Александра Потър
Любовен пасианс (32)

Глава 31

В другия край на Лондон никой не можеше да обвини кавалера на Риан в пасивност.

— Е, ще ти се обадя другата седмица, за да си уговорим още една среща. — Джеф, четирийсет и пет годишен, разведен, стоматолог, я заслепяваше със снежнобелите си порцеланови фасети, разположен удобно на задната седалка на таксито.

— Още една среща? — Принудена да сподели таксито защото имаше по-малко от пет лири в чантичката си, Риан седеше благовъзпитано срещу него на една от подвижните седалки. Настъпи неловка пауза. Те се спогледаха.

Той: разкрачил уверено крака, облегнал ръце върху облегалката на седалката, с вид на самодоволен бей в своя непромокаем шлифер, помисли си Риан.

Тя: кръстосала обутите във фин чорапогащник крака в коленете и глезените, кръстосала плътно ръце под пончото с кремави пискюли, помисли си Джеф, по един доста секси маниер, сякаш очакваше следващия му ход.

Той се хвърли напред.

Тя се дръпна встрани.

— Е, ще се чуем другата седмица — изчурулика Риан, спусна се към дръжката на вратата и се изплъзна на косъм от неговата прощална хватка, като излезе със залитане на бордюра.

Тя помаха след отдалечаващото се такси, извади ключовете от чантичката си и изкачи стъпалата пред входната врата. Само през трупа ми, помисли си мрачно тя.

 

 

Риан се връщаше от нейната първа и последна среща с Джеф. Беше нагласена среща. Някаква далечна приятелка на друга приятелка се беше направила на сватовница и въпреки нейните резерви, самота, отегчение и вродения оптимизъм, че може би, само може би това можеше да се окаже мъжът за нея, Риан се бе съгласила. И така, посредством няколко есемеса, двамата се уговориха да се видят.

В ретроспекция, тези две неща трябваше да й послужат за предупредителни лампички. Риан по сърце беше старомодна романтичка и очакваше мъжът поне да намери време да й позвъни, за да я покани на вечеря, вместо да й изпраща съобщение гласящо „ОК ди си събота вечер?“ Но тя побърза да се утеши, че можеше да бъде и по-лошо, например с имейл, затова отговори с „Да“ и получи светкавично, пределно ясно послание „ОК, ПЖ в 7“.

Тук трябваше да й светне втората предупредителна лампичка. „ПиДжей“ беше ресторант във Фулъм. Съществуваше от памтивека и Риан го избягваше също от памтивека. Посещаваха го футболни разбирачи в спортни якета с отличителни знаци и дами, които обядваха. На всичкото отгоре Джеф закъсня. Риан чака, кацнала на едно високо столче на бара, като се опитваше да пие безбожно скъпия бейлис с лед цяла вечност, докато се двоумеше дали да не зареже цялото начинание, да се прибере вкъщи и да прекара вечерта в друг вид ПЖ^[1]. Обаче тънкото гласче отново пошепна „ами ако“. Ами ако Пепеляшка никога не беше отишла на бала? Ами ако Хелън Хънт никога не беше погледнала Джак Никълсън и не беше осъзнала какво изпуска? Ами ако Джеф беше мъжът за нея?

Е, в такъв случай мога да се застрелям, каза си Риан, влезе в апартамента и събу черните лачени обувки. Подаде глава в хола. Хестър и един опърпан петнайсетина годишен младеж седяха изправени като бастуни на дивана и гледаха телевизия. Бяха олицетворение на невинността. Е, почти. Ципът на панталона му беше отворен, а тениската на Хестър беше облечена наопаки, забеляза Риан с лека завист. Дори нейната бавачка тийнейджърка водеше по-активен любовен живот от нея.

За да им спести тяхното, пък и собственото си неудобство, Риан й плати и изпрати Хестър и приятеля й до вратата, дочу ги да се кикотят по стълбите, улови ги да се целуват под уличната лампа, когато отиде да дръпне завесите. Проследи как тръгнаха по улицата, напъхали по една ръка в задния джоб на другия, плътно вплетени в ентусиазма на първата любов.

Боже, колко лесно изглеждаше всичко навремето, помисли си Риан и отиде да види Джак, който беше потънал в дълбок сън, после нахлузи чехлите с пухчета и се отправи към кухнята, за да си свари чаша чай. Когато отвори шкафа и пред очите й се изпречи пакет бисквити. Те бяха предназначени за Джак, но след вечерта с Джеф мама също имаше нужда от поощрение, каза си тя, и се върна в хола. Включи радиото, сви се на дивана, потопи една бисквита в чая и се залови с аутопсията на снощната среща.

А тя беше кошмарна.

Бейлисът и ледът отдавна се бяха превърнали в мътна вода, когато Джеф пристигна с двайсет минути закъснение, извинение за голямо задръстване и ужасна обратна захапка. Риан обикновено не обръщаше внимание и не държеше на физическите качества на човека отсреща. Напротив, „важното е какво има отвътре“ гласеше нейната житейска философия, която важеше за всички други освен за самата нея. Но обратната захапка на Джеф беше наистина потресаваща. Като на Джей Лено. Като на Марлон Брандо в „Кръстникът“. А той е естетичен стоматолог, помисли си тя, без да може да откъсне очи от устата му, докато той не спираше да я обстрелва с въпроси. Джеф беше мъж с много динамичен лайфстайл, заключи Риан.

Толкова динамичен, че не искаше да губи ценно време в опознаване на хората по старомодния начин, ами предпочиташе да прескача представянето, учтивия разговор и опознавателните реплики, а направо се „впускаше в гонката“, както се изрази самият той. Впускането в гонката се изразяваше в поредица от въпроси с няколко възможни отговора.

Бързи срещи.

— Намирам, че са много удачни — сподели той, предъвквайки своите рибни кюфтета с пържени картофи. Бяха прескочили ордьовъра. Негово решение. — Така веднага можем да разберем дали сме съвместими.

Едва ли, помисли си Риан докато побутваше пилето „Дезар“ без дресинг. И тутакси се сгълча, че си вади прибързани изводи. Може би той просто беше срамежлив, реши тя, подреждайки сухи парченца маруля и пиле върху зъбите на вилицата. Може би така се опитваше да разчупи леда. Да прояви чувство за хумор. Да направи добро първо впечатление и прочие.

— Бали или Вал д’Изер?

— Моля?

— Кой курорт би избрала? — Гледаше я така, сякаш би трябвало да схване веднага какво я пита. — Представи си, че заминаваш на почивка. Бали или Вал д’Изер?

— О… ъ… — Риан побърза да преглътне. Нито един от отговорите не й харесваше, нейният стил беше долче вита, две седмици във вила в Тоскана, окъпана в слънце, заобиколена от прекрасна архитектура, мода, страст. Тя се откъсна от мислите си и погледна Джеф. Той я наблюдаваше с вдигнати вежди и набраздено чело. После погледна часовника си. В ума й се стрелна мисълта дали кавалерът й не засичаше времето. — Ами, Бали? — промълви тя с обнадежден глас.

— По дяволите — цъкна разочаровано той. Набучи парче рибно кюфте и поклати шава. — Грешен отговор.

— Защо да е грешен отговор?

— Ти предпочиташ да се излежаваш на плажа, аз предпочитам да карам ски — той сви равнодушно рамена. — Пълна противоположност. Представяш ли си какви спорове ще водим, ако се опитаме да изберем заедно място за почивка.

Още не сме се запознали, а той обмисля почивка заедно, помисли си Риан, потресена. Е, поне в едно отношение той имаше право: не си губеше времето.

— О, разбирам — усмихна се сковано тя, като насочи вниманието си към храната.

— Не се тревожи. Имам още седем въпроса.

— Така ли? — Стараеше се да не звучи ужасена.

— Естествено. — Той кимна и отпи глътка минерална вода. Прескочиха и виното. — Освен това имаш право на три грешни отговори.

Той взе да се жабури с водата сякаш беше разтвор за уста.

— Извадих късмет — подхвърли ведро Риан.

Без да долови сарказма в думите й, Джеф остави чашата и я изгледа напрегнато.

— Котка или куче?

Риан отчаяно искаше да откаже да играе на тази игра, но Джеф беше напорист като бик.

— Куче — отвърна разкаяно тя.

— Котка — заяви той и измъкна снимка от портфейла си. — Това е моята Тигър. Персийска синя. Хубавицата ми. — За пореден път тази вечер Риан остана без думи.

Джеф обаче не млъкваше:

— Плато със сирена или банофи пай^[2]?

Риан още не беше преполовила салатата, но сърцето й се изпълни с надежда при обещанието за десерт и нормален разговор.

— Всъщност, бях хвърлила око на чийзкейка… — призна тя. И тогава улови погледа му. — О, ти имаш предвид… — С убийствено разочарование, тя осъзна, че не е разбрала въпроса. — Ами…

— Хайде, хайде — подкани я Джеф, като щракна с пръсти. — Отговаряй по-бързичко.

Състезателният дух на Риан се разпали. Тя мразеше да губи. Дори когато беше малка и играеше на „Не се сърди човече“.

— Банофи пай — заяви решително тя. От леко забавен разпитът се превръщаше в смъртна схватка.

— Подобно. — Джеф засия победоносно.

Странно, но Риан също ликуваше. Като похвалено от учителката дете, тя вдигна гордо глава и изправи гръб.

А Джеф набра инерция. Той размаха във въздуха омазан с кетчуп пържен картоф и продължи да я обстрелва с въпроси.

— Чай или кафе?

— Вино или бира?

— Злато или сребро?

Риан отговаряше като картечница.

— Чай. Вино. Злато. — И в този момент се чу отстрани и се овладя. Какво правеше, за бога? Това беше пълен абсурд. — Чакай малко.

— Тя захвърли салфетката и го погледна възмутено. — Дойдох тук да вечерям. Вместо това имам чувството, че ме разпитваш.

— Точно това правя.

Дойде сервитьорката, за да вдигне чиниите им. В ретроспекция Риан не знаеше защо не беше станала и не си беше тръгнала в този момент, вероятно поради смесица от учтивост, любопитство и гордост. Тя си поръча капучино, Джеф поиска чаша гореща вода и сметката.

— Любим филм?

— Мислех, че ще ми предложиш възможните отговори — изсумтя тя. Но се замисли и отговори честно. — „Отнесени от вихъра“.

Джеф кимна благосклонно.

— Сексуална поза?

— Моля? — Гласът й се извиси звънко и се открои над всички останали шумове в ресторанта.

— Стига, де, не се прави на свенлива. — И бръкна дълбоко в джоба си.

О, боже. Сърцето на Риан се сви. Какво ли щеше да извади оттам? Презерватив? Оказа се пакетче ментов чай.

Тя не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Джеф потопи пакетчето чай в чашата.

— Какво те смущава? И двамата сме възрастни хора.

— Може би. Но все пак ще пропусна — отвърна превзето Риан. И нямаше предвид само въпроса.

— С колко мъже излизаш в момента? — продължи Джеф, като взе сметката от сребърния поднос, който им тръснаха безцеремонно на масата.

Подвеждащ въпрос ли беше това?

— С нито един. Именно затова излязох да вечерям с теб — отговори съвсем честно тя.

— О. — Джеф изглеждаше изненадан. — Аз пък се виждам с още четири момичета.

— Четири? — Шокирана, Риан се опита да изрази присмех, но не успя и прозвуча възмутено.

— Но спя само с три от тях — усмихна се извинително Джеф и заби нос в сметката. Проучи я най-внимателно. Извади мобилния си телефон, избра функция „калкулатор“ и се зае да събира цифрите. Риан едва не се задави с капучиното.

— Какво не й е наред на четвъртата? — Не се сдържа тя. Беше положила огромни усилия тази вечер. Беше наела бавачка, беше се натъпкала в черна кадифена рокля и се беше затътрила чак до Фулъм с градския транспорт — само заради обещанието да вечеря с мъж, който би могъл да се окаже нейната сродна душа. А какво получи? Нямаше разговор. Нямаше вино. Нямаше флирт. Само осем въпроса и постна салата. За която тя трябваше да плати.

— Любимият й филм беше „Четири сватби и едно погребение“ — довери той и завъртя очи.

— Това шега ли е? — Риан го погледна невярващо.

— Именно — изсумтя Джеф. И аз я попитах същото.

 

 

И точно в този момент розовите очила на Риан се разбиха на хиляди малки парченца. През цялата вечер тя се беше опитвала да ги опази на всяка цена, през всичките изминали осемнайсет месеца откакто Фил я беше напуснал, тя си повтаряше, че всяко зло е за добро, мъчеше се да гледа позитивно на случилото се, да бъде оптимистка. Всъщност през целия си живот Риан беше носила упорито проклетите очила, каквото и да ставаше, решена никога да не предава мечтите си, идеализма си, надеждите си. Но сега отговорът на Джеф най-сетне успя да ги свали от носа й, да ги стъпче на пода и да я принуди да погледне грозната действителност в лицето.

Неговото лице. Обезсърчена, тя погледна самодоволната физиономия на Джеф. До това ли беше сведена романтиката? Въпроси с няколко възможни отговори и автоматична дисквалификация, ако харесваш филмите на Ричард Къртис? Това ли беше приготвило бъдещето за жените, отраснали с приказката за Пепеляшка и смели рицари в бяло? Прекарали тийнейджърските си години, гледайки филмите с Кари Грант и мечтаейки да преживеят незабравима любовна история? Посветили години на фантазии за страстни уикенди в Монте Карло, пръстен с брилянт и сватбена рокля на Вера Уанг?

Това ли беше реалността на трийсетгодишните?

Риан никога не ругаеше, но като гледаше Джеф, добрите обноски я напуснаха. Това ли беше то, мамка му, запита се отчаяно тя?

Изгубила дар слово, тя проследи как Джеф отвори портфейла си, порови в тлъстата пачка банкноти и измъкна една двайсетачка, с което закова последните пирони в ковчега на старомодната романтика.

— Платих за моите рибни кюфтета, минералната вода и обслужването, но са забравили да ми хванат горещата вода. — На лицето му се изписа задоволство. — Но твоята част е малко по-голяма, защото пи капучино и ликьор… — Той ловко набра цифрите. — Всъщност, още шест лири и осемдесет и пет шилинга.

Чук, чук, чук и пироните заковаха капака на ковчега, мислеше си Риан. Сразена, тя отвори клипса на избродираната с копринени пеперуди чантичка и се зае да отброява последните си пари върху подноса. И тогава изведнъж разочарованието й се превърна в гняв. Чакай малко. За кой се мислеше Джеф. Как смееше да идва тук с отвратителния си шлифер, потресаваща обратна захапка и провален брак и да я събеседва?

— Всъщност, и аз имам един въпрос — каза тя и го погледна право в очите. Джеф сякаш се слиса и смути.

— Така ли?

Риан се изправи, облече палтото си, завърза колана и го прикова с поглед. — Задник или чекиджия?

— Хмммм. — Допрял показалец до върха на носа си, Джеф се поколеба. — Чекиджия — изрече накрая уверено той.

— Тук сме на едно мнение. — Риан отметна коса и му хвърли смразяваща усмивка. — Не бих могла да намеря по-точни думи.