Александра Потър
Любовен пасианс (36)

Глава 35

Скрийнсейвърът на компютъра неуморно разпръскваше и завихряше дигитални звезди, калейдоскопът от фигурки експлодираше ярко и хипнотично на черния космически фон.

Напразно се трудеше.

Защото никой не му обръщаше внимание. Най-малко пък Грейс, която седеше на няколко сантиметра от него, облегната на бюрото, с пръсти върху клавиатурата и зареян навън празен поглед.

Беше почти пет и половина и тя беше прекарала целия ден в офиса, опитвайки се да навакса натрупалата се работа. Бяха изминали два дни от завръщането й от Ню Йорк, когато откри входящата си поща зарината със спешни съобщения, но в края на работния ден дали заради задушливата сладникава миризма на „пустинна роза“, излъчвана от освежителя за въздух на Джанин, или заради последните пристъпи на самолетна болест, концентрацията на Грейс се беше сринала и умът й блуждаеше от другата страна на Атлантическия океан.

Изглеждаше невероятно, че наистина е била там. Запратена обратно в сивата монотонност на живота си в Лондон, Ню Йорк й се струваше като сюрреален спомен, толкова много шантави, забавни, щастливи образи, които кръжаха в ума й като моментните фотоси на Брейди. Уикендът беше всъщност един дълъг маскарад — двама лудо влюбени младоженци на меден месец — й Грейс толкова се беше увлякла в сюжета, че почти бе повярвала в приказката. Иначе защо би целунала Джими на дансинга? Иначе защо би се върнала в бара? Добре, че го беше видяла да заговаря блондинката в бара, преди да е станало твърде късно и тя да е станала за смях.

Грейс не беше виждала Джии, откакто се бяха разделили на летището. Отначало, разкъсвана от необясними чувства на болка, гняв, срам и вина, тя възнамеряваше да го избягва, да не му се обажда — поне няколко дни, но след няколко часа той вече й липсваше и Грейс изпита облекчение, когато Джими й позвъни, за да й разкаже най-новата си шега.

— Знаеш ли кое е най-новото хапче? Петдесет процента валиум, петдесет процента виагра. Със или без секс, все не ти пука. — Шегата се оказа добър начин да разчупят леда и когато Грейс се разсмя, всички следи от неловкост изчезнаха и двамата си бяха старите добри приятели, сякаш нищо не се беше случило.

Един гълъб кацна на перваза отвън, гърленото му гукане извади Грейс от унеса и я върна в настоящето. Когато птицата отлетя, тя зарея поглед над керемидените покриви към Хайд Парк. Над града беше надвиснала сърдита мъгла, дърветата се поклащаха на фона на оловносивото небе. Дори лъскавият златен купол на Албърт Мемориал изглеждаше помътнял и тъжен.

Грейс се усмихна. Според всички романи, които беше чела някога, времето винаги отразяваше настроението на героя. Традиционно, навън грееше слънце, когато героят бе весел, и валеше дъжд из ведро, когато героят беше нещастен. Това вероятно е причината аз да не съм героиня в роман, помисли си тя, защото определено не се чувстваше мрачна или потисната — напротив, доброто настроение, което я беше споходило в Ню Йорк все още я грееше приятно като термофор.

Каква ирония: Грейс беше отишла в Ню Йорк, за да направи услуга на Джими, но на практика той й беше направил услуга. Сякаш по някакъв необясним начин, нещо вътре в Грейс се беше променило. Тя се чувстваше различно, изглеждаше различно, благодарение на новата прическа, с която се беше възнаградила последния ден в Ню Йорк. Лъскава тъмна коса с дълъг модерен бретон, заради която Грейс вече две денонощия залепваше за всяко огледало и витрина на пътя й, неспособна да откъсне очи от отражението си. Беше ужасно клише, помисли си тя и се спря пред огледалото на кабинката за паспортни снимки в метрото на път за службата тази сутрин, но макар да беше просто една нова прическа, тя я караше да се чувства нов човек.

Толкова нов, че чак след като се прибра от летището, разопакова прилежно багажа си, приготви си чаша чай и се просна на дивана, наслаждавайки се на лукса да не е на работа в понеделник, Грейс си даде сметка, че беше забравила да прослуша съобщенията си. Тази небрежност беше знаменателна. Защото, откакто се беше разделила със Спенсър, първата й работа, когато се прибираше в чуждото студио, беше да погледне дали свети лампичката на телефонния секретар. Ако не светеше, настроението й се разваляше, ако светеше, Грейс се спускаше, захвърляше ключовете, дамската чанта и покупките и натискаше вълшебния бутон с разтуптяно сърце и пораснали надежди.

Този понеделник я очакваха три съобщения, и трите от майка й. Откакто Грейс се беше изнесла от апартамента на Спенсър или откакто се беше „чалнала“, както се изразяваше майка й, госпожа Феърли беше започнала да й се обажда всеки ден. Тя недоумяваше как бе възможно заможен, улегнал адвокат с изрядно оборудвана кухня и истинска коса на главата да не е Идеалният мъж? Дребното неудобство около неговия отказ да насрочи дата за сватбата беше неутрализирано с аргумента „Баща ти беше съвсем същият.“ Което не вдъхна особена увереност на Грейс, като се има предвид, че родителите й бяха разведени от десет години.

Грейс натисна бутона за изтриване на получените гласови съобщения: Щеше да излъже, ако кажеше, че не е изпитала разочарование, когато установи, че нямаше съобщение от Спенсър. Но този път болката продължи само няколко минути, докато не взе снимката на Джими, която лежеше на барплота. Може би Джими имаше право. Може би на Спенсър му трябваше само време. Може би той щеше да й позвъни след няколко седмици и да каже всичко онова, което тя искаше да чуе. Поглеждайки към снимката на Джими на върха на Емпайър Стейт Билдинг, с глупава усмивка на лицето, тя се усмихна нежно. Честно казано, вече започваше да забравя уикенда.

— Хм… — Някой се покашля високо и явно изкуствено. Стресната, Грейс се завъртя на стола и видя Джанин край фотокопирната машина. Държеше много голям букет. Изглеждаше доста сконфузена.

— Внимание, моля. Искам да направя едно важно съобщение. — Обичайното жужене в офиса замря. Доволна от запленената публика, Джанин насочи поглед към Маги, която прилежно изобрази удивление и учудване. — Маргарет, би ли дошла на подиума, ако обичаш — заповяда Джанин със своя най-властен глас. Грейс се усмихна, обзета от обич и тъга. Маги трябваше да произнесе прощалната реч по случай пенсионирането си. След петнайсет години в „Биг Фиш Дизайн“ тя напускаше, за да започне своя нов живот на слънце, заменяйки преснимането на доклади и пиенето на кафе с пиене на сангрия и събиране на ръчно рисувани керамични чинии за вилата в Испания.

Маги се изчерви силно, когато се надигна от бюрото си. Облечена в тесен кремав панталон за езда и бяла бродирана блуза с голи рамена, която разкриваше бронзовия й тен, тя прекоси помещението. Въпреки хладното време, тя упорито носеше сандали, които откриваха почернелите й пръсти с яркочервен лак на ноктите. Тя хвърли бърз поглед към Грейс и й смигна язвително.

— Е, както знаете, Маргарет е ценен член на нашия екип — започна Джанин, впускайки се в предварително написаната реч с цялата решимост и явна отрепетираност на актьор, който приема награда за цялостно творчество. — … тя е с нас толкова отдавна, че някои от нас вече не помнят… — Тук Джанин се засмя пресилено.

Грейс трепна. Това беше жената, която никога не беше скривала своята неприязън към Маги и въпреки това сега подлизурстваше, превъзнасяше нейните „блестящи качества“ — нищо, че не използваше точно тези думи — и се вайкаше какво щяха да правят без нея. Накрая, за всеобща радост безкрайната реч свърши, букетът и ваучерите бяха поднесени и искрящото вино беше разлято в пластмасовите чаши.

— Наздраве, кукло. — Маги се усмихна признателно, когато Грейс напълни чашата й. Въпреки че никога не би го признала — пред себе си или пред някой друг — речта на Джанин я беше разстроила, а последвалите благопожелания и сърдечни сбогувания едва не я разплакаха. Маги подсмъркна рязко и се съсредоточи върху Грейс.

— Хайде, изплюй камъчето. Как мина уикендът?

— Добре — каза Грейс. Откакто тя се беше върнала от Ню Йорк и Маги се беше прибрала от Испания, Грейс беше толкова заета, че не им беше останало време да се наприказват. — Всъщност, не беше просто добре, а много добре — поправи се тя. — Направо страхотно.

— Грейс се усмихна.

Маги отпи от виното, ококорена.

— Колко страхотно?

Грейс се засмя.

— Джими е просто приятел — възрази тя, необяснимо смутена от намека.

Маги не се трогна.

— Така ли? — възкликна тя и нацупи кораловите си устни в муцунка, сякаш излязла от някоя морска пощенска картичка. — Значи той няма нищо общо с това, че ти от два дни се рееш в облаците и не откъсваш очи от прозореца?

Този път беше ред на Грейс да се изчерви силно.

— Мислех за Спенсър — увери я тя. Е, донякъде, призна пред себе си и се почувства виновна.

Но като видя Грейс, седнала прегърбена на ръба на бюрото си, облечена в панталон от рипсено кадифе и пухкав мохерен пуловер в цвят пепел от рози, Маги се размекна. Понякога изглеждаше значително по-млада от своите трийсет и една години.

— Чувала ли си го? — попита обнадеждена тя. Откакто Грейс й беше споделила, че се е изнесла от апартамента на Спенсър, Маги следеше цялата сага с безмълвна подкрепа.

Грейс поклати глава.

— Не. Аз не му се обаждам и той не ми се обажда. Е, откакто пристигнаха контактните ми лещи — усмихна се тя в немощен опит да се пошегува. — Но стига сме говорили за мен — каза тя, за да смени темата. — Как е новата къща, Маги?

— Приказна — въздъхна Маги. Умът й прехвърли образите: златната слънчева светлина, уютния дом, уханията, гледките и вкусовете на Южна Испания. А после изникна още един образ. Тя, свита на шезлонга, Сони клекнал до босите й крака, ръцете й треперят, отваряйки внимателно пощенския плик. Подава писмото на Сони, очите му безмълвно пробягват по ситния шрифт, гласът му трепери, докато чете на глас думите.

— Преди да сме се отрязали, искам да ти пожелая бон воаяж и всичко останало.

Озовала се рязко сред глъчката в офиса и сладкия вкус на искрящото вино, Маги се обърна и видя Джанин да разбутва колегите й, за да й протегне ръка с едва прикрита победоносна усмивка.

— Нищо няма да бъде същото без теб.

— Благодаря, кукло, чувствата са взаимни. — Маги пое ръката й и добави невинно: — О, между другото, струва ми се, че намерих онази розова чаша, която търсеше под дърво и камък. На бюрото ми е. Странно, нямам представа как се е озовала там.

Това беше нейният прощален изстрел, който засили Джанин, фучаща и ругаеща, към бюрото в търсене на любимата чаша.

Един по един хората започнаха да се обличат и да се сбогуват, кой с прегръдка, кой с шега. Маги беше като майка на целия офис и всички щяха да тъгуват за нея.

— Към метрото ли си? — попита Грейс, обличайки палтото си. Откакто Маги беше продала любимия си фиат, двете отиваха заедно до метростанцията след работа.

— Не, имам среща със Сони — отвърна Маги, вземайки кремавото си кожено сако и дамската си чанта от бюрото, от която извади червило. Благодарение на дългогодишната практика, тя се начерви без огледало, след това разтърка устни.

— О, блазе ти, отиваш да празнуваш — усмихна се Грейс. — Сигурно на някое хубаво място.

Маги се поколеба.

— Не точно — прошепна тя и се усмихна сковано.

Грейс погрешно изтълкува недомлъвката като скромност, задържа летящите врати, за да мине приятелката й и двете заслизаха по стълбите. Маги упорито отказваше да се вози на асансьора, отчасти от клаустрофобия, отчасти от суета: според нея стълбите бяха най-добрият приятел на дупето. Прекосиха фоайето и излязоха на улицата.

Навън започваше да пръска дъжд. Застанала на тротоара, Грейс завърза колана на палтото си, за да се предпази от ледения вятър.

— Е, май това беше. — Тя прегърна силно Маги. Изведнъж се почувства ужасно разстроена.

— Хей, по-полека. Аз само се пенсионирам. Не съм умряла — скара й се Маги, понесла красивия, но прекалено обемист букет. Неколцина минувачи проточиха вратове изпод чадърите, хвърляйки погледи на възхитена завист. Целофанът заскърца шумно, когато Маги отвърна на прегръдката. — Ще ни дойдеш на гости. Да хванеш малко тен.

— Ти само се опитай да ми попречиш — засмя се Грейс.

Двете вече се бяха измокрили и Маги вдигна ръка на едно такси. Таксито спря до бордюра и тогава Грейс чу приглушения сигнал на мобилния телефон в джоба си.

— Чао. — Тя помаха на Маги, изчака я да се настани и да затвори тежката врата, преди да извади телефона от джоба си. Погледна дисплея — „Получено съобщение“ — и го отвори. Без предупреждение, сърцето й падна в гащите.

Беше от Спенсър.

В уютната топлина на таксито, Маги свали прозореца.

— Чао, кукло — извика тя, протегна ръка и помаха на Грейс, а тежките сребърни гривни зазвънтяха.

Но не можа да привлече вниманието й. Наведена над телефона, Грейс не вдигна поглед към потеглящото такси, а Маги се отказа, облегна се на седалката и положи букета в скута си.

— Накъде да карам, сладка? — Шофьорът намали звука на радиото и погледна с възхищение в огледалото за обратно виждане привлекателната възрастна жена.

Маги замръзна.

И едва тогава усмивката, в която се беше вкопчила от онзи момент в банята, откакто отвори писмото от болницата, откакто се събуди тази сутрин с мисълта, че трябва да отиде при онколога, за да обсъдят резултатите от изследванията, падна от лицето й като маска. Маги си пое дълбоко дъх, събра последните капки смелост и каза тихо, но непоколебимо.

— Болница „Сейнт Мери“.