Александра Потър
Любовен пасианс (34)

Глава 33

Свита на дивана, Риан се събуди стресната от собственото си похъркване.

— Ох… — Тя отвори очи, леко дезориентирана. Явно беше задрямала. Беше тъмно. Кое време беше? Тя се надигна сънено и присви очи, за да види часовника на китката си. Беше спрял. Сигурно му трябва нова батерия, помисли си тя, разтърси го и го доближи до ухото си.

Единствените приглушени звуци долитаха от радиото. Тя различи гласа на доктор Купидон. Не чуваше какво казваше той, но разбра, че е станало късно. Сигурно наближаваше един часа, помисли си Риан, надигна се от дивана и тръгна към спалнята с леко потропване на розовите пухени чехли.

Тя се прозя, седна пред тоалетката, взе малко памук и го напои с бебешко олио. Зае се да почиства тежкия грим от очите си, мислейки си за Джеф. Защо, за бога, изобщо се съгласих да отида на тази глупава среща? Ами да, сериозно, какъв беше смисълът? С размазан туш около очите като китайска панда, Риан се обърна сърдито към отражението си. И най-неочаквано избухна в спонтанен гърлен смях.

— Бали или Вал д’Изер? — прошепна тя, обхванала лицето си, с длани. — Плато със сирена или… или… — едва успяваше да изрече думите, задавена от смях — банофи пай — изрече през неконтролируемите спазми на смеха. Вече не виждаше друго освен смешната страна на изминалата вечер, тя се кискаше истерично. — Имал котка на име Тигър… — Риан изсумтя високо. — … и си носи пакетчета чай във вътрешния джоб… при това чай от мента… — Прихванала корема си, тя се разтресе в нов пристъп на смях. Беше неудържимо смешно. Беше като черна комедия. Беше толкова трагично, че беше комично, просто комично.

Накрая я заболя коремът от смях и пристъпите започнаха да отшумяват. Риан въздъхна, взе една тоалетна кърпичка и взе да попива черните сълзи, които се стичаха по лицето й. Не помнеше откога не се беше смяла толкова много. Беше прекрасно. На лицето й грейна широка усмивка и гледайки отражението си, тя си пое дълбоко дъх.

— Риан Октавия Джоунс, какво правиш? — прошепна тя, поклати глава и се засмя още по-широко. — Стига, моля ти се, едно е да говориш за пътищата на съдбата и очакването на твоята сродна душа, но не можеш да прекараш живота си в очакване на принца, като запълваш времето си със срещи с мъже като Джеф… Мили боже, представяш ли си?

Само при мисълта за това, Риан изохка на глас.

— И какво ще стане, ако тази твоя сродна душа никога не се появи? Ами ако и той те търси под дърво и камък, но е изгубил адреса ти или не умее да се ориентира по карта или е объркал посоката? Ами ако той не може да те намери? — Тя си издуха носа шумно и хвърли кърпичката в ратановия кош. Погледна се в огледалото. И я озари една идея. Разтърси я. Облада я.

Риан знаеше точно какво щеше да направи.

Обхваната от непреклонна решителност, тя вдигна резбования капак на дървената кутия върху тоалетката и избра лист гланцирана хартия. Риан държеше там парфюмираната с лавандула хартия за писма и една стара писалка на баба й, която намираше за много романтична, макар че с нея досега беше писала само пазарски списъци.

Досега.

Защото Грейс е права, реши Риан. Ще престана да разчитам на вселената, ще престана да умолявам звездите да побързат и да направят магия и повече няма да призовавам на помощ Венера. Ще изхвърля всички списания, ще спра да си чета хороскопа, повече — няма да чакам di fulmine — италианската мълния на любовта от пръв поглед да ме удари като гръм от ясно небе, докато аз се лутам през живота си.

Вместо да оставям всичко на случайността, аз ще направя първата крачка.

Моят принц е някъде там и щом той не може да ме намери, не ми остава нищо друго, освен аз да потърся него.

Риан потопи златния писец в мастилница с лилаво мастило и едрият красив почерк полетя по листа. И с надежда, оптимизъм и желязна решителност, тя започна писмото.

— Драги доктор Купидон…