Александра Потър
Любовен пасианс (11)

Глава 10

— Е, как си?

— Супер — излъга тя. — Ами ти?

— И аз така.

Като двама боксьори, седнали в противоположните ъгли на ринга, Грейс и Джими се преценяваха с очи над междинната облегалка на задната седалка на таксито. Иронията на ситуацията не остана незабелязана за никой от тях. Да се возиш сам в икономично малко такси, което още не се бе разделило с найлоновите покривала на седалките, поставени от производителя, не пасваше съвсем точно на определението „супер“ в оксфордския речник на английския език.

Естествено, никой нямаше да си го признае.

— Чие беше ергенското изпращане? — Притисната до пепелника, отрупан със стари дъвки и фасове, Грейс поддържаше преструвката за учтив разговор. Но ако трябва да бъдем честни, искаше да го прикове към найлоновата обвивка на седалката и да процеди: „Защо не ми се обади, по дяволите?“

— Мое — отговори спокойно той.

— Твое? — повтори скептично Грейс. — Ти ще се жениш?

Джими кимна и голяма ленива усмивка се разля по лицето му.

— Да, разбира се.

Грейс поклати глава.

— Не мога да повярвам — засмя се тя.

— Какво е толкова смешно? — попита Джими, без да изневерява на шеговития тон. Това беше битка. Защо Грейс продължаваше да я играе, запита се той, вече леко ядосан. Какво толкова смешно имаше в желанието му да се задоми? Всички го правеха, рано или късно. По един или друг начин. — С всички се случва, както знаеш — добави той и нахлупи плетената шапка почти до очите си.

— Знам, но ти… — гласът й изтъня, за момент Грейс забрави за всичко и отново се разсмя.

Слушайки гърления й смях, Джими се почувства някак засегнат.

— Ами ти? — побърза да насочи светлината на прожектора към нея.

— Аз ли? — Смехът на Грейс секна рязко. — О, сгодена съм.

— Поздравления — каза той.

Със сарказъм, помисли си Грейс.

Настъпи напрегнато мълчание. Вътрешно Грейс се молеше колата да тръгне, но попаднаха в задръстване, дори в този час на нощта: Джими обърна глава към прозореца. Тя веднага направи същото, преструвайки се на погълната от случващото се навън, но всъщност се съсредоточи върху онова, което ставаше вътре. И по-точно върху Джими или неговото отражение върху стъклото.

Окъпан в оранжева светлина от уличните лампи, той се беше отпуснал на задната седалка, разтворил широко крака, скръстил ръце и облегнал глава на стъклото. Излъчваше все същата арогантност. Дори след всичките тези години продължаваше да я дразни.

— Е, кога е големият ден? — попита Грейс, по-скоро за да каже нещо, отколкото от искрен интерес.

— Следващият уикенд — отговори небрежно той. Десет дни, дванайсет часа и около четирийсет и пет минути, уточни нервно наум.

— В Манчестър?

— Не, Кайли е канадка, затова ще се оженим в една ловна хижа в Рокис — оживи се Джими, а в ума му изникна образът на романтична вила, осветена от трепкащите пламъци на свещите, където той щеше да пие ледено шампанско пред бумтящата камина, а Кайли щеше да изглежда зашеметяващо в плътно прилепналата си рокля.

— Еха, късметлия си. — Реакцията на Грейс скри собственото й съкрушително разочарование. Разговорите на сватби винаги я изпълваха с копнеж.

— Ами твоята? — След като откри, че разговорът за сватбата му е доста приятен, Джими вече беше искрено заинтригуван. — Ти кога ще минеш под венчилото?

— Ами, ние избрахме по-дълъг годеж — побърза да отговори тя.

— Какво? — Джими се обърка. Като мъж, за него изразите, с които си служеха жените като част от техния всекидневен речник, бяха равносилни на чужд език. Фобия към обвързване, преходни връзки, предани ергени, всичко това беше адски объркващо.

— Означава, че още не сме определяли дата — обясни тя.

— С други думи, шубе ви е.

— Не. — Тълкуванието му я изпълни с възмущение. — Не ни е шубе. Просто е малко по-сложно — добави вяло тя.

— Няма нищо по-просто от това — възрази Джими. — Той ти предлага, ти приемащ и се жените. Не е ядрена физика.

Грейс го изгледа гневно. Не знаеше как точно, но нещо в него вбесяваше до полуда.

Усетил, че е прекрачил границата, Джими се опита да замаже положението.

— Кога се сгодихте?

— Преди две години. Грейс долови отбранителния си тон.

Джими зяпна от учудване.

— Стига, моля те, сигурно се шегуваш — засмя се той.

— Защо да се шегувам? — отвърна разпалено тя.

Май наистина говореше сериозно. Лицето му застина.

— Тогава какво чакате?

Грейс се впусна в своята добре отрепетирана реч.

— И двамата много държим на кариерата и наскоро обзаведохме наново апартамента, а нали знаеш колко са скъпи сватбите… — Тя отрони обичайната въздишка и погледна Джими.

Но неговото изражение показваше недвусмислено, че не вярва а нито една нейна дума. И аз не вярвам на нито една моя дума, помисли си Грейс, осъзнавайки насред своята реч, насред Клапъм Хай Стрийт, че всъщност не можеше да заблуди никого. В действителност единственият човек, когото залъгваше, беше самата себе си.

— Не сме се оженили понеже Спенсър не иска — изтърси тя.

О, не. Ето. Каза го. Грейс беше потресена.

Но още по-потресен беше Джими. По дяволите, нещата наистина загрубяваха. За момент му хрумна да промени бързо темата за цените на къщите или за спортните резултати на Манчестър Юнайтед. Все пак това не му влизаше в работата, двамата не бяха приятели, а по-скоро познати. Само че не му идваше отвътре. Погледна Грейс. Тя беше видимо разстроена. Тук не ставаше въпрос само за предложение за женитба.

— Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

Въпросът му я завари неподготвена.

— Какво?

— За скандала. — Той се обърна към нея. — Защо иначе ще се редиш на стоянката за таксита сама? — добави тихо той.

Все още объркана от признанието си, Грейс понечи да отрече. На крачка да му каже да се разкара и да си гледа работата, тя го погледна, срещна очите му и нещо я накара да постъпи другояче. Тя замълча, сви рамене и после отвори уста.

И думите потекоха като порой.

— Днес е рожденият ми ден, а той се отряза като каруцар. — Изстреля това, а като видя, че на Джими не му направи особено впечатление, тя взе да се оправдава: — Знам, че според теб сигурно не е кой знае какъв повод за скарване…

— О, напротив… — Джими кимна, като зачеркна спомените за случаите, когато той самият се бе отрязвал.

— Но повечето хора не мислят така — продължи Грейс, виждайки Джими в нова, по-благоприятна светлина. — Повечето хора го смятат за страхотен, понеже след няколко чашки става душата на компанията, винаги той черпи, винаги разказва забавни анекдоти, но когато пие, той не знае къде да спре и накрая всичко завършва със скандал…

— Така ли? — Опитът му да изрази симпатия прозвуча като обвинение. Джйми трепна. — Искам да кажа… по дяволите, това е гадно.

— … и той знае, че мразя това, но въпреки това се натряска, а после когато си тръгнахме от ресторанта, настоя да се качи в колата и да се приберем с нея, въпреки че беше прехвърлил мярката…

— Грейс с ужас почувства, че от очите й потичат сълзи. — И обикновено аз не казвам нищо, обикновено се примирявам. — Чувствайки се неописуемо глупаво, тя потисна задавящите я ридания, избърса потеклия нос с опакото на ръкава, като омаза дънковото си яке с дълга сребриста линия сополи и сълзи. — Но тази вечер не се сдържах. Отказах да се кача в колата. И знаеш ли какво направи той?

Джими имаше доста добра представа, но се престори, че не знае.

— Не, какво направи? — попита послушно той.

— Остави ме и си тръгна! — изхлипа възмутено Грейс. — Качи се в колата и си замина. — Гневът й изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, й на негово място дойдоха сълзите.

Седнал сковано на седалката до нея, напъхал ръце дълбоко в джобовете си, наклонил глава настрана, Джими се чувстваше ужасно объркан. Изви врат леко. Под този ъгъл можеше да види как сълзите се стичат по лицето й. Какво се очакваше да направи сега, по дяволите?

И без сам да знае как, той се пресегна, отметна нежно полепналия по мократа й буза кичур коса, прегърна я през рамената и каза:

— Ела, поплачи си на рамото ми. — И Грейс се разплака с глас, положила буза до меката кожа на якето му, затворила очи.

Когато почувства топлината на лицето й до гърдите си, Джими се стегна, тялото му се долепи до найлоновата покривка върху седалката. Докато бавно и постепенно си позволи да се отпусне. За човек, свикнал да проявява съчувствие и нежност с единствената цел да вкара жената в леглото, това беше съвършено ново изживяване, при това не чак толкова лошо. Всъщност беше доста приятно, помисли си той и погали покровителствено нейната вълниста коса, вдишвайки нейния нежен, сладко мускусен парфюм. Усети приятно раздвижване в боксерките си.

Какво?

Сърцето на Джими подскочи в гърлото му. Не… не беше възможно… той не можеше… Но пенисът му твърдеше точно обратното. И още как.

Джими беше получил ерекция.

По дяволите.

Вече нямаше капка съмнение. Грамадната ерекция се мъчеше да му пръсне ципа. Какво ставаше? Щеше да се жени след седмица и все пак седеше тук с гигантска ерекция и се чувстваше силно, неочаквано и необяснимо възбуден.

Грейс помръдва.

Джими се стресна. Стисна бедрата си и стегна таза си. Нямаше за какво да се притеснява. Това беше най-обикновен физически рефлекс, като премигването, когато нещо ти влезе в окото. Да, така беше. Грейс беше просто прашинка, мигла, надраскана контактна леща или нещо такова. Да не споменаваме факта, че Кайли много му липсваше, липсваше му физическият контакт, а мъжете много се влияеха от тези неща, нали? Затворите не бяха ли пълни със стотици яки мъжаги, които обръщаха резбата, така да се каже, понеже имаха отчаяна нужда от физически контакт? Но ерекцията оставаше непреклонна. Отказваше да спадне. Умът му можеше да разсъждава колкото си иска, но неговият първичен инстинкт беше да сграбчи Грейс, да й разкъса дрехите и да я чука до прималяване.

Джими се паникьоса. Тази работа не му харесваше. Опита се да диша дълбоко и с цялата сила на волята да се съсредоточи върху най-противните неща на света, като например необходимостта да отпуши канала или да изчисти парченцата храна, които попадаха в сифона или да целуне Ан Робинсън…

Е, това само показваше колко погрешни впечатления за хората си създаваме, помисли си Грейс, сгушена удобно върху рамото на Джими. Чувстваше се виновна, но радостна. Имаше доказателство, че хората наистина се променяха. Джими беше живото доказателство. Вече не беше сексуален маниак или подлец или глупак. Напротив, беше грижовен, щеше да се жени и може би щеше да остане верен и моногамен до края на живота си. А щом тази трансформация бе възможна, кой казваше, че Спенсър не можеше да се промени.

Тя затвори очи и се отпусна. Не говореше, той също мълчеше. Нямаше нужда от думи. Долитаха само неясни звуци от радиото, нейното успокоено дишане, тихото туптене на сърцето му. Беше странно умиротворяващо. Имаше нещо познато в близостта с Джими, той й напомняше за дома, за детството. Все едно бе намерила старо плюшено мече, с което си е играла като дете. Само че плюшеното мече нямаше как да е спало с нея и после да е разбило сърцето й.

Грейс се изправи рязко.

— Къде сме? — Грейс се надвеси над Джими, за да надзърне през прозореца. Пътуваха покрай затворени магазини, с витрини, скрити зад железни решетки, тук-там неоновата табелка на някоя окъсняла лавка за китайска храна хвърляше призрачни светлини върху почернелите от смог и сажди викториански сгради.

— Ъ, недалеч — каза Джими и побърза да кръстоса крака и да покрие слабините с якето си. Изправи се, ужасно смутен.

Задната седалка беше клаустрофобично тясна. Той се наведе напред и заговори шофьора.

— Извинете, дали може да пуснете някаква музика?

Таксиджията изсумтя нещо под носа си и включи радиото, после завъртя копчето малко наляво, малко надясно. Същинска хирургическа операция. И накрая…

— … за всички слушатели, които търсят своята половинка, търсенето приключи. Трябва само да пишете до редакцията на „Любовен пасианс“ и ние ще открием вашата сродна душа…

— Какво е това, по дяволите? — измърмори Джими.

— А… много е хубаво. Чудесно предаване. — Таксиджията се беше оживил. Това беше любимата му програма. И като взе погрешно въпроса на Джими за интерес, той увеличи силата на звука.

— … Само си помислете, този специален човек може да е точно тук сега, да слуша това предаване и да очаква да чуе гласа ви…

— Лекуват разбити сърца — добави шофьорът, като улови погледа на Грейс в огледалото и кимна многозначително. Тя се усмихна признателно и погледна през прозореца — познатите, обрасли със зеленина улици, кръстовището, автобусната спирка на ъгъла, колата на Спенсър, паркирана по-нагоре по улицата. Изпита смесица от гняв и облекчение. Поне се беше прибрал жив и здрав.

— Спрете тук, благодаря.

Таксиметровият шофьор спря и долавяйки хладния прием на любимата му радиостанция, намали звука.

Грейс зарови във велурената си чанта, за да извади портмонето си, но Джими я спря.

— Не се притеснявай, аз ще платя. — Той се усмихна. — Приеми го като изненада за рождения ден.

— Благодаря. — Грейс се усмихна и изведнъж се зарадва, че се натъкна на Джими. Нещата се бяха променили, те бяха се променили, бяха пораснали и помъдрели, но беше като да слушаш стари записи и да откриваш, че все още знаеш думите. След всичките тези години връзката още я имаше.

Настъпи пауза. Беше време да се сбогуват, но и двамата изчакваха другият да направи първата стъпка. Грейс заговори първа.

— Хайде, чао. — Тя понечи да го целуне по бузата, точно когато той обърна лицето си леко и като приземяване на парашутист, Грейс осъзна, че се е отклонила от правия път още преди да се е случило. И го целуна право по устните. Джими изглеждаше изненадан, но нищо не можеше да се мери с нейната изненада от вълната сексуална енергия, която протече от устните директно към слабините й.

И всичкото това за част от секундата.

Откъде дойде това, за бога? Стъписана, Грейс се отдръпна от Джими с пламнали бузи, световъртеж и сърцебиене. Какво се беше случило? Дали просто беше разстроена, изморена, ядосана или бе почувствала нещо друго? И той ли го беше почувствал? Двамата се гледаха във вцепенено мълчание. Беше момент, когато всеки от тях можеше да каже нещо и да насочи нещата в съвършено различна посока. Но мигът се изплъзна и на негово място дойде забързаното и неловко сбогуване.

— Е, надявам се да живееш щастливо до дълбока старост — пошегува се тя тромаво.

— Ъ, ти също — кимаше Джими. — Може да се видим…

— Да, може — съгласи се тя, но и двамата знаеха, че повече никога нямаше да се видят, че след тази вечер и двамата щяха да потънат в своя живот и да забравят за преживяването, но по някаква причина се чувстваха принудени да го кажат.

И тогава, преди някой да има време да се замисли за това, Грейс затръшна вратата на таксито. Чу как то потегли зад нея, задавеното пърпорене на двигателя, когато превключваше скоростите и в последния момент Грейс изпита желание да се обърне. Бог знае защо. Заради едно време? Може би. От сантименталност? Сигурно. Защото Джими така й не й каза защо не й се обади навремето? Определено.

Каквито и да бяха причините, Грейс се обърна. Не знаеше какво очакваше, но ако нейната носталгична страна се надяваше на нещо, то тя остана разочарована. Това беше истинският живот, а не кино. Нямаше дълги погледи, трескави очи или многозначителни махания с ръка. Вместо това тя видя задницата на ръждясалия нисан микра да се отдалечава по улицата, бълвайки пушек от ауспуха.

Загледана в тях, Грейс вдигна разсеяно пръст към устните си. Те още носеха спомена за целувката.