Александра Потър
Любовен пасианс (38)

Глава 37

— А това, драги слушатели, ни отвежда към следващото любовно писмо, то е от Синди от Падингтън, която търси някой специален човек да стопли разбитото й сърце, но първо ще чуем една песен за настроение, при това не от друг, а от Лутър Вандрос…

Минаваше полунощ. Мрак и ситен дъжд. Нашир и надлъж, задавените от трафик столични улици бяха призрачно празни, освободените от навалицата търговски булеварди се бяха превърнали в хостели за бездомните, а в един милион спални, уютно завити под един милион пухени завивки и юргани спяха, похъркваха и сънуваха милиони лондончани.

Повечето, но не всички.

В платното с ограничена скорост на шосе А40 Клайв се прибираше от смяна в стария си очукан фолксваген кемпер с включено радио, докато Маги и Сони се наслаждаваха на последните си питиета под звуците на „Безкрайна любов“ на Лутър Вандрос, сгушени на кадифеното пясъчножълто канапе във високия жилищен блок в Стрийтъм. Над „Балтик Травъл“ в Падингтън, зад плътните кадифени завеси Риан крачеше из апартамента в очакване телефонът да позвъни. Различни хора, различни места, различни животи. И една връзка. Радио, УКВ FM честота. И фактът, че всички те слушаха едно и също предаване.

Само че този път имаше една разлика.

Риан щеше да участва.

След като успя да се отърве от Грейс преди пет минути с ужасното извинение, че беше уморена, тя беше влетяла в хора, включила радиото и запалила цигара. Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Шепнейки тези думи, тя закрачи нервно с пухените чехли и избеляла пижама със Снупи, следейки с едното око телефона, в очакване на позвъняването. Върху килима от агнешка кожа падна пепел от цигарата. За първи път в живота си, Риан не се спусна да я почисти.

Цял ден беше в състояние на бойна готовност. Позвъниха й по телефона точно след обяд. Беше Хелън, продуцентът на „Любовен пасианс“, която й се обаждаше да я информира, че писмото й беше предизвикало голям фурор в редакцията, затова го бяха изтеглили напред и щяха да го прочетат в предаването довечера, когато щяха да я включат на живо в ефир.

На живо в ефир. Риан едва не припадна. Влагайки всички сили да се концентрира, тя беше отговаряла с да й не и бе слушала, докато всички указания влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Докато накрая Хелън, която звучеше толкова енергична и организирана и несъмнено носеше маратонки и камуфлажен панталон, й каза дочуване и добави:

— И накрая, желая ти късмет, Синди.

Синди?

За част от секундата Риан не разбра за какво й говореха. Зашеметена от скоростта, с която се случваше всичко, тя си спомни едва когато затвори телефона. И като Алиса в Страната на чудесата, изведнъж почувства как пада все по-дълбоко и по-дълбоко в дупката.

Всичко беше започнало миналата неделя. В три часа сутринта. Тя седеше в леглото, заобиколена от възглавници, смачкани топки хартия, и се канеше да подпише завършеното писмо.

— С уважение… — Тя се спря, загледана във върха на писеца. Ето това беше най-трудната част: дали да използва истинското си име, или псевдоним като Джордж Елиът, или…

В този момент погледът й се спря върху нощната масичка и оръфаната книжка на Джак „Пепеляшка“^[1]. Риан я взе и запрелиства страниците, илюстрациите на стъклената пантофка, красивия принц, щастливия край. И я осени вдъхновението. Разбира се, ще се нарека Пепеляшка, реши тя, но бързо размисли. Е, не точно, иначе ще ме помислят за луда. Ще се нарека Синдърс или не, чакай, реши тя и затананика весело името, чувствайки се съвсем като мис Марпъл. Ще бъда Синди.

Пронизителният звън на телефона стресна Риан и тя подскочи, притисна ръка до гърдите си, после вдигна слушалката. Мелодията заглъхна и водещият заговори:

— Здравейте, аз съм доктор Купидон, със среднощна доза любов. Авторката на тазвечерното любовно писмо ни разказва за разбития си живот, защото партньорът й си тръгнал, изоставяйки нея и сина им. — Риан престана да крачи. Стиснала телефонната слушалка, сърцето й сякаш спря да бие. — Ало, Синди, чуваш ли ме?

Това беше. Риан беше в ефир. Тя се покашля нервно и си пое дълбоко дъх.

— … Ъ… да… здравей.