Александра Потър
Любовен пасианс (4)

Глава 3

Доволна от умелото си паркиране на заден ход, Маргарет Чапмън си запали втората цигара „Ламбърт и Бътлър“ за тази сутрин, духна почернялата кибритена клечка и я изхвърли с декадентски жест през прозореца на автомобила. Всмука дълбоко през филтъра, забарабани с прясно лакирани нокти по волана и изви леко китка, колкото новият часовник гривна, който току-що си бе купила от безмитния магазин да проблесне. Фин и златен, той се открояваше елегантно на загара, който беше хванала на Пуерто Банус.^[1]

Единственият проблем беше, че не можеше да вижда стрелките, понеже зрението й отслабваше. Такава е печалната действителност на старостта, помисли си тя и си дръпна с наслада. Щом чукнеш петдесетте, чарковете започват да се износват, като токчетата на чифт стари ботуши. Все още не беше съвсем за изхвърляне, каза си тя, и изпусна две кълбета дим през пламналите ноздри.

На петдесет и пет човек не е стар, реши Маргарет и отвори жабката на колата. Вътре се спотайваше нейната срамна тайна. И като огледа улицата, за да се увери, че никой не я гледа, тя плахо издърпа една златна верижка, на чийто край висяха очила с рогови рамки. Изгледа ги с омраза, дори с ненавист, понеже бяха замазани, и ги постави неохотно на върха на носа си. Образите се избистриха фокусирани и тя зацъка ядосано. Да му се не види, в какво състояние беше френският й маникюр. Какво щяха да си помислят хората? Мацаница. Като че ли някое от внучетата й го бе правило, с коректор и баданарка.

В пристъп на отчаяние, Маргарет зачопли яростно с палец остатъците от бял лак по кожичките на ноктите си. И тогава си спомни.

Не губеше само зрението си, губеше и рефлексите си.

Тя вдиша ядно, вдигна ръка да отметне ръкава на ефирната си жилетка, за да види часовника си. И часа. Девет и двайсет и пет.

Вън от себе си, тя осъзна, че щяха да закъснеят за работа. Щеше да пристигне с такова закъснение, че нямаше да успее да приготви на шефа си сутрешното кафе с мляко, без захар, да прегледа графика му заедно с него, да отмени следобедните му срещи, за да може да заведе любовницата си на обяд… Докато въображаемият списък със задачи се разгръщаше пред нея, тя свали очилата, остави ги да висят на пищните й гърди като махало и с цялата сила, на която беше способна, натисна с две ръце клаксона.

— Биг-биип.

— Ъ… хъ? — Заровила лице във възглавницата, Грейс се размърда.

— Би-биип. — Автомобилният клаксон изрева отново под прозореца й.

— Млъквай, бе — изсумтя сънено тя и се зави презглава с възглавницата, заравяйки лице в пухения матрак.

— Би-би-би-би-биип… би-биип.

Този не се отказваше. Този път по-настойчиво, въпреки бодрия звук на клаксона. Грейс изпухтя с досада. Защо трябваше да вдигат такава гюрултия точно на нейната улица? При това, съдейки по звуците, точно под нейните прозорци.

О, мамка му.

Изригвайки от завивките в объркан вулкан от ръце, крака, гърди, коса, Грейс се хвърли към прозореца на спалнята и отвори със замах дървените кепенци. Точно отсреща, на тротоара, беше паркиран ментовозелен „Фиат Панда“, с включен двигател. На мястото на шофьора, провесена през прозореца, се виждаше жена на около петдесет със силен слънчев загар, копринен розов тюрбан, накичена с едри сребърни бижута и накипрена с яркочервено червило. С цигара в уста, тя натискаше силно клаксона с две ръце.

Бииииип.

О, боже.

Беше за нея.

Маргарет Чапмън — за приятелите и колегите Маги — беше личната асистентка на изпълнителния директор на „Биг Фиш Дизайнс“, международна агенция за арт дизайн, където Грейс работеше от три години. Въпреки разликата във възрастта, двете с Маги бяха първи приятелки. Мнозина виждаха във връзката им привързаността на майка и дъщеря, но не си даваха сметка, че макар Маги да беше прехвърлила петдесетте, тя притежаваше енергията, жизнеността и жизнерадостта на тийнейджърка, да не споменаваме мръсното й чувство за хумор и дънките, очертаващи дупе, на което Грейс завиждаше от все сърце.

Освен това я возеше до офиса. Всеки ден през работната седмица Маги излизаше от апартамента си в Стрийтъм точно в осем часа и четирийсет и пет минути, за да стигне навреме до Грейс в девет часа и петнайсет минути „по часовник“, да потеглят точно в девет часа и шестнайсет минути и да пристигнат в Кенсингтън в девет и четирийсет и пет. Разкрепостена и бохемка по отношение на гардероба, Маги беше цербер по отношение на точността. Което, помисли си Грейс, като се сниши преди приятелката й да я види в цялата й гола прелест, можеше да означава само едно.

Че се беше успала.

По дяволите.

Отказвайки се от любимата си вана и всичките луксозни, миниатюрни шишенца с мляко за вана, овлажняващи лосиони и ароматични сапуни, за които се беше изръсила в „Аведа“ през уикенда, Грейс превключи на свръхреактивен режим. Нахлузи всичко, което беше носила предишния ден и беше нахвърляла през таблата на леглото, с изключение на бельото, като същевременно се луташе напосоки из апартамента и тъпчеше разни неща в коженото си куфарче. Въпреки общия безпорядък — нито тя, нито Спенсър бяха кой знае колко прибрани, — беше относително лесно да намери вещите си, които се открояваха върху неутралния декор. Спенсър предпочиташе изчистени, семпли и по възможност скъпи неща, докато нея я привличаха лъскавите, украсени с пайети и цветни дрънкулки: тоалетна чантичка от индийска дамаска, моливник от изкуствена леопардова кожа с косъм, отровно розова пластмасова четка за коса, мобилен телефон с капаче на цветя, чехли с пайети…

Стомахът й нададе шумно сърдито къркорене. Закуска. Грейс обходи с поглед кухнята — шкафчета, имитиращи светло дърво, кремави плочки, бяла грамадна мивка. И като не намери нищо, което да става за ядене — нито тя, нито Спенсър бяха кой знае колко добри домакини, — тя се сети доволно за шишенцата биойогурт за пиене, които беше купила преди две седмици. Изприпка до хладилника и ги намери, подредени в страничното отделение. Грейс грабна едно шишенце, но тутакси осъзна, че срокът на годност отдавна беше отминал, капачката се беше издула, готова да гръмне.

Както и стана. Върху ръкава й.

С цветисти ругатни тя го запрати към кофата, не улучи, заряза шишенцето на земята, избърса ръкава си с кухненската кърпа, омазана с кафе на гранули, покривайки любимата си жилетка с малки черни петънца, и накрая, с едно сръчно забърсване с лакът на имитиращия мрамор кухненски плот, тя прибра монетите, портмонето и ключовете в чантата си. В това време Мари седеше отвън и кряскаше като гъска.

— Идвам… — И като намъкна ръце в тесните ръкави на дънковото си яке, Грейс зашляпа по коридора, подритна с чехъл пристигналата поща, затръшна входната врата зад гърба си и заприпка по стълбите към улицата.

— Не бързай, кукло, изобщо не закъсняваме — изръмжа Маги и форсира двигателя, когато Грейс отвори вратата и се метна на седалката до нея.

Преди да е успяла да затвори вратата, Маги вече се носеше по покритата с опадали есенни листа улица под звуците на урока по разговорен испански, който гърмеше от стереоуредбата на колата.

След няколко месеца се пенсионираше и Маги и нейната половинка Сони бяха решили да си купят вила в Испания, където тя възнамеряваше да си бъбри с местните. Обаче откриваше, че чуждите езици не й се отдаваха. Въпреки че задържаше пълния комплект на самоучителя „Научете испански за един уикенд“ от библиотеката вече шести месец, все още беше на касета номер едно. Тази сутрин темата на урока беше поръчване на храна в ресторант.

— Една голяма гарафа с наливно червено вино, моля — обяви гласът от записа, след което повтори на прекрасен испански Una jarra de litro de tinto de la casa, por favor.

— Последва пауза, в която Маги трябваше да повтори изречението. Което тя и направи. Ужасно.

— Уна хара… ъ… де ла ка-са поу-ва-фор — повтори тя и с един удар срази злочестия испански език.

Профучаваха покрай големи викториански семейни къщи, скъпи фамилни автомобили и подминаваха разни благоденстващи бели майки от средната класа, които бутаха триколесни бъгита, поели към няколкото кокетни чайни, зарзаватчийници с безбожно високи цени, сладки миниатюрни бутици и една пицария, на витрината на която гордо висеше табелка с надпис „С удобства за бебета и бебешки колички“.

Ако Челси беше мястото, където амбициозните момичета ходеха, за да си хванат своя принц банкер, то Уандсуърт бе мястото, където те заживяваха щастливо след брака с две деца и комфортен фамилен автомобил, мислеше си Грейс, пропускайки през ушите си бруталния испански акцент на Маги, който звучеше като лоша имитация на Мануел от „Фолти Тауърс“.^[2] Загледана през прозореца, тя забеляза един трийсет и няколко годишен мъж с чуплива коса, в пастелна риза на „Ралф Лорън“, който целуваше жена си и бебето на прага. Грейс го проследи как се отдалечи от жена си и децата си, понесъл в едната ръка куфарче, в другата спортен сак за фитнес, качи се напето в тъмносиния джип „Чероки“ и тогава я осени една смущаваща мисъл.

Мъжът приличаше на Спенсър.

Не точно, разбира се, не можеше да се мери по привлекателност с него, но имаше нещо в този мъж. Същата атлетична фигура, същият костюм, същата походка, същата кола. Дори същото изражение.

Което беше последвано от друга смущаваща мисъл.

Грейс обърна поглед към жена му, която продължаваше да стои на вратата, наместила бебето на хълбок, докато другият малчуган стоеше в краката й. Докато Спенсър се вписваше в образа на средностатистическия уандсуъртски съпруг, тя по нищо не напомняше на средностатистическата уандсуъртска съпруга.

Което беше последвано от трета смущаваща мисъл.

За да бъдем откровени, Грейс не искаше да прилича на такава.

О, боже. Обзе я уплаха. Какво означаваше това?

Защо никога не се беше замисляла за това Досега? Как така три години и половина се беше разминавала с тези хора, беше им кимала за поздрав, беше разменяла с тях учтиви забележки за времето, без да намира в това нищо смущаващо, а сега ни в клин, ни в ръкав да се почувства като излязла от „Степфордските съпруги“?

— Знам, че бяха само пет минути, но ще ни съсипят цялото пътуване. — Изоставила поръчването на паеля на развален испански, Маги бърбореше оживено.

Но Грейс не я слушаше. Не за първи път се улавяше да се пита как така се беше озовала в квартала на дребнобуржоазното охолство. Апартаментът на Спенсър й харесваше, беше голям и комфортен и представителен, но понякога й домъчняваше за стария й малък, претъпкан с вещи апартамент в Камдън. За пъстрия мултикултурен квартал, за смесицата от китайски ресторанти, индийски закусвални, тай кафенета, судански гостилници, оживените реге барове, пъстроцветния пазар, графитите, боклуците, амалгамата от млади и стари. Изобилието от неон и пълната липса на ризи в пастелни цветове…

— Само няколко секунди забавяне и попадаш в час пик. Не смея да си помисля какво ще бъде задръстването по проклетия мост, ще бъде истински кошмар…

Грейс прие подходящото сконфузено изражение и се заслуша в „пътнотранспортната реч“ на Маги, както я наричаше тя. Знаеше я наизуст, понеже я слушаше всяка сутрин. И почти веднага изключи отново, гласът на приятелката й избледня, а Грейс потъна в съзерцание на гледката през прозореца, като се замисли за Спенсър.

Той й предложи преди две години. Беше паметно събитие, но не заради романтиката, а заради своята прозаичност. Както с повечето събития, които трябва да бъдат значими — раздялата с девствеността, изпушването на първата цигара, откриването на йога, — Грей се беше научила през годините, че под гнета на очакването, реалността се оказваше някак разочароваща.

Да вземем предложението за женитба. Бяха я въвели в заблудата, че то включваше падане на коляно, сълзи на радост, аплодисменти от страна на келнерите.

Нито за миг през своите двайсет и девет блажени години Грейс не си бе представяла дъждовна вечер през седмицата, в която тя се щура из кухнята и приготвя вечерята — е, ако не я готвеше, то поне я разопаковаше от кутиите и фолиото, — докато Спенсър, който тъкмо се беше прибрал от работа, ровеше в чекмеджето за прибори, сред химикалки, менюта за поръчване на готова храна, свредели и всякакви други боклуци, които някак се бяха озовали там, опитвайки се да изкопае тирбушон, за да отвори бутилка червено вино.

Обичайните неща, които правят хората, когато не обсъждат предложения за обвързване.

Които и Грейс правеше, докато насред разговора за това какъв сватбен подарък да купят за сестра му — „Защо да не й вземем от онези седалки за тоалетна, с плуващи раковини и рибки?“, — Спенсър беше притихнал, замислен, като че ли идеята за седалката с рибки и мидички му беше харесала, и отвърна: „Защо не се оженим?“ В този момент микровълновата фурна звънна, за да им съобщи, че филето от треска е готово.

Е, предложението не се вписваше в представата за романтика, но последвалите поздравления, картички и традиционното посещение на „Тифани“ компенсираха донякъде ситуацията. Не беше важно как й беше предложил, утешаваше се Грейс, докато показваше развълнувана четвъртития диамант в платинен обков на възхитените си приятелки, важното е, че й беше предложил. Да се омъжи за него. Да прекара живота си с него.

Да му стане жена.

Грейс не съжаляваше за решението си. Въпреки приказките за независимост, равенство и еманципация на жените, въпреки че си отваряше вратите сама и държеше да си делят сметката в ресторанта, въпреки че боравеше умело с всякакви железарски инструменти, но не можеше да оглади дреха без да я стопи до неузнаваемост, въпреки че винаги се заявяваше в документите като „госпожица“, дълбоко в себе си Грейс беше романтично момиче.

И беше на седмото небе. След предложението на Спенсър животът й придоби съвършено нов смисъл. Дни наред се въртяха около такива сериозни въпроси като дали да избере конфети от ориз или от розови листенца, седмици отидоха за избора на неговите и нейните пълни с хелий балони, да не забравяме уикенда, който Грейс прекара сърфирайки в мрежата, в търсене на специални оферти за бели гълъби. И го направи без капка ирония. Тя, Грейс Феърли, жената, за която сватбата беше отживяла, старомодна традиция, която твърдеше, че идеята за сватба не е нищо повече от абсурдно пилеене на пари, с удивление откриваше, че не можеше да се насити на приказката. Църковен или граждански брак? Лятна или зимна сватба? Голяма или малка? Традиционна или шантава?

Едва след няколко седмици жадно прелистване на сватбени списания с онази ревностна преданост, която обикновено беше запазена за новия брой на Glamour, Грейс забеляза, че Спенсър мълчи като риба.

Тя не разбираше точно защо. Дали от разсеяност, нехайство или безразличие, дали защото вниманието му беше като на малко дете, дали защото бързо се отегчаваше или просто защото беше забравил, но откакто диамантът кацна на пръста й, Спенсър потъна в инертност. Той стана озадачаващо отнесен, не можеше да се реши да насрочат дата, да набележат списъка с гости, да изберат място за церемонията и приема. За мъж, който се гордееше със своята упоритост, той бе обзет от необяснима нерешителност.

Въпреки неговите протести, че не, разбира се, че не се беше отказал и да, разбира се, че искаше да се ожени за нея. Месеците минаваха. И нищо не се случваше. Всеки път отлагаше разговора за „това“ за по-късно, а когато въпросното по-късно настъпеше, той се оказваше необяснимо — и както започна да подозира Грейс, удобно — зает. Лека полека списанията остаряха и тя ги изхвърли, сроковете на промоционалните оферти за бели гълъби изтекоха, платиненият обков на пръстена помръкна и се надраска, а диамантът сякаш загуби блясъка си.

А животът си продължаваше. Грейс престана да споменава сватбата, Спенсър престана да избягва темата и за момента те забравиха за нея.

Е, почти…

— Добре ли си, кукло? Нещо се умълча.

— Какво? О, да, да — измънка Грейс и подскочи от друсането. — Виж, съжалявам, че закъснях тази сутрин… Днес имам рожден ден и…

— О, миличка, трябваше да ми кажеш — възкликна Маги, шляпна я по бедрото и й се усмихна с лъчезарно.

— Маги, пътят — напомни й Грейс по инерция.

— Стига де, на колко стана? — Маги невъзмутимо насочи вниманието си към пътното платно.

— На трийсет и една — направи физиономия Грейс, като сбърчи нос при мисълта, че вече е влязла в категорията на възрастните хора. Каква зряла възраст, направо стара. И все пак, оптимистично погледнато, предвид скоростта щеше да е късметлийка, ако доживееше до трийсет и две, помисли си тя, вкопчена в протрития плат на седалката, докато фиатът хвърчеше стремглаво през кръстовища и червени светофари. В отсрещното платно един стар класически ситроен наби спирачки.

— Маги, колата… — изпищя Грейс и вдигна ръце пред главата си, за да не забие чело в предното стъкло.

— Виждам, виждам — излъга Маги и сви рязко, като забърса страничното огледало. Понесе се пронизителен звук на спирачки и шофьорът натисна клаксона свирепо. Маги обаче остана невъзмутима.

— Ооо, още си бебе — изгука щастливо тя, с лениво увиснала цигара в ъгъла на устата.

Тази жена има стоманени нерви, помисли си Грейс, изпъната като бастун на седалката, пребледняла като платно.

— Мен ме слушай, докато не станеш на моята възраст, няма за какво да се тревожиш.

Грейс се усмихна.

— Не те виждам да си се разтревожила.

— Знам, права си — кимна бодро Маги и смени скоростите. — Трябва да се взема в ръце и да се замисля.

Със звучен смях, тя насочи вниманието си отново към урока по испански, който беше стигнал до настаняването в хотел.

— Няма тоалетна хартия в банята. …_No hay papel higienco en el cuarto de bano…_

— О, боже — изохка Маги и угаси цигарата в преливащия пепелник. Протегна пръст и изключи записа. — Я си я заври отзад!