Александра Потър
Любовен пасианс (48)

Глава 47

Вътре в голямата кафява кесия имаше огромна чепка грозде. Едрите, напращели бледоморави зърна излъчваха прекрасен аромат.

— Аххх… — Маги зарови лице в кесията и вдъхна дълбоко, преди да откъсне най-голямото, най-узрялото зърно и го напъха в устата си. То се пръсна, експлодирайки със сладък уханен сок и твърди, заоблени семки върху езика й. Мммм, колко вкусно. Адски вкусно, помисли си тя, гледайки Сони, който се суетеше над нея с угрижено лице.

— Мислех си, че идеята е ти да ми ги подаваш в устата — оплака се тя и го озари с палава усмивка.

Лицето му светна от облекчение. Маги беше добре, щеше да се оправи. След всичко преживяно, тя беше излязла от страданието с непокътнато чувство за хумор. Въпреки загубите по тялото й.

 

 

Маги лежеше подпряна на цял куп бледосини възглавници в болница „Сейнт Мери“ в Падингтън. Беше минала през мастектомия, отстраняване на три лимфни възли и изрязване на засегнатите тъкани под мишницата. И, предвид изпитанията, тя беше в забележително добро настроение. Маги беше извадила късмета да бъде жива. След първоначалните изследвания, последвалите резултати и консултации със специалиста, най-страшните й страхове се бяха потвърдили. Бучката беше рак.

Маги беше приела новината със спокойствие, което слиса и Сони, и лекарите. Тя не се разплака, не затъна в самосъжаление, не изпадна в депресия.

Вместо това прекара дните преди постъпването си в болницата в неспирен, шеметен вихър от приготвяне и замразяване в хладилната камера на ястия за Сони, пазаруване на нови нощници, за да е „готова за посетители“, и изпращане на картички с новия им адрес в Испания.

Всъщност Маги беше толкова заета, че едва вечерта преди операцията успя да слезе от неистовата, лудешка въртележка и да се замисли за случилото се, за диагнозата си, за това как щеше да се чувства след операцията.

Тя седеше в леглото, слушаше радио и приготвяше багажа си за болничния престой — сгъна нощницата си, прибра пантофите си от овча кожа, намести издутия тоалетен несесер, — когато се пресегна към тоалетката и отвори чекмеджето.

То беше пълно догоре с бельо, преливаше от разноцветни дантелени гащички — Маги се гордееше, че на петдесет години все още можеше да носи прашки и изрязани бикини — и дузини сутиени от черно кадифе, кремав сатен, розов бродиран памук и лъскава ликра с леопардова щампа. Маги бръкна колебливо в многоцветните дълбини и взе напосоки един черен дантелен сутиен с мънички розови розички и презрамки, украсени с миниатюрни сатенени панделки. Прокара пръсти по дантелените чашки, проследявайки сложния рисунък като слепец, който чете брайлово писмо, в което беше изписано само една дума: „женственост“.

И тогава я порази една мисъл. Сякаш ровеше в дрехите на покойник, защото тя повече никога нямаше да бъде старата Маги. Жената с две съвършено здрави гърди. Гърди, които Сони беше целувал, които бяха откърмили децата й, гърдите, които бяха част от нея. А сега едната от тях щеше да бъде отстранена, изрязана, премахната завинаги. Една голяма сълза се отрони от гримираните ресници и се търколи по бузата й. За миг Маги остана там, осъзнаваща само своята собствена мъка, ударите на сърцето си, звука на дишането си, докато не дочу някъде в далечината една песен по радиото. Глория Гейнър изпълняваше старото класическо парче „Аз ще оцелея“.

Маги почувства как косъмчетата на тила й настръхнаха. Беше чувала тази песен милион пъти, беше танцувала преметнала чанта през лакътя си под звуците й, но никога текстът не я беше поразявал с такава сила. Тя щеше да оцелее. Тя щеше да надвие над болестта. Тя щеше да оздравее. И щеше да оживее, за да танцува още много години. Маги не беше само чифт гърди. И животът не се свеждаше до глупави дантелени сутиени, каза си тя, отърси се от сантименталността и натъпка бельото в чекмеджето. После затвори карирания куфар, посегна към кутията с хартиени кърпички на тоалетката и като огледа отражението си, избърза решително бузата си. Отсега нататък нямаше да има повече сълзи.

 

 

Застанала във фоайето, Грейс изчака хората да се изнижат от асансьора, преди да влезе вътре и да натисне бутона за осмия етаж. Страхът я скова, когато усети острата миризма на дезинфектант и белина. Изпитваше нещо средно между отказ да повярва и възмущение. Грейс не можеше да повярва. Не искаше да повярва. Всъщност, в първия момент беше помислила, че не е разбрала правилно Риан, когато тя й съобщи новината. Нищо чудно, тя беше погълната от приготовленията за вечерята със Спенсър, когато Риан й се обади да поговорят. Но разговорът прерасна в порой от неподозирани признания и потресаващи откровения. Кой беше казал, че животът ни замеря с изненади като ножохвъргач? Преди Грейс да успее да си отвори устата, Риан я обстрелваше с изненади отляво, отдясно и фронтално, прикова я с отворена уста за хладилника с телефона в едната ръка и спиралата за мигли в другата.

— … затова написах писмо на доктор Купидон и знаеш ли какво? Включиха ме на живо в ефир… Фрас… и след като получих сто и няколко писма, си уговорих среща с един от мъжете, които ми бяха писали, обаче тогава Джак претърпя злополука и трябваше да го заведа в Спешна помощ… Фрас… И там се запознах с дежурния лекар, Клайв, приятелят на Джими и по някаква магическа прищявка на съдбата той се оказа мъжът, с който си бях уредила среща, и отидохме заедно на вечеря и после прекарахме нощта заедно и, да, не мога да повярвам, но мисля, че намерих сродната си душа… Фрас. Фрас. Фрас. Което е удивително, обаче тази вечер не ти се обаждам за това, защото всъщност трябваше да ти се обадя тази сутрин, но бях на снимки… Фрас… и получих съобщението на Клайв със закъснение, макар че да ти кажа честно, то е някак оплетено и не ми се видя толкова важно. Просто нещо във връзка с Джими, който му се обадил и казал, че иска да те види, понеже бил допуснал грешка…

Грейс беше трепнала от последния удар право в сърцето, преди да събере сетни сили и да се надигне. Значи Джими смяташе, че нощта с нея е била грешка? И какво от това? Тя беше на същото мнение, помисли си Грейс с възмущение. И тогава Риан метна последната изненада.

— … О, между другото, за малко да забравя. Снощи видях съпруга на онази твоя приятелка, жената, която те караше на работа. Маги, струва ми се. Отначало не го познах, но съм почти сигурна, че беше той. Видях го в болницата, отиваше й на свиждане. Ти не си споменавала, че жената е болна от рак на гърдата…

 

 

С натежало сърце, Грейс слезе от асансьора и отвори летящите врати към отделението. Очите й се спряха на рецепцията, покрай изтормозената медицинска сестра на телефона и редиците екрани край болничните легла. Тя се поколеба.

След като никой не отговори на домашния телефон на Маги, Грейс беше хукнала към болницата. Не възнамеряваше да остане дълго, дори не знаеше дали щяха да й позволят да види Маги, дали тя щеше да бъде в състояние да приема посетители, дали искаше посетители, но Грейс трябваше да провери как е тя, да се увери, че тя е добре, да се извини, задето беше такава лоша приятелка.

Заболяването на Маги беше ужасен шок за Грейс. То я беше разтърсило. През цялото време Маги се беше борила с нещо толкова страшно, а тя какво бе правила? Вайкаше се за глупавата си сватба, за жалките спорове, тюхкаше се, че е прехвърлила трийсетте и не е омъжена. Все глупави, тривиални неща. Идеше й да потъне в земята от срам. Трябваше да се случи нещо такова, за да осъзнае кои бяха истински важните неща в живота, помисли си мрачно тя, потропвайки колебливо с токчетата си по линолеума.

И тогава нещо я накара да се закове на място. Нещо напълно неочаквано. Беше нечий смях. Но не учтив, тих, скромен смях — този беше откровен и безсрамен, при това много, много циничен.

— Ох, малко по-нагоре, не… не… малко по-надолу…

Грейс разпозна гласа.

— Магс?

— Грейс?

Тя надзърна плахо покрай завесата и видя безупречно гримираната Маги да лежи на леглото, облечена в червена сатенена пижама и овързана с няколко пластмасови тръбички, а Сони се беше надвесил над нея и държеше над устата й чепка грозде. По лицата им струяха сълзи от смях. Подготвена за разтърсваща картина на сълзи и немощ, Грейс се стъписа. Но не беше очаквала да види това, помисли си с радостно недоумение тя.

Двамата се отдръпнаха един от друг, като двама виновни тийнейджъри, спипани да се натискат и Сони побърза да седне.

— Здравей, кукло, какси? — обади се Маги с широка усмивка.

— Остави ме мен — отвърна Грейс. — Ти как си?

— Ами, нали знаеш. — Маги опита да вдигне рамене, но трепна болезнено. — Мислех да си оправя гърдите — пошегува се мрачно тя.

Самоиронията на Маги извика усмивка на лицата на всички.

— Искаш ли стол? — намеси се Сони, като се надигна от пластмасовия стол.

— Не… моля те, няма да се задържам дълго. Просто научих и исках да видя как си — започна да обяснява Грейс. — Обади ми се моята приятелка Риан, запознахте се на онова барбекю миналата година — хубава, тъмнокоса, пийна малко повечко плодов пунш и цяла вечер пя „Ти будиш в мен желание да танцувам“ на Лио Сайър… — Грейс се спря. — Както и да е, ето ме тук — добави тя. И като се усмихна на Маги, й се скара нежно. — Трябваше да ми кажеш.

— Знам, знам — кимна Маги и отстрани една въображаема прашинка от червения сатенен ръкав на пижамата си. — Но не исках да вдигам шум.

— Не й вярвай — прошепна Сони и смигна на Грейс.

— Ах, ти нахалнико — зацъка Маги. — И това излиза от устата на мъж, който вдига врява до небето, когато го засърби между пръстите на краката.

За момент двете жени изгледаха укорително Сони, който беше почервенял като пижамата на Маги, преди всички да се разсмеят. Не беше лесно човек да остане сериозен, помисли си Грейс и избърса очите си, опитвайки се да не размаже грима си. Маги и Сони бяха като дует комедийни актьори.

— Ти записа ли ми час при фризьора? — Маги погали ръката на мъжа си.

— Да, за десет часа в четвъртък. — Той кимна послушно, а после лицето му посърна. Сони преживяваше ситуацията значително по-трудно от Маги.

— Ти ще ходиш на фризьор? — попита недоумяващо Грейс. Маги се гордееше с косата си и я обожаваше, като позволяваше единствено на Сони да я изравнява.

— Химиотерапията започна другата седмица, затова реших, че предпочитам да я отрежа, преди да окапе — отвърна равнодушно тя.

— О, Магс, толкова съжалявам… — заекна Грейс, смутена от собствената си нетактичност и от смелостта на приятелката си.

Но Маги не искаше съчувствие.

— Недей, аз не съжалявам. — Тя поклати глава решително. — Още преди години трябваше да я отрежа. Бих се подстригала, ако не беше Сони, който все ме молеше да не го правя. — Тя смигна на Грейс, докато изричаше тези думи.

Сони, който тайничко дояждаше гроздето, се задави с една семка.

— Аз ли? — закашля се той подразнен, но улови палавата усмивка на Маги и се изчерви от смущение.

— … но ще ми дойде добре, когато се преместим в Испания. Там е прекалено горещо за толкова дълга коса. Е, ти какво смяташ? Прическа а ла Джуди Денч или по-скоро къса момчешка подстрижка?

— Определено избери прическата на Джуди — посъветва я Грейс, впечатлена от високия дух на приятелката си.

— Сони? — Маги погледна към него, наклонила глава на една страна, нацупила предизвикателно пурпурните си устни.

— Аз ще се задоволя с Маги Чапмън — изрече тихо той и нежно вплете пръсти в нейните.

И в този момент Грейс разбра. Един мъничък жест, но изказваше всичко. Тя се намираше в болнично отделение с двойка, в която единият страдаше от неизлечима болест. Но въпреки това те бяха сгушени в своята зелена кабинка като в пашкул, където цареше не чувство на страх или тъга, или болка, а любов. Защото те наистина се обичаха, помисли си Грейс и погледна Сони, който не откъсваше очи от Маги с онази безрезервна преданост, която не се поддаваше на описване, тъй като би изглеждала захаросана и сантиментална. Трябваше да се види, защото беше неизразимо красива. Тя сияеше толкова ярко, че засенчваше нейната собствена връзка. Това, което имаха Сони и Маги, беше на светлинни години от онова, което свързваше Спенсър и Грейс. Те нямаха съмнения, нямаха страхове, нито пък колебания. При тях нямаше „ами ако“, „може би“ или досадни съмнения. Бяха двама души, които просто бяха създадени един за друг.

Толкова беше просто.

— Вие двамата от колко години сте заедно? — не се сдържа да попита Грейс, пропъждайки мислите за собствената си връзка.

— От трийсет и седем години — отвърнаха двамата в един глас, не без гордост.

— И тя все още отказва да ми позволи да я направя почтена жена — изсумтя Сони обидено.

— Че за какво ми е някакъв лист хартия? — запротестира Маги.

— А какво ще кажеш за красив пръстен с диамант? — опита се да я придума той.

— Пълни глупости, Сони Мансини, ти си стиснат стар глупак — заяви възмутено Маги. — След почти четирийсет години и двама сина, искаш да ми кажеш, че трябва да се омъжа за теб, преди да ми купиш пръстен с диамант? — Тя го перна шеговито и двамата се засмяха тъжно.

На лицето на Грейс се изписа удивление.

— Какво… да не би да… вие двамата не сте ли женени?

— Не сме, разбира се — изпухтя Маги, искрено учудена. — Защо? Защо си останала с такова впечатление?

— Аз просто… ъъммм… не знам — промълви Грейс. Маги никога не й беше казвала дали е омъжена, тя просто го беше приела за даденост.

— Аз й поисках ръката — обади се Сони със засегнато мъжко достойнство.

— Миналата седмица, когато си мислеше, че ще склоня най-накрая — подхвърли равнодушно Маги.

— Магс! — ахна той, оскърбен.

— Сониии — направи физиономия тя, с ококорени очи и палава усмивка.

Той се усмихна добродушно и поклати глава. Но не се сдържа и стисна ръката й. Борбеният дух на Маги може би я подтикваше да ръси неспирно шеги, но той беше толкова изплашен да не я загуби, че страхът се беше залепил за гърба му като мокри дрехи.

— Добре, де, сигурно има известна доза истина в думите ти — неохотно призна той. Приведе се към Грейс. — И както казва дамата: „Щом не е счупено, защо да го поправяме?“.

— Всъщност, моите думи бяха „Щом имаме нещо толкова добро, защо да го променяме?“ — поправи го Маги.

— Е, че то е същото — съгласи се Сони.

Заслушана в техния разговор, Грейс се беше умълчала. Мислеше си за Спенсър, за радостта си, когато той й беше предложил, за огорчението, задето той се беше забавил да насрочи дата. Цели две години неговата явна липса на ангажимент беше пораждала в нея съмнения, негодувание, несигурност и страхове. Но сега тя не беше толкова сигурна. Може би бракът наистина беше просто лист хартия, може би беше някаква отживяла традиция, може би не променяше нищо, а само потвърждаваше нещо, което вече съществуваше. И тогава Грейс получи прозрение. Може би тя знаеше това от самото начало.

— Не вярвате ли в брака? — попита с любопитство тя.

— Не че не вярваме в брака, просто никога не сме виждали смисъл. — Маги вдигна рамене и погледна Сони, който кимна в знак на съгласие. — През шейсетте години всичко беше свободна любов, а Сони и аз бяхме хипита. Ех, да можеше да ни видиш тогава… — Маги се изкиска. — Помниш ли с какъв дънков гащеризон ходеше и афганското палто? — Двамата се спогледаха с комични физиономии. — А пък след това… ами, просто никога не ни се е струвало важно, нали?

Сони поклати глава и приглади косата си с голямата си длан.

— Не искам да засегна бракуваните, но аз винаги съм смятал, че бракът е за хората, които вече нямат какво да си кажат, той им дава тема за разговор до края на дните им.

— Или поне докато се разведат — прекъсна го шеговито Маги.

— Както винаги съм казвал, ако искаш да облечеш хубава рокля и да направиш купон или да отидеш на хубава ваканция, можеш да го постигнеш и без да се омъжваш за калпазанина. — Маги се задави от смях и се сви от болезненото дърпане на шевовете.

— Имай предвид, че упойката все още я държи — изръмжа Сони и се зае да завива Маги. — Можеш ли да си представиш каква е, когато не преживява животоспасяващи операции?

Сияеща така сякаш бе чула страхотен комплимент, Маги погледна към Грейс. Поколеба се, но нещо в очите на младата жена я подтикна да заговори.

— Бракът не е вълшебна пръчица — изрече тихо тя. — Важното е какво има вътре в сърцето. Там е магията.

Грейс слушаше мълчаливо. Въпреки своята ексцентричност и черен хумор, Маги беше удивително интуитивна.

— Вие двамата сте късметлии — промълви тя и се усмихна замечтано.

Но Маги махна с ръка.

— Това няма нищо общо с късмета — отсече твърдо тя и стисна ръката на Сони с нетипична сантименталност. — Важното е да срещнеш точния човек.

— Но как да разбера дали той е точният човек? — попита тихо Грейс, очаквайки да чуе някакво велико, разтърсващо, сложно обяснение.

Маги погледна натъженото лице на приятелката си и се усмихна майчински. И й отговори съвсем простичко.

— Ще го познаеш.