Александра Потър
Любовен пасианс (30)

Глава 29

— Джими, какво точно правиш вътре? Фугираш плочките?

На другата сутрин пикочният мехур на Грейс беше на път да се пръсне. Загърната в хавлиения халат и с бели дунапренови чехли от хотела, тя пристъпяше от крак на крак пред вратата на банята с кръстосани крака, стиснати тазови мускули, и чакаше.

Чакаше вече повече от час.

Предишната нощ си бяха поръчали рум сървис, бяха се опитали да гледат „Когато Хари срещна Сали“ — един от „романтичните“ филми, с които ги бяха заредили — и си бяха легнали рано. Според уговорката, Грейс се настани на леглото, а за Джими остана дивана. За щастие той беше твърде изморен за препирни и се примири кротко с участта си, хвърли се сред възглавниците и за огромно удивление на Грейс след четирите години прекарани с кунгфу майстора на хъркането Спенсър, заспа като бебе.

Заради смяната на часовите пояси се събуди безбожно рано, в седем часа сутринта и като намери дивана празен, тя тръгна по следата от одеяла и чаршафи, която прекосяваше стаята и водеше към банята, където Джими се беше заключил. Отвътре се чуваше шум от течаща вода, пръскане на аерозоли и бръмчене на неидентифицирани електроуреди. Един час по-късно Джими все още не беше излязъл, пикочният мехур на Грейс се беше уголемил до размера на космически бункер, а раздразнението й се беше превърнало в отчаяние. И така, с една-единствена мисъл в главата, не й оставаше нищо друго освен да го умолява и притеснява пред вратата.

— Жив ли си още? — изсъска Грейс. Недоумяваше. Нали уж жените бяха обичайните узурпатори на банята? В това отношение Спенсър беше експедитивен и дисциплиниран — две минути под душа, две минути със самобръсначката и пет минути върху тоалетната чиния със смъкнати панталони, като междувременно четеше „Файненшъл Таймс“ или прехвърляше рекламните брошури на разни агенции за недвижими имоти. Дали склонността към продължително седене на тоалетната чиния се коренеше в мъжката психика? Или в пещерния синдром? Или пък мъжете имаха по-лениви стомаси? Или това беше доказателство, че противно на общоприетото вярване, мъжете можеха да правят няколко неща едновременно? Теория, която Грейс беше формулирала в деня, когато неволно нахлу в банята и завари Спенсър да седи на тоалетната, да подновява застраховката на колата по телефона и да попълва чекове за кредитните си карти.

Ако случаят беше такъв, съдейки по продължителността на престоя, Джими явно попълваше данъчната си декларация в банята. Грейс изруга и почука на вратата.

— За бога, няма ли да ми отговориш? Какво правиш там? — повтори тя, само че този път викаше с пълно гърло и подскачаше от крак на крак в племенен танц на войната. Не последва отговор. Не че ми трябва отговор, помисли си ядно Грейс. Защото тя знаеше какво прави Джими в банята.

Връщаше й го тъпкано.

 

 

Само ако тя знаеше.

От другата страна на вратата Джими беше плувнал в пот. Въоръжен с пълен набор от инструменти и електрически уреди, той беше затънал в продължителната и трудоемка операция, която се налагаше да провежда всяка сутрин в условия на пълно уединение в банята.

Окастряне на растителността.

Джими обърса студената пот по челото си, взе пяната за бръснене и взе да пръска щедро. Благодарение на индийските си предци, той имаше меко казано обилно окосмяване, което нощем растеше като морава и трябваше да се коси всяка сутрин, също като морава.

Гол до кръста, той се огледа в огледалото. Мътните да го вземат, изруга наум той. Приличаше на американски върколак. Пръска се, докато не се покри с броня от бяла пяна от главата до пъпа, после взе самобръсначката и се впусна в операция „Човекът вълк“. Плъзгане на бръснача, плъзгане на бръснача, изплакване. Плъзгане, плъзгане, изплакване. Водата в мивката почерня от косми и облаци пяна, които се носеха по повърхността като подгизнали айсберги. Жените нищо не подозираха. Те си представяха, че мъжката грижа се свеждаше до чифт подмишници и няколко движения със самобръсначката веднъж седмично. За него беше робски труд.

Космите в носа трябваше да бъдат изтръгнати, космите в ушите изскубнати, веждите да бъдат почистени и оформени, бакенбардите да бъдат подрязани, брадата и бузите обръснати, гърлото също, а гърдите и плещите трябваше да бъдат подстригани и пригладени, за да не се сплъстяват в гъста рунтава яка около врата му. Всекидневният ритуал беше колкото изтощителен, толкова и неумолим, кипеше вътрешно Джими, докато подменяше затъпеното ножче на самобръсначката.

Плъзгане на бръснача, плъзгане на бръснача, изплакване. Плъзгане, плъзгане, изплакване. Беше като боядисването на моста Форт^[1]. Когато свършеше, на практика трябваше да започне отново.

Да не забравяме и гърба.

Той взе подвижния душ и се поля, като опръска всичко с вода, по плочките потекоха ручеи и на пода се образуваха локви. Беше толкова несправедливо. Трийсетата годишнина задейства оредяването на косата по слепоочията му. Отначало беше едва забележимо. Но фоликул по фоликул, косата започна да изчезва, да се отдръпва в две малки дъги, които несъмнено щяха да се срещнат на четирийсетия му рожден ден и да му поднесат подарък: един малък остров коса точно отпред на челото а ла Дейвид Летърман^[2]. Беше толкова потискащо, че Джими моментално отиде в бръснарницата и поиска да му обръснат главата. Машинка с гребен номер три и десет минути по-късно всичко свърши. Оредяващата коса се превърна в модерна гологлава подстрижка — и проблемът беше решен.

Но на негово място веднага избуя друг. Само че този път се дължеше на поява, вместо на изчезване на косми. Всичко започна с един упорит косъм на лявото рамо. Джими го изскубна и забрави за него, но седмица по-късно той се появи отново, като този път си доведе приятел. После още един, и още един, космите плъзнаха като нелегални пришълци по рамената и гърба му. Докато за няколко месеца неговата някога гладка мургава кожа се покри с гъста, къдрава козина. Джими беше потресен. За една нощ се сдоби с космат гръб. В крак с гърдите, осъзна той, докато се въртеше като умопобъркан маниак пред огледалото в банята. Не беше за вярване. Вече не беше онзи Джими Малик, когото жените познаваха и обожаваха, а някакъв черен мохерен пуловер. Сюжет, достоен за Кафка. Беше сексуално отблъскващо.

Така не можеше.

Така измина една година на неимоверни усилия на ръба с лека телесна повреда, докато развие техниката да достига с бръснача до средата на рамото си, докато Кайли не откри ужасната му тайна — благодарение на неприятни обриви по гърдите й след нощно гушкане — и Джими беше посветен в тънкостите на кола маската. Кола маската промени живота му. Веднъж на всеки шест седмици той извършваше религиозното пътуване до един дискретен малък салон в Уест Енд, изтърпяваше половин часово изтезание, от което очите, му се пълнеха със сълзи и излизаше оттам нов човек като прясно остригана овца. Буквално му падна товар от плещите.

Ако и веждите бяха толкова лесни, пухтеше Джими, вторачен в острата растителност, избуяла като бурени върху челото му.

Чувайки воплите на Грейс пред вратата на банята, той набързо изскуба пътека по средата.

— Само секунда — успокои я той и включи тримера. Той вървеше с три приставки: първата за гладко, безупречно бръснене, втората оформяше модерна набола брада, а третата беше за подрязване на брада. Или, помисли си Джими и посегна към нея, идеална за рошави вежди. — Реших да си дръпна една контра… — И като включи тримера „Ремингтон“, той смело атакува веждите си.

* * *

— О, не знам, според мен изглеждаш някак… — Грейс размаха фунийката сладолед, търсейки точната дума, но гласът й затрепери. О, Боже, нямаше измъкване. Не беше възможно. Тя не можеше да запази сериозно лицето си. Мъчейки се да потисне напиращия кикот, тя погледна Джими. Беше толкова смешно. Там където доскоро имаше две вежди, сега бяха останали две голи, кьосави петна. — Изненадан — успя да изрече тя, преди да избухне в буен смях.

Джими се намръщи, а голото му чело се набръчка.

— Моля те. Не ме жали — подхвърли саркастично той и нахлупи черната плетена шапка чак до очите си. Все още не можеше да се съвземе от шока, че беше взел погрешната приставка на тримера. Беше изумен от собствената си глупост. Как така вместо просто да подреже, той беше обръснал веждите си до голо. Изцяло. Бзззззз й от тях не остана нито следа.

Сега, вместо да изглежда наполовина нормален, той изглеждаше непрестанно стреснат, както любезно и деликатно се беше изразила Грейс.

— Не се тревожи за чувствата ми — добави хладно той.

— Не се притеснявай — изписка Грейс, която се превиваше от смях, а по бузите й се стичаха сълзи! — Няма.

Беше прекрасен есенен следобед и те се разхождаха в Батъри Парк, похапваха сладолед и обсъждаха бегачите, бързоходците и истинските семейни двойки, които бяха налягали по тревата. Цялото това гледане в очите, държане за ръцете и подхвърляне на интимни шеги заплашваше да запрати Грейс в тъжно, носталгично настроение, но за неин късмет — и за зла участ на Джими — веждите му предизвикаха такова раздвижване, че тя напълно забрави за любовните перипетии.

Веждите се превърнаха в неизчерпаем източник на остроумия. Когато Джими най-накрая събра смелост да отвори вратата на банята, а Грейс овладя лудешкия си смях, заради който едва не се напишка, двамата излязоха от хотела и прекараха утрото бродейки из дебрите на винтидж бутиците и музикалните магазини втора ръка в Сохо. Да не споменаваме бутика „Пинк Пусикет“, екстравагантен сексшоп в Гринуич Вилидж, където истинското откритие бяха не артикулите, а Джими, който вместо да заплува в свои води, взе да се върти като ощипан, със скандализиран вид.

Грейс го компенсира за смущението, като го почерпи в „Кели енд Пинг“, кипяща от живот, шум и парата й лавка, където храната се готвеше пред очите им в гигантски тигани уок — супа гонтон, юфка рамен, зелено пилешко къри — и се ядеше от грамадни, вдигащи пара купи. След това взеха метрото, изгубиха се в малките улички на Бруклин, вмъкнаха се в евангелистка църква в Харлем и си направиха една бавна, лъкатушна разходка до брега, подминаха огромните опашки туристи, които чакаха ред на увеселителния кораб, качиха се заедно с редовите нюйоркчани на ферибота до Статън Айлънд и минаха гратис покрай Статуята на свободата.

Грейс никога не беше допускала, че щеше да се забавлява толкова много. Страховете, че през цялото време щеше да тъгува за Спенсър, връхлитана от носталгични спомени, по някакво чудо не се случиха. Сякаш се намираше, в съвършено различен град. Това не беше Ню Йорк, който тя беше посетила със Спенсър. Лъскавият, бляскав, заможен Горен Манхатън се беше оказал средище на обичайните туристически дейности — представление на Бродуей, вечери в най-престижните ресторанти, пазаруване на Пето авеню, разглеждане на експозиция в Метрополитън.

Това беше съвършено различен град. Вместо галерии и представления на Бродуей Джими я посвети в радостите да гледаш хората в Ийст Вилидж, които бяха забавни и освободени и много по-пленителни. Почиваха си в разни оживени кафенета със силно „кауфи“^[3] — избор на Джими — и мощни коктейли в района на най-нашумелите барове — избор на Грейс и нейния вездесъщ пътеводител „Тайм Аут в Ню Йорк“. Обаче Джими й измъкна книжката, захвърли я в една боклукчийска кофа и двамата вървяха и вървяха, докато останаха без крака.

И Грейс се смя.

Смя се докато я заболя устата. Но източникът на забавление не бяха само веждите на Джими, а самият Джими. Неговото комично мрачно чувство за хумор, ужасяващата ориентация по карта, склонността да завързва разговор с всеки срещнат, от келнера до бездомника в метрото.

Вманиачаването по Майкъл Кейн и „това го знаят малцина“, характерния навик да държи халбата с бира с вдигнато под прав ъгъл кутре, комично сериозния начин, по който избираше с часове храната си, а след това питаше дали биха могли да му добавят още малко лимонова трева, да не му слагат много галангал, да нарежат на ситно сушените чушлета чили, да заместят яйцето с тофу, докато накрая изгубилият търпение тай готвач го попита дали не предпочита да мине зад плота и да си сготви сам. Което Джими едва не направи, докато Грейс не му каза, че американците умеят да си служат и с ирония.

 

 

— Какво искаш да правим сега? — попита Джими, за да отклони вниманието от проклетите вежди. Грейс отхапа замислено върха на вафлената фунийка и засмука ваниловия сладолед през дупката. Получи се висок, гъргорещ звук.

Джими спря да ближе своята топка манго сорбет и я изгледа изумен.

— Какво е това?

— Кое?

— Това… — Той посочи нейната фунийка, от която се стичаха бледожълти капки и оставяха следа по пътеката.

— О, това ли… — Грейс се изчерви, осъзнавайки какво е направила. — Беше детски навик. Когато Спенсър я хвана да прави това с фунийка ягодов сладолед, той беше толкова потресен, че тя повече никога не повтори в присъствието на друг човек. Но с Джими се чувстваше толкова уютно, че напълно беше забравила. — Ох, извинявай, отвратително е, нали — извини се тя и побърза да увие отхапания връх със салфетката.

— Не. — Той поклати глава. — Не е отвратително. Това си ти.

— Аз? — Грейс го изгледа подозрително. — Това хубаво ли е?

Той се разсмя.

— Да, хубаво е. — Той се пресегна и избърса потеклия по брадичката й сладолед. Палецът му докосна устната й.

Какво беше това?

Беше най-обикновен жест, нещо толкова малко, толкова тривиално, а сякаш го удари електрически ток. Сърцето му заблъска лудо. Смехът замря в гърлото му. Побиха го едновременно горещи и студени тръпки. Очите му се заковаха върху Грейс. Тя го гледаше, сбърчила вежди в объркване, с леко разтворени устни от изненада.

Значи или тя чувства същото като мен, или ме гледа и ме мисли за кръгъл идиот, помисли си Джими, мъчейки се да разбере какво се беше случило.

— Пребледня. Добре ли си?

Беше второто.

— Ъхъ — кимна Джими, чувствайки се объркано, глупаво, неловко. — Май е от часовата разлика — изтърси той. Заля го вълна на облекчение. Ами, да. Разбира се. За всичко беше виновна часовата разлика. Нищо повече.

— Нали каза, че тя не ти влияе?

Хванаха го натясно. Да, така беше. Не му влияеше.

— Ами… ъ… така е… обаче за всяко нещо си има първи път. Объркването му беше тотално. — Обаче ти дължа подарък — усмихна се той, опитвайки се да смени темата.

— Така ли? — Очите й грейнаха.

— Да, задето ми направи тази услуга и ми спаси задника — провлачи той. Недодялан нюйоркски акцент, но какво пък. Биваше го само да приказва глупости и да имитира разни хора. — Приеми го като сватбен подарък.

— Примерно като тостер? — Грейс се засмя.

— Всъщност, според мен е по-скоро сервиз от костен порцелан…

— Така ли? — Очите й заблестяха. — Аз пък си мислех за нов тоалет…

— Хм, добре, но само ако е в тон с обстановката.

Грейс се разсмя и го удари на шега.

— Довечера ни предстои гранд финале и ще ме снимат за „Chc Traveller“, така че ще ми трябва нещо много изискано.

— Ау… — извика Джими. — Не ти ли казах, че кожата ми е нежна като праскова, посинявам от най-малкото…

Тя го удари отново.

— Добре, добре, става — засмя се Джими и махна на едно жълто такси. Колата спря пред тях и той посегна да отвори вратата.

— Накъде?

— Ти как мислиш? — подхвърли шеговито тя. Грейс изхвърли сладоледа в кошчето за боклук и тръгна към таксито, като облизваше лепкавите ванилови петна по пръстите си. Мушна се под ръката на Джими и се настани на задната седалка. — В „Барнис“, естествено.

Джими изду бузи и издиша отривисто.

— Защо ми се струва, че кредитната ми карта ще се стопи? — проплака той и седна до нея.

— Кредитна карта? Да нямаш предвид кредитните ти карти? — подхвърли Грейс и му хвърли един от нейните погледи.

Джими се усмихна. Но по-скоро от облекчение. Слава богу. Особеното чувство, което го беше споходило преди малко, беше изчезнало. Нямаше защо да се притеснява. Нещата определено си бяха както обикновено.

Той се облегна, обели една дъвка, нави я на руло, пъхна я в устата си и се загледа през прозореца. Ню Йорк прелиташе пред очите му. Гледки, звуци, ухания. Джими не забелязваше. Вместо това дъвчеше замислено, затормозеният романист анализираше случилото се. Беше много странно. Как би могъл да го опише? Забавен обрат? Идиотски спазъм? Гръм от ясно небе?

Потривайки наболите си вежди, Джими прехвърли богатия си запас от изрази. И тогава, най-неочаквано, мъглата на пресъхналото вдъхновение се вдигна за първи път от седмици. Само че вместо да изпита въодушевление, той се вкамени от ужас. Беше намерил точния израз.

Стрелата на Амур.