Александра Потър
Любовен пасианс (52)

Глава 51

С лице облъхвано от топлия нощен въздух, Грейс се облакъти на прозореца на таксито и зарея поглед навън, докато пътуваха към летището. Сградите профучаваха стремглаво край нея, познатите очертания на Лондон се стопяваха в далечината, и тя се замисли за всичко, което оставаше: семейството си, живота си, Джими.

Престани! Престани да мислиш за него, скастри се тя. Той не мисли за теб. Не дойде на изпращането ти. Дори не си направи труда да се сбогува. Той е на триста и шейсет километра оттук, в Манчестър. Сигурно е в леглото, с последното си завоевание. Сигурно съвсем е забравил за теб… Грейс прехапа устни и се загледа към Хийтроу. В далечината се виждаха премигващите светлинки на самолетите, които кацаха и излитаха. Тя се развълнува от мисълта за предстоящия полет, но вълнението беше изместено от прилив на съжаление. Така и не беше успяла да се сбогува. Да обясни. Така и не беше успяла да му каже, че го обича.

Е, може би беше за добро. Ти стана за смях, каза си строго Грейс, като се облегна на меката тапицерия и вдигна стъклото на прозореца. Вятърът свистеше покрай ушите й и тя долови някакъв познат глас по радиото. Не беше ли…? Грейс напрегна слух и разпозна гласа. Доктор Купидон. Не беше слушала предаването от онази нощ с Джими и като го чу сега, я заляха спомените.

— Извинете, бихте ли увеличили малко звука? — помоли тя, като се наведе напред към дебеловратия шофьор, който не беше обелил дума през целия път, но не спря да пуши собственоръчно свити цигари без филтър.

Последва ръмжане в знак на съгласие и звукът се увеличи.

— … и тази вечер ни се обадиха много хора, явно слънцето извади наяве всички онези разбити сърца, които се нуждаят от помощ…

И ти ще ги излекуваш, нали, помисли си кисело Грейс, а на лицето й се появи усмивка, когато се сети за Джими. Как би се радвал да научи, че доктор Купидон се беше развел. Подобна новина би била балсам за неговата цинична, песимистична, скептична, присмехулна натура?

— … но тази вечер съм ви приготвил нещо специално. Тази вечер няма да ви прочета писмо, защото писмо няма. Да, точно така, драги слушатели. Тази вечер ще чуем един отчаян зов за помощ, право от сърцето. Зовът за помощ на един мъж, на който буквално му свършва времето…

Грейс притвори очи и затаи дъх в очакване на несъмнено много интересна история.

— … мъж, който знае по-добре от повечето от нас, че любовта никого не чака…

Тя се подсмихна. „Любовта никого не чака“, прошепна си тя и поклати глава с насмешка. В този момент таксито свърна рязко встрани към близката бензиностанция.

— Бензин — изгрухтя шофьорът вместо обяснение. Дръпна ръчната спирачка, отвори вратата и извади ключовете от стартера. Двигателят замря, а заедно с него и радиото.

Захвърлена в тишината, Грейс почувства дълбоко разочарование. По дяволите, исках да чуя тази история, изруга тя, наблюдавайки как шофьорът се наведе над помпата, едрото му тяло заплашваше да пръсне по шевовете лъскавия костюм, когато се пресегна към накрайника и започна да пълни резервоара. Е, нищо, ще му отнеме само няколко минути, помисли си Грейс и въздъхнала след това вдиша петролните изпарения. Облегна се на седалката и зачака. Нетърпеливо.

 

 

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Дишай дълбоко.

Джими преживяваше първата паническа атака в живота си. Стиснал волана, той летеше с шеметна скорост към летището, като сновеше между платната, едва не предизвика верижна катастрофа, когато набиваше спирачки пред камерите за наблюдение, а след това ускоряваше като луд, за да изпревари струпването покрай спирката на метрото, като с отчаяно се оглеждаше за таксито на Грейс, което сякаш се бе изпарило.

О, и да не забравяме незначителния факт, че в ухото му звучеше глас с фалшив американски акцент. Гласът, който случайно принадлежеше на продуцента на „Любовен пасианс“.

— Приготви се да излееш сърцето си пред нацията, Джими! След десет секунди те включваме пряко и ще разговаряш с доктор Купидон.

Сърцето му кънтеше в гърлото. По дяволите. Мътните да го вземат.

— Започвам да броя… 10, 9, 8, 7…

Това беше най-ужасният му кошмар. Не можеше да се мери с кошмара, когато тичаш по главната улица чисто гол, защото сега Джими щеше да се разголи по националното радио. Много по-лошо, отколкото да разголи мъжкото си достойнство. Сега той щеше да разголи душата си. Пред милиони непознати. Или още по-лошо, помисли си Джими, на път да повърне върху лъскавото табло на ситроена. Пред хора, които го познаваха.

— … 6… 5… 4…

Всеки циничен, скептичен, негативен, подигравателен, презрителен, надменен, саркастичен, присмехулен, надут, нахакан, суетен, арогантен, самомнителен, себичен, горделив, самовлюбен, достоен, готин, самоуверен, овладян, хладнокръвен, спокоен, безгрижен, изтънчен ген в тялото му се надигна да възнегодува. Не го прави, не го прави, не го прави!, крещяха тези гласчета в главата му, като Шекспиров трагичен хор. Дай заден ход. Затвори телефона. Бягай, спасявай се. Ти няма да преживееш този срам. Ти никога няма да се възстановиш от излагането. Повече никога няма да посмееш да вдигнеш глава в обществото.

— … 3… 2…

На ръба да послуша съвета им, да бие отбой, да затвори и да се наслади на облекчението, че се е спасил, преди да е станало твърде късно, Джими чу един значително по-висок глас вътре в него.

Ти повече никога няма да видиш Грейс.

Щом тази мисъл го осени, предаването изведнъж оживя в ухото му и лаят на продуцента от гласа на доктор Купидон, с цялата му мазна топлина.

— … тази вечер ще чуем един отчаян зов за помощ, право от сърцето…

О, боже, това е по-лошо, отколкото си представях, помисли си Джими. Сърцето му биеше, тялото му се стегна, по челото му се стичаше пот. Но въпреки опасенията, въпреки предстоящото изтезание в ефир, той не затвори телефона.

Не можеше.

— … защото той е в ефир, за да ни разкаже своята история… Ало, Джими, чуваш ли ме?

Въпреки че Грейс сигурно никога нямаше да чуе признанието му, Джими повече не можеше да го таи в себе си. Трябваше да разкаже на някого, и щом не можеше да го каже на нея, щеше да го каже на целия проклет Лондон.

И като си пое дълбоко дъх, той преглътна гордостта си, сбогува се със самоуважението си и отговори.

— Ъ… да… да… на линия съм.

Мили боже, колко време отнемаше да напълниш резервоара на един датсън?

Отегчена и изнервена, Грейс гризеше ноктите си и наблюдаваше цифровия дисплей на бензиновата помпа, който отчиташе агонизиращо бавно. Струваше й се, че бяха изминали часове, а екранчето показваше едва 4.37 лири. Тя въздъхна, погледна часовника си за стотен път, после погледна шофьора на таксито, който се беше привел над колата със запотено лице, и накрая погледна бензиностанцията. От вътре се изсипаха групичка момичета, напазарували шоколадови десерти. Устата й моментално се напълни със слюнка.

— Ще отскоча до тоалетната — подвикна тя, слезе от таксито и изтича към постройката, а наум вече претегляше плюсовете и минусите на двоен кит кат или цяла кесия шоколадови трюфели.

И тогава в главата й изникна спомена как Джими демонстрираше умението си да напъха по един кръгъл бонбон във всяка ноздра, а тя се заливаше от смях на дивана в неговия апартамент. Тъгата я прониза като нощ. От очите й бликнаха сълзи и тя подсмъркна шумно, пропъди образа му и се забързва към автоматичните плъзгащи се врати и ярко осветения магазин.

Грейс мина покрай рафтовете със списанията, покрай чипсовете и крекерите, озова се пред касата и се помъчи да се съсредоточи върху стелажа със сладките лакомства в техните лъскави разноцветни опаковки. Изгледа ги жално. Ако имаше някога момент да удави скръбта в сладко, той беше сега, реши Грейс и си взе два шоколадови десерта и една кесия бонбони, и ги подаде заедно с банкнота от пет лири на касиера. Докато си чакаше рестото се заслуша в радиото, от което звучеше музикалната заставка на доктор Купидон.

— … Е, кажи ми, на кого изпращаш твоя зов за помощ тази вечер?

Грейс се помъчи да не надава ухо. Нямаше нужда да й напомнят за Джими, тя не искаше да мисли повече за него.

— Няма защо да се сдържаш, просто си излей душата, Джими…

Джими? Грейс подскочи. Какво съвпадение.

— … ами всъщност, това не е толкова зов за помощ, колкото обяснение. И е предназначено за Грейс…

О, боже мой. По радиото пелтечеше един ужасно притеснен глас. Не, това не можеше да бъде. Просто не можеше да бъде. На Грейс й се зави свят от изумление. Джими говореше по радиото.

— … защото има нещо, което много отдавна искам да й кажа… — Чу се нервно покашляне, — … още от 15-и август 1988-а…

Грейс зяпна от слисване. Той не беше забравил датата.

— Извинете, рестото ви — подсети я клиентът зад нея, който чакаше да заплати за зареждането.

— Шшшшт — изшътка Грейс Замаяна. — Увеличете радиото — примоли се тя на касиера, който щом видя изражението й, послушно усили звука. Честно казано, неговото любопитство беше събудено, както и това на следващия клиент, който се спря с кредитна карта в ръка и се заслуша с интерес.

Гласът на Джими изпълни бензиностанцията.

— … по онова време аз бях на осемнайсет и бях луд по едно момиче в училище. Тя се казваше Грейс. Беше красива и забавна и много популярна, но не ми обръщаше никакво внимание. Опитах всичко възможно, за да привлека вниманието й и повярвайте ми, направих големи глупости, но тя изобщо не ме забелязваше. И тогава, един ден, най-неочаквано, тя не просто ме забеляза, а ми спаси кожата и ме защити пред всички. Когато всички други се изпокриха, тя показа колко е смела. Иска се страшно много кураж, за да направиш онова, което направи тя, а аз дори не й благодарих, дори, честно казано, се опитах да се престоря на железен, когато всъщност бях адски уплашен. Толкова изплашен, че ако ме бяхте доближили, щяхте да чуете как ми тракат зъбите.

— В онзи ден се сприятелихме. Беше един от онези идилични тийнейджърски дни, които изглеждат безкрайни. Ядохме в „Макдоналдс“, въпреки че тя беше вегетарианка, купихме си записи, въпреки че тя имаше ужасен музикален вкус, и отидохме на разходка сред природата. И разговаряхме, и се смяхме, и седяхме край красивата река, край прекрасното абатство, и гледахме залеза и се любихме. Знам, че звучи сълзливо и сигурно беше точно такова, но за мен това беше нещо специално. Тя беше специална. Тя е специална. Беше просто вълшебно. Беше един от онези моменти, които искаш да увиеш в памук и да ги прибереш на някое сигурно място, за да ги запазиш завинаги.

— След това я откарах у тях и й обещах, че ще се обадя. Само че никога не го направих. И никога не й казах защо не й се обадих, до ден-днешен така и не можах да й обясня защо не го направих. Вместо това я накарах да мисли, че съм пълен, абсолютен негодник, който разби сърцето й, че изобщо не ме е грижа за нея, че не я обичам. Когато в действителност беше точно обратното. Истината е, че бях твърде смутен. Твърде изплашен да се обадя на момичето, в което бях лудо влюбен, защото си мислех, че тя щеше да ми се присмее. Защото аз си имах моята тайна и си мислех, че тя я беше открила. Защото въпреки цялото ми перчене, Грейс беше първото момиче, с което бях спал, тя беше моята първа любов. И до ден-днешен не съм казвал тази тайна на никого. Никога не съм казвал на никого, че до онзи следобед с Грейс аз бях девствен…

В бензиностанцията се понесе колективна въздишка от страна на касиера и растящия брой клиенти, които се бяха скупчили около касата, за да слушат предаването по радиото и да гледат Грейс, която беше зашеметена от откровението на Джими. Джими Малик не й се беше обадил, понеже е бил девствен? Идеята беше колкото поразителна, толкова и нелепа. Признанието беше откачено и напълно неочаквано. И изведнъж обясни всичко, помисли си Грейс, неспособна да сдържи радостната си усмивка.

— И затова аз искам да й се извиня, че не събрах смелост, че съжалявам, задето не й се обадих. И Грейс, ако слушаш, искам да знаеш, че то не беше защото не ми пукаше. А защото ми пукаше страшно много… — Джими замълча и се засмя нервно. — Знам, че вече е късно, след близо тринайсет години, но… ами… Надявам се, че ако обичаш някого, никога не е твърде късно. А аз те обичам, Грейс. Обичам те толкова много, че се обадих в радио предаване и разказвам пред стотици слушатели…

— Половин милион слушатели — поправи го доктор Купидон.

— … когато всъщност има само един човек, който се надявам да слуша. И това си ти, Грейс Феърли. Защото ти си единствената жена, която познавам, която смуче сладоледа от долния край на фунийката, която комбинира раирани чорапогащи и чехли с пайети и все пак изглежда страхотно, и която може да ме накара да поискам да пуснат следващото парче…

Усмивката на Грейс вече беше разцъфнала, но стана още по-широка, когато тя чу началните акорди и разпозна песента: „Перфектно“ на Феърграунд Атракшън. И когато познатата мелодия започна да изпълва бензиностанцията, тя чу свистене на гуми на някаква кола, видя светлините на чифт фарове скосени като котешки очи, които се заковаха в нея и видя как предната врата се отвори и шофьорът изскочи навън.

 

 

Задъхан, Джими огледа паркинга. Да, определено това беше същото такси, той позна последните цифри от номера и смешната пластмасова жаба на задния прозорец. Въздъхна с облекчение. Слава Богу, че го беше зърнал мимоходом, помисли си той, като направи няколко несигурни крачки към колата, преди да осъзнае, че Грейс не беше вътре. Обзет от паника, той се огледа наоколо.

И в този момент я видя да крачи към него, с проблясващи мъниста върху чехлите, сияеща червена рокля, с полюшваща се около лицето й тъмна коса.

Като я видя да го гледа, нещо в него се преобърна. Само преди няколко минути той не спираше да говори, но сега не знаеше какво да каже. Чувстваше се адски смутен. Затаил дъх в очакване, Джими я гледаше, без да примигва, а Грейс спря на няколко крачки от него и прибра кичур коса зад ухото си. И се усмихна. С широка, щастлива, възхитена усмивка.

— Страхотна реч — прошепна тя.

Джими се усмихна свенливо.

— Още не съм завършил. Има послепис.

— И какво гласи послеписът? — попита Грейс с плаха надежда.

Джими пое дълбоко дъх.

— Остани.

Грейс потъна в очите му. Замаяна от всичко, което се беше случило, което се случваше тук и сега, тя не можеше да отговори. Обичаше го, в това беше сигурна. И една голяма, романтична част от нея искаше повече от всичко на света просто да се качи заедно с Джими в ситроена, да се върне в апартамента си и никога да не тръгва. Но имаше и една мъничка реалистка, която не можеше, не искаше да се откаже от шанса на своя живот. Да оглави свой собствен дизайнерски екип беше нейната детска мечта, за която се беше трудила с пот на челото. Ако не се възползваше от тази възможност, цял живот щеше да съжалява. Грейс поклати глава.

— Не мога.

Нещо в стомаха на Джими се преобърна с такава сила, че му прилоша.

— Защо?

— Защото трябва да направя това заради себе си.

— Не можеш ли да го направиш заради нас?

Нас. Думата прозвуча толкова добре. Толкова вярно. Толкова очевидно. Защо бяха пропилели толкова време?

— Аз го правя заради нас — промълви тихо Грейс. — За теб и мен.

— Смутена, тя погледна Джими с разтуптяно сърце. Поемаше огромен риск. Молеше го да я почака, да вярва в нея, да вярва в тях. Раздяла на 16 000 километра не беше шега, те трябваше да имат пълно доверие един в друг, да си бъдат верни, да се обичат. Грейс пое дъх и го погледна право в очите. — Чакали сме повече от тринайсет години, какво са още шест месеца?

Джими я изпиваше с очи, малката вена, която пулсираше на шията й, луничките по челото й, тъмните ириси, изпъстрени с малки кехлибарени точици. И погледът й. Никой никога не го беше гледал по този начин. Погледът казваше повече от всички думи, повече от всичко, което той би могъл да напише или да каже по радиото, или да се надява да изрази. Този поглед помиташе всички съмнения. Човек не захвърля такъв поглед, а увива ръце около него, притиска го плътно до себе си и никога, никога не го изпуска.

Джими прие предизвикателството.

— Нека да бъдат три месеца — предложи решително той.

Грейс го погледна объркано.

— Ще се срещнем край Айерс Рок, по залез-слънце… — Спомняйки си за материала, който му бяха поръчали за „Chic Traveller“, в ума му назряваше една идея.

И още щом заговори, Грейс прочете мислите му.

— На Харли Дейвидсън… — изрекоха двамата в хор с широки, замаяни усмивки, припомняйки си юношеските планове.

— Става — засмя се Грейс със сияещи очи. Почувства горещ прилив на сладко разтапящо щастие.

Те се спогледаха, забравили света наоколо, докато накрая Джими проговори.

— О, между другото, за малко да забравя. — Той бръкна в жабката на колата и се появи с някаква дебела книга в ръка. — Нещо за четене в самолета.

Грейс я повъртя в ръце с любопитство, очите й се разшириха от изненада, когато пречете заглавието: „Една гигантска крачка“ от Джими Малик.

— О, боже мой, ти успя! Написал си я! — ахна тя, с преливащ от гордост и възхищение глас. — Това е просто невероятно.

— Това е сигнална бройка, все още не е публикувана. — Джими се усмихна, опитвайки се да скрие явната си радост. — Ще излезе през есента. Във всички добри книжарници — добави той, неспособен да се сдържи. Самият той не можеше да повярва. Той? Публикуван автор? Какво можеше да се мери с това?

Но сега, като погледна Грейс, той разбра. Тя можеше.

— Еха. — Сияеща, Грейс кимна одобрително, разглеждайки елегантния дизайн на корицата, проследи с пръст буквите на името му, прелисти нетърпеливо първите няколко страници. И тогава го видя: две изречения със ситен черен шрифт върху бялата страница.

На Грейс. Защото ме накара да повярвам, че човекът наистина е стъпил на луната.

Сякаш всичко затаи дъх. Времето замръзна, светът спря да се върти, Грейс спря да диша. Тя погледна Джими. Той я наблюдаваше, с изписано на лицето смущение и тревога, докато очакваше нейната реакция. Очите им се срещнаха и за един прекрасен, съвършен миг те се взряха един в друг. Без игри. Без спорове. Без недоразумения.

И тогава Грейс направи нещо, което чакаше да направи от онзи първи път в таксито. Само че този път не беше случайно и не беше грешка, помисли си тя. Притегли Джими към себе си, почувства как ръцете му се увиха плътно около талията й и наклони лице към неговото. Тя се приготви да види отново фойерверките и затвори плътно очи. И го целуна.

Откъм скупчената на прозорците на бензиностанцията публика се разнесе колективна въздишка, а сантименталният глас на доктор Купидон се понесе в мрака.

— И така, ако смятате, че Грейс и Джими трябва да се съберат и да бъдат заедно, обадете се тук, в редакцията на „Любовен пасианс“. В края на краищата, казват, че за най-хубавите неща в живота си струва да почакаш…

 

 

Минава полунощ. Топла и задушна. Надлъж и нашир в Лондон, хиляди различни хора, на хиляди различни места, живеещи хиляди различни животи, се обръщат да погледнат човека, когото обичат. На една тераса в Ийлинг, Риан и Клайв се усмихват един на друг, полузаспали в хотелската стая Маги и Сони се гушкат по пижами, а на една бензиностанция някъде близо до Хийтроу, мъж, жена и едно куче и цяло едно бъдеще пред тях, най-после постигат своето.