Александра Потър
Любовен пасианс (53)

Епилог

По залез-слънце Айерс Рок оживя. Величествено откроена на фона на озареното небе, прорязано от медни и златисти ивици, скалата сякаш пламваше пред очите на туристите, които я съзерцаваха от близкия мотел.

Седнала навън край малката дървена маса на верандата, Грейс отмести поглед от пощенската картичка и се възхити на Улуру, свещения дом на аборигените, която менеше багри от огненочервено през всички нюанси на пурпурното. Когато червената орбита на слънцето започна да потъва полека под хоризонта, огромната скала сякаш оживяваше, пресъздавайки най-различни емоции пред своята запленена публика — от пламтящ гняв до ведро спокойствие. Удивена Грейс отпи от леденостудения джин тоник, наслаждавайки се на студената течност след сухата, прашна жега на пустинята. Бяха изминали три месеца, откакто се беше преместила в Австралия и изживяването надминаваше всичките й очаквания.

Тя се върна към картичката, доволна от иронията на онова, което току-що беше написала. „Най-накрая стигнах до пустинята. И знаете ли какво? Никога не съм била по-щастлива.“ Картичката беше адресирана до Клайв, Джак, Риан и топката. Топката беше бебето, което трябваше да се роди след шест месеца и половина, така че Грейс не беше единствената глътнала хапче за щастие.

Новата работа на Грейс се беше оказала прекрасна и нейният екип жънеше такива успехи, че най-вероятно щяха да подновят договора й. Не само това, Грейс си беше намерила страхотен апартамент на брега на океана и всяка сутрин се будеше със зашеметяващата гледка към водната шир. Тя се беше сприятелила с чудесни хора и беше подредила новия си живот. Всъщност, дори не мога да си представя да се прибера в Англия, доволно си помисли Грейс, проследявайки залязващото слънце, което хвърляше рубинен воал над магическия покой.

И тогава тя чу нещо. Неясен рев някъде в далечината, който постепенно се доближаваше и звучеше все по-високо, и по-отчетливо. Грейс вдигна слънчевите очила на главата си и огледа околността, но не видя нищо, само прахоляк и гола пустош. И тогава го забеляза. Далеч на хоризонта, облак прах, проблясване на метал под слънцето. Хипнотизирана, тя се изправи, за да проследи приближаването на неясния образ, да се вслуша в растящия рев, докато не разпозна в него ръмжането на двигател. Харли Дейвидсън. Сърцето й замря.

Всички казват, че човек се учи от опит, и ако раздялата със Спенсър беше научила Грейс на нещо, то беше, че самотата беше по-добра от връзка с неподходящ човек. Пък дори само защото тогава си свободна да срещнеш подходящия мъж, помисли си ведро тя, взе каската от масата и тръгна, затаила дъх в гърлото си.

А как разбираш, че си срещнала точния мъж?

Мотоциклетът спря, мотористът вдигна визьора и срещайки погледи, Грейс и Джими размениха усмивка. Щастлива, младоженческа, вълшебна усмивка.

Точно както беше казала Маги.

Ще го познаеш.

И Грейс го позна.