Александра Потър
Любовен пасианс (5)

Глава 4

Времето може да бъде истинско мъчение. В един момент се влачи като песен, отказва да помръдне дори, а в следващия се понася шеметно към бъдещето с такава скорост, че като че ли всичко свършва, преди да е започнало.

Целувайки Кайли за последен път, Джими вече усещаше устрема му.

Тя изведнъж грабна чантите, каза му, че не е разстроена, да не се притеснява, че да, ще пие много вода и ще прави упражнения за раздвижване на краката на борда на самолета, че не, няма да разговаря с никакви непознати мъже, че естествено ще му пусне имейл веднага щом пристигне в Торонто.

И преди да се усети, ръцете му вече не бяха на нейното стройно, голо кръстче, ами бяха натикани дълбоко в джобовете му и той я гледаше как се отдалечава, влачейки след себе си най-големия куфар на колелца, който „Samsonite“ бяха конструирали някога. После внезапно изчезна, стопи се зад автоматичните плъзгащи врати като някакъв фокус на Дейвид Блейн^[1] и той остана съвсем сам на тротоара.

Сам.

С буца в гърлото.

Джими беше ужасен. Целувките на публично място са едно нещо, но буци в гърлото? Какво му ставаше? Още малко и щеше да се разплаче, помисли си той и побърза да преглътне.

Обърна се и закрачи бавно към колата си. Джими никога не бързаше. Дори когато видя, че пътният полицай записва номера на автомобила му. Нещо повече, нарочно забави крачка. Пътните полицаи бяха неговият враг номер едно. След стотици фишове за неправилно паркиране и глоби, възлизащи на хиляди лири стерлинги, той предпочиташе да му вдигнат колата, отколкото да хукне да се моли на полицая да скъса фиша. Нямаше да му достави това удоволствие.

Тъкмо стигна до автомобила, когато горният джоб на якето му взе да вибрира. Мобилният телефон. Сложи си слушалката ловко — и отговори.

— Ей, пич, ти да не задяваш моята женска? — От слушалката се понесе ужасен опит за наподобяване на канадски акцент.

Джими се засмя. Въпреки характерния изговор на гласните, който несъмнено издаваше връзка с Итън, най-старият му приятел Клайв никога не успяваше да устои на изкушението да се престори по телефона на някой друг. Опитът беше жалък дори за петнайсетгодишен хлапак, но Клайв беше на трийсет, при това доктор в спешното отделение на болница „Сейнт Мери“ в Падингтън.

— Здрасти, Клайв.

Въздишка на отчаяние.

— Как позна, че съм аз?

— По интуиция. — Джими не знаеше случай през последните десет години, когато приятелят му действително да е заблудил някого със своите импровизации.

— Значи да смятам, че си готов за довечера?

— Ами, зависи какво имаш наум. — Той погледна часовника и завъртя ключа в стартера, включи чистачките и загледа как фишът се плъзна напред-назад по стъклото. Имаше нещо толкова удовлетворяващо в безславната борба на фиша, преди да се смачка и разкисне. Особено с комбинация с изражението на пътния полицай. Джими се ухили и отново погледна часовника. Досега рекордът му беше петдесет и четири секунди. В неведение за този напрегнат спортен момент, Клайв продължи.

— Всичко е уредено. Момчетата ще се съберат у нас, ще минем да те вземем с такси, очаквано време на пристигане осем и половина…

Фишът, който се беше увил около едната чистачка в отчаян опит да се спаси, внезапно отхвръкна, претърколи се и катапултира през предния капак като екшън дубльор. Точно четирийсет секунди. Нов рекорд. Джими се ухили широко. За разлика от пътния полицай, който закрачи намръщен към него. Джими даде десен мигач и потегли.

— … след което слизаме в центъра за сериозно поркане и кой знае още какво… — Гласът на Клайв беше прекъснат от повикване по интеркома: — Доктор Едингтън, незабавно да се яви в Спешна помощ. Доктор Едингтън, незабавно да се яви в Спешна помощ. — Той прекъсна разговора: — Трябва да бягам, дългът ме зове.

— Няма ли поне да ми кажеш къде ще ме водите? — попита Джими, внезапно обзет от любопитство.

— Това е идеята, синко. Няма да знаеш къде отиваш. Това е ергенската ти нощ.

Моята… ергенска… нощ. Изричайки безмълвно думите, Джими се погледна в огледалото за обратно виждане в опит да се опомни. Звучеше толкова далечно, толкова странно, толкова нетипично за него. Все още не можеше да повярва, че действително се случваше на него, а не на някой друг. Че след броени дни щеше да лети за Канада, за да се закълне във вечна вярност. След толкова години ергенлък той беше на път да се откаже от свободата и да стане верен, предан съпруг.

Тази идея погълна цялото му внимание и преди да се усети, на пътя му се изпречи кръговото на Хамърсмит. И понеже светофарът тъкмо превключи на зелено, Джими натисна газта, след което рязко наби спирачки.

Какво, по дяволите…?

Сякаш от нищото една кола се изстреля пред него с бясна скорост, като пътьом му отнесе страничното огледало. Джими ахна ядосано. Не е за вярване! По дяволите! Той даде газ, мина в съседната лента и застигна нахалника, готов да му се развика. И тогава осъзна, че това не беше някаква спортна кола, управлявана от някой градски гъзар, а фиат панда. Ментовозелена глупава „Панда“, при това управлявана от някаква побъркана стара чанта с тюрбан на главата.

Джими зяпна от изумление. Жени шофьори. Не трябва да ги допускат по пътищата, процеди, през зъби той, натисна клаксона и отпраши напред. Вече бързаше. Трябваше да се приготви за ергенската нощ. Когато пандата се превърна в размазано зелено петънце в огледалото за обратно виждане, по лицето на Джими се разля доволна усмивка.

Моята ергенска нощ.

Най-после нещата си дойдоха на мястото.