Александра Потър
Любовен пасианс (17)

Глава 16

Окъпан в брилянтна слънчева светлина, тучен и раззеленен, Хайд Парк се пръскаше по шевовете. По дървените пейки бяха насядали туристи, с пътеводители и фунии разтопен сладолед в ръце, деца с охлузени колене се тълпяха на площадките, орди потни бегачи, решителни бързоходци и нелегални велосипедисти се придвижваха зигзагообразно през множеството полуголи тела.

Изтегнати докъдето ти стигат очите, от Бейсуотър Роуд до Хайд Парк Сентър, професионалните ловци на тен по бански излагаха бронзови бедра и шоколадови кореми редом до белезникави аматьори, разсъблечени кой както дойде по разноцветно бельо, изпънали белезникави ръце и крака, които бързо изгаряха на петна под лъчите на силното обедно слънце.

Беше краят на септември, но Лондон се задъхваше в потната прегръдка на циганското лято. Беше горещо и душно. Окачен високо на обраслата с бръшлян стена на двореца Кенсингтън, живачната сърцевина на лъскавия меден термометър пълзеше към трийсет градуса. Един кафяв лабрадор се отказа от гонитбата на някаква досадна оса и се просна запъхтян под сянката, наострил уши за ленивата глъч наоколо. Изблици детски смях, спокойно бъбрене, мекото тупкане на футболна топка, смътното жужене на радио, примесено с ритмичното търкаляне на ролкови кънки покрай редици пластмасови чаши. В небето един самолет на „Върджин“ пореше лазурната безоблачна синева. За пасажерите на борда, които надзъртаха през илюминаторите на път към Хийтроу паркът беше само една пъстроцветна мацаница от фигури, зелени петна и златни проблясъци. Но когато самолетът започна да се снишава за кацане, зеленото се превърна в градините Кенсингтън, златното петно се открои като Албърт Мемориал, в шаренията започнаха да се очертават човешки фигури. Две жени, тригодишно момченце и детска количка вървяха към езерото Сърпентин, потънали в своя разговор.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно. Той се напива и те изоставя посред нощ насред улицата, после ти подивяваш и го караш да се ожените в Лае Вегас, след което той се вбесява и ти отказва. — Опитвайки се да схване ситуацията, като същевременно едва удържаше Джак, който обстрелваше лебедите с трохи корав хляб, Риан погледна недоумяващо Грейс.

— Не, само толкова, той нищо не каза — обясни Грейс, примижа срещу слънцето и нахлупи слънчевите очила на носа си. Главата й пулсираше от болка.

— Значи това е краят? Скъсахте ли? — Риан попи капчиците пот от челото си. Черните одежди може би скриваха греховете й, но със същия успех можеше да се увие в алуминиево фолио и да се напъха във фурната. — Струва ми се толкова внезапно. Не мога да повярвам.

— Нито пък аз — прошепна Грейс, измъкна една филия от найлоновата торбичка и я накъса на бели, порести ивици. След толкова години да приключат така. Все пак част от нея като че ли очакваше подобна развръзка. — Но нещата не вървяха от доста време, а аз се самозалъгвах като всички останали. — Тя вдигна рамене примирено.

— Не можеш да скъсаш със Спенсър — възрази Риан. Тя отказваше да го приеме. Знаеше, че двамата имаха проблеми напоследък, но не очакваше раздяла. — Слушай, двамата сте заедно от толкова време — настоя тя. — Сгодени сте. — Ето, пак започваше.

Грейс се обърна към нея.

— А да ни виждаш да планираме сватба? — попита многозначително тя.

Мълчание.

— Именно. Когато Спенсър ми предложи, аз бях най-щастливото момиче на света. Представях си цялото ни бъдеще заедно, с кучета, бебета, розите около вратата и всичко останало… — Гласът й изтъня и тя се усмихна тъжно. — Макар че не мисля, че съм готова за бебе на момента, честно казано, не смятам, че някога ще бъда готова, но като те погледна теб с Джак и… — Грейс сви рамене.

Тя се извърна, обходи с очи езерото и въздъхна тежко.

— Време е да приема истината. Спенсър се промени. Той не иска да се ожени. — След месеци на отричане, когато се чу да изрича тези думи на глас, те й се сториха най-очевидното нещо на света.

Риан бе шокирана. Собственият й живот не се беше развил според желанията й, но тя винаги приемаше Грейс и Спенсър като доказателство, че все пак има щастлив край.

— Вината не е твоя — каза тя, клатейки глава. — Той вече се е развеждал веднъж, сигурно се бои да се обвърже отново.

— Но кое му е толкова страшното да се обвърже с мен? — възмути се Грейс, а гневното негодувание всеки момент заплашваше да разлее в сълзи. Спенсър беше пълен негодник, но беше нейният негодник и въпреки всичко станало, тя не го мразеше, обичаше го. — Ако искаш мъж за обвързване, отиди в някоя клиника за душевноболни — пошегува се Риан, като се мъчеше да спаси положението. — Мей Уест^[1] — добави тя вместо обяснение.

— Е, Мей Уест е била дяволски права — съгласи се Грейс. — Спенсър просто иска да запази нещата такива каквито са.

— Защото това е неговата зона на комфорта.

— Каква зона?

— Имаше цяла дискусия по този въпрос в „Мари Клер“ — довери Риан. — Състоянието, когато мъжете имат всичко, което искат.

Спенсър има теб, но все пак си има и своята независимост. Защо да се жени за теб, щом може да живее с теб и да се ползва от всички други облаги. — Тя вдигна вежди толкова високо, че за малко да се изгубят в косата й. — Това е същото като поговорката „Защо да купуваш кравата, щом можеш да я доиш безплатно?“

— А кой е кравата в този случай? — ахна слисано Грейс. — Аз ли? Беше прекарала последният един час сгушена в апартамента на Риан, пиейки чай, докато Риан изпробваше обичайните си методи за разведряване — терапия със спасителната смес на Бах^[2]? Ароматерапевтичен масаж? Релаксираща музика? — А накрая предложи разходка в парка. Грейс прие. Отчасти защото въпреки емоционалната криза, навън денят беше твърде прекрасен, за да го прекарат заврени вътре и главно защото след като прибраха Джак от съседите, той отказа да го инсталират пред телевизора и бързо пощръкля.

Освен това беше възможност да анализира и оправдае — пред себе си и Риан — решението да скъса със Спенсър. Не стига, че се напи и я изостави навръх рождения й ден — сякаш това само по себе си не беше достатъчно основателна причина? — ами отгоре на това липсата му на интерес към сватбата и още по-тревожната липса на интерес към секса през последните месеци.

— Да не изброявам всички други причини — продължи Грейс, която откриваше силата на катарзиса чрез изливане на душата си. Дотук беше говорила петнайсет минути без прекъсване. — Той мрази дънките ми и ме кара да нося рокли за погребение.

Риан я погледна с недоумение.

— … не питай. И разказва едни и същи анекдоти, които изобщо не са смешни, постоянно е махмурлия и когато го посъветвам да не пие толкова, той се обижда и отговаря, че червеното вино е полезно за здравето и моментално обръща нещата и ми казва, че аз не водя здравословен живот, защото не спортувам достатъчно… — Грей се настани на тревата под сянката на големите дъбове и завърши възмутено: — И винаги успява да намери най-скучното нещо по телевизията и се запъва да го гледа.

— Всички мъже го правят — успокои я Риан, която най-сетне успя да се включи в монолога. — Ако даваха документален филм за военните бойни кораби по някой загубен кабелен канал, повярвай ми, Фил успяваше да го намери. — Тя разгъна едно карирано одеяло за пикник и го постла внимателно на тревата. — Като Колдплей.

— Какво е това? — учуди се Грейс.

— Мъжете и Колдплей. Не си ли забелязала. Като че ли имат някакъв вграден радар. Например, когато Фил и аз се возехме в колата, той успяваше да елиминира всички други радиостанции и да рамери някоя, където са пуснали точно тях. После надуваше звука толкова силно, че жабката започваше да трака и правеше това… — И Риан започна да барабани като бясна, отворила широко уста в безмълвен рев, с изкривени от вътрешна болка черти.

Въпреки неволите си, Грейс се разсмя с глас.

— О, боже, все едно говориш за Спенсър. Той прави същото — изсумтя тя и отпи глътка минерална вода.

— Аз какво ти казвам — изкикоти Се Риан. — Мисълта ми е… — тя паркира Джак, заспал в детската количка, която отдавна беше надраснал, със стърчащи навън ръце и крака. — … и какво стана с тъпите програми по телевизията?

— О, боже. — Грейс избърса сълзите от смях, които се стичаха по бузите й. — Знам. И аз не разбирам.

Риан поклати глава.

— Казвам ти. Мъжка му работа.

— Ами склонността да се носи по течението? И тя ли е типична мъжка черта?

След въодушевлението на смеха Грейс бързо потъна в размишления.

— Не, тя е по-скоро функция на двойката — рече Риан, като измъкна куклата Барби от пухкавото юмруче на Джак и я напъха в издутата найлонова торба, пълна с бебешки влажни кърпички, играчки, елементи от Лего, корав хляб за патиците и шише с плодов сок. Отдавна бяха отминали дните, когато можеше да излезе от къщата само с една спирала за мигли. — Прочетох една статия на тази тема. Нарича се дрейфът на трийсетте. — Тя се намести до Грейс, легна по гръб, придърпвайки тениската, за да не й се види корема.

— Има ли статия, която ти да не си прочела? — попита Грейс. Всеки месец Риан ревностно се сдобиваше с всички женски списания, след което изчиташе, осмисляше и цитираше статиите от тях.

— Не, сериозно — възрази Риан. — Това е ново явление. Описва моментът, когато увлечението се превръща в безразличие — продължи тя, цитирайки материала по памет.

— Аз не съм безразлична. Обичам Спенсър — изтъкна Грейс. — Просто… — Но не беше никак просто. Беше много по-сложно.

— Ти го обичаш, но сигурна ли си, че си влюбена в него?

— Да, разбира се — възкликна Грейс.

— Не си объркана.

— Разстроена съм.

— Примирена — поправи я тихо Риан. — Натъжена, разочарована изплашена.

— От какво? Вече съм голямо момиче — опроверга я Грейс. Вече не знаеш как ще завърши приказката. Вече не си част от двойка. Че ще останеш сама — Риан се опита да имитира Грета Гарбо с уелски акцент. — Повярвай ми, знам за какво говоря, минала съм по този път.

— Нима казваш, че ми трябва мъж, за да съм щастлива? Че животът ми ще спре, защото си нямам приятел? — възмути се Грейс, но дълбоко в себе си опитваше да убеди не друг, а самата себе си. Да си сама не е болест с фатален край.

Риан се изтегна, затвори очи и въздъхна.

— Това го кажи на майка ми.

Легнала по гръб на тревата, Грейс се загледа през пролуките на дъбовите листа. Вдиша и издиша. Външно беше спокойна и овладяна, но вътрешно се раздираше от противоречия. Емоциите й бушуваха, мислите й бяха объркани, сърцето й се луташе.

Неочаквано, една сълза се отрони от миглите и се търколи с гъделичкане покрай носа й. Тя я избърса отривисто.

— Постъпвам правилно, нали? — промълви тихо тя, като се обърна към Риан.

Риан се поколеба. Това беше нейната възможност да се намеси. Като най-добра приятелка на Грейс, нейната роля беше да остане безмълвен, подкрепящ, съчувстващ слушател, който тук-там да казва неща като „абсолютно“ и „не те виня“. Но като прехвърлила трийсетте сама жена тя считаше за своя отговорност, да не кажем за неин дълг да сграбчи Грейс за бронзовите рамене и да я разтърси с все сила, крещейки с пълно гърло: „Ти да не си полудяла? Не го пускай за нищо на света, нямаш представа какъв ад е да си сама.“ Вместо това тя избра компромиса.

— Мислили ли сте за почивка? — предложи тя.

— Ваканция? — Грейс се усмихна тъжно на наивността и оптимизма на приятелката си. — Две седмици на плажа няма да променят положението. Ако не се брои слънчевия загар.

Риан цъкна с език.

— Не, нямах предвид такава почивка, а временна раздяла. Така че Спенсър да усети липсата ти. Може би временната раздяла ще го разтърси, ще го накара да осъзнае какъв е животът без теб. Колко много те обича. И скоро ще те умолява да го приемеш обратно.

— Тя се усмихна мило.

Грейс изглеждаше безкрайно нещастна.

Риан се пресегна и стисна ръката й.

— Не забравяй, Грейс, тук не става дума само за Спенсър, а за теб, за твоя живот. Може би на теб ти трябва време да решиш дали Спенсър наистина е подходящият за теб мъж. Проблемът не е в неговото нежелание да се обвърже, а в много други неща, ти самата го каза. — Тъмните й очи се зареяха в далечината, докато тя продължаваше да говори. — Може би неговата нагласа към сватбата е причината за всички твои съмнения, страхове и гневни чувства. Но може и да не е. Може би не Спенсър се е изплашил… — Тя замълча. И като погледна Грейс в очите, изрече тихо, но решително:

— Може би ти се страхуваш.