Александра Потър
Любовен пасианс (21)

Глава 20

Грейс седеше до витрината на „Прет–а–Манже“ с абсурдно скъп портокалов сок, писалка и телефон и изучаваше обявите, набелязани с дузина черни кръстчета. Очите я боляха. Духът й беше посърнал.

От два часа звънеше по телефона, но всичко вече беше заето. Уютно настанена в комфортния апартамент на Спенсър, тя беше забравила какъв беше животът в квартира под наем. Там царяха законите на джунглата. За момента тя се беше приютила при Риан. При други обстоятелства Грейс не би изместила тригодишно дете от детската му стая, но тя беше отчаяна и мъничката стая с тапети, светещи в тъмното звезди на тавана и кош с плюшени играчки й се виждаше приказна. Пък макар и само за няколко дни, докато сложеше живота си в ред, беше си обещала тя, прегръщайки Риан и Джак, който се кикотеше очарован и й предложи едно кубче от Лего.

За да си почине от „млад, готин професионалист, с чувство за хумор, да харесва среднощни купони и чистене“, тя се загледа разсеяно през прозореца към излязлата на пазар тълпа, майките с бебешки колички, пътният полицай, който пишеше акт на някого. Пристегнат в своята униформа и шапка с козирка, той с наслада записваше номера на някакъв бял ситроен, паркиран от другата страна на улицата.

Грейс се усмихна. Големият бял ситроен се разпростираше до тротоара като затънал в плитчините лайнер и нямаше как да остане незабелязан. Виждаше се от километър. Дори без включените аварийни светлини. Дали собственикът на автомобила наистина смяташе, че подобно нарушение щеше да му се размине без глоба? Този човек беше или пълен идиот, или страшно арогантен, реши тя, със събуден интерес, виждайки как измежду плъзгащите врати на магазина излязоха чифт крака и се устремиха към ситроена. С лице и тяло скрити зад най-големия кашон, който човек може да си представи, краката се опитаха да прекосят паважа, носейки, поне според надписа на кашона, плазмен телевизор „Сони“. Една ръка се подаде и затърси нещо в джоба на дънките. Ключовете за автомобила. Ситроенът изписука два пъти, аварийните светлини проблеснаха.

Сега предстои най-интересната част, каза си Грейс, която наблюдаваше как собственикът се опитваше да напъха новата покупка в багажника на колата. Полунаведен, полуклекнал той се зае да намества внимателно картоненото чудовище.

Докато накрая мисията беше осъществена и капакът на багажника хлопна.

Тогава той видя фиша с глобата.

А тя видя лицето му.

Джими Малик! За бога, какво правеше той тук? Не трябваше ли да е в Канада? На друг континент? На хиляди километри оттук, не трябваше ли да се жени? С онзи особен вид ужас, който изпитва само човек, който не иска да вижда някого, Грейс го проследи как сграбчи фиша, хвърли го в канавката и после, оставяйки предизвикателно колата там където си беше, показа среден пръст на пътния полицай, преди да пресече улицата.

Към мен. Седнала до витрината, Грейс изведнъж се почувства като сеирджия. Тя бързо вдигна списанието в отчаян опит да се крие и се сниши зад него. Скрита зад малките обяви, тя зачака.

Чувстваше се меко казано абсурдно. Какво правеше, по дяволите? Джими не беше чак толкова лош, онази вечер в таксито си бяха поговорили доста приятно, бяха изгладили старите разногласия, посмяха се, целунаха се. Споменът изникна ненадейно и тя го блокира също толкова ненадейно. По един странен начин, двамата се бяха разделили като приятели.

Като приятели от едно време. Тя изпищя вътрешно, след което взе да се успокоява, че след няколко минути от него няма да има и следа. Не я беше видял. И тя щеше да се измъкне незабелязано и да се прибере у Риан.

— Негодник.

Гласът зад гърба й я накара да подскочи. Хартиената преграда се срина и Грейс се обърна, за да се озове лице в лице с Джими, който ругаеше яростно. Той я видя и се закова на място.

— Грейс.

— Джими — усмихна се Грейс и се престори на изненадана.

— Слушай, трябва да престанем да се срещаме по този начин — засмя се той и чертите му се отпуснаха. Неочаквано му стана приятно.

— Знам. Ама че странно съвпадение — съгласи се тя.

Джими я погледна многозначително.

— Не можеш да ме заблудиш, знам, че аз съм последният човек, когото искаш да срещнеш случайно — отвърна той и струпа връзка ключове, мобилен телефон и портфейл на масата пред нея.

Грейс потъна вдън земя от смущение. Не я биваше да лъже. Канеше се да възрази, когато Джими намигна.

— Пошегувах се — усмихна се той и си взе сандвич от хладилната витрина. Остави парите на касата и обели фолиото. Грейс надзърна да види с какво е сандвичът. Яйце и майонеза. Гадост. Най-отвратителният пълнеж на света. Кой би ял сандвич с миризлива яйчена салата, когато можеше да си избере някой от прекрасните сандвичи с козе сирене и сушени домати, пармска шунка и авокадо или пък с пушена сьомга и сини боровинки? Този мъж нямаше капчица вкус.

— Искаш ли да опиташ? — С пълна уста, Джими й предложи сандвича.

— Не, благодаря — каза Грейс и поклати категорично глава. Приповдигнатата дружелюбност на Джими я дразнеше. Защо трябваше да стои толкова близо до нея? Всъщност, защо изобщо трябваше да се доближава до нея? Не можеше ли просто да си тръгне и да я остави на мира?

Очевидно не.

Той невъзмутимо отхапа още една грамадна хапка.

— Е, как си? Онази вечер ми се стори малко… — той потърси някое по-неутрално прилагателно — … разстроена.

— О, да. Сега съм добре — заяви бодро Грейс. — Не съм била по-добре. — Тя се усмихна ентусиазирано. Прекалено ентусиазирано.

— А защо четеш това списание? — Той посочи с брада списанието, което тя се опитваше да скрие под лакътя си.

— А, това ли? — По дяволите. Грейс се престори на изненадана, сякаш нямаше представа, че някакво дебело, тъмножълто издание подпираше десния й лакът. — Ами… аз… разглеждах колите.

— О, така ли? Я дай да видим…

— Ами, всъщност…

Но вече беше късно. Преди да може да го спре, той измъкна списанието изпод нея като фокусник, който изпълнява коронния си номер и лакътят й се озова на плота, без тя да разбере как е станало.

Джими прегледа страниците и изумено повдигна вежда.

— Е, каква кола си търсиш? Такава, която е на пет минути пеш от метрото? Или такава за сто и петдесет кинта седмично? Или някоя за предпочитане гей?

Страните й пламнаха.

— Спенсър и аз решихме да си дадем почивка.

— Искаш да кажеш, че ти си го зарязала.

Грейс се намръщи.

— Не, почивка не означава скъсване.

— Напротив, точно скъсване означава. — Джими придърпа едно високо столче и се намести до нея.

Без дори да ме попита дали може, подразни се Грейс.

— Всеки знае, че почивката е просто евфемизъм за край. Все едно да кажеш, че някой е починал, когато той всъщност е мъртъв.

Грейс зяпна.

— Ти си невероятен. Кажи ми, какво е усещането да си такъв веселяк?

Джими не обърна внимание на сарказма.

— Ако беше временна раздяла, ти щеше още да носиш пръстена. Той кимна към лявата й ръка.

Вярно. Не го носеше. И Джими естествено забеляза, ядоса се Грейс и побърза да скрие ръката си между кръстосаните си крака. Свали пръстена тази сутрин и го прибра в резбованата дървена кутия за бижута. Заболя я сърцето, когато го свали. Без него се чувстваше непълноценна. Гола. Уязвима. Сама.

Джими не спираше да дъвче.

— Да, точно както си мислех.

Заклати глава като онези грозни пластмасови кучета, дето ги слагат на задното стъкло на колите.

— Какво имаш предвид? — процеди тя.

— Скъсали сте. Никой не връща пръстена, ако раздялата е временна.

— Не съм го върнала — сряза го Грейс. Това беше самата истина, нали, побърза да убеди самата себе си тя. — Ами ти откога стана такъв експерт по връзките? — подхвана го разпалено тя. — Само защото си подлъгал някаква нещастна, нищо неподозираща жена, да мине с теб под венчилото, не те прави гуру по любовните дела. Нищо подобно. Просто си извадил късмет. Невероятен, страхотен късмет. Което — тя повдигна вежда и го изгледа презрително — не може да се каже за съпругата ти.

Настъпи мълчание.

Грейс не знаеше кой беше по-слисан от избухването й, тя или Джими. Той я гледаше безмълвно. Тя сияеше, опиянена от победата. Ха, затворих ти устата, мислеше си тя, долавяйки леко сконфузване. И тогава й просветна.

— Чакай малко, ти какво правиш тук, в магазина за телевизори, щом се местиш на друг континент?

— Всъщност това е DVD и видео с допълнителен плазмен екран.

— Джими се опита да приложи тактика на отклоняване на вниманието. Но Грейс вече пресмяташе наум датите.

— Сега не трябваше ли да си в Канада? — тя го прикова с поглед.

— Днес не е ли денят на сватбата ти?

Нямаше измъкване.

— Беше — сви рамене той и се стегна.

— Искаш да кажеш, че сватбата е отменена? — ахна Грейс, осъзнавайки смисъла на думите му. Само че го разбра погрешно.        — Знаех си. Знаех си, че ти не си способен да се обвържеш. Затова бях толкова учудела, когато ми каза, че ще се жениш. Не можех да повярвам. Казах си, Джими Малик? Съпруг? Няма начин! Минаха тринайсет години, но хората не променят същността си. — Грейс се облегна назад и погледна Джими, спомняйки си неговия форд „Капри“ и нескончаемият поток от различни момичета на седалката до шофьора. Цъкна с език. — Горката ти годеница. Как можа? Да я зарежеш дни преди сватбата. — Клатейки глава, тя го прикова с обвинителен поглед. — Разбиването на женски сърца да не ти е някакво хоби?

— Наистина те жегнах, нали? — Джими наклони глава на една страна и я погледна развеселено.

Вбесена, Грейс запрехвърля наум всички обидни думи, които знаеше. Но се спря, когато видя усмивката му. Застина. И му се усмихна. Само бог знае защо, но усмивката му беше заразителна.

— Имаш късмет, че въобще разговарям с теб — не сдържа яда си тя.

— А защо разговаряш с мен?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина искам да знам.

Грейс замълча.

— Защото мъж, способен да танцува кючек под звуците на „Брулени хълмове“ на Кейт Буш, не може да е толкова лош. — Усмивката й разцъфна още по-широко, когато Джими завъртя очи при спомена и се усмихна унило.

— Знаеш ли какво? Това тук е доста гадно — призна той и посочи недоядения сандвич. Напъха го обратно в обвивката. — Искаш ли да си вземем нещо вкусно за обяд?

Грейс се поколеба и като си даде сметка, че няма нищо по-добро за правене, кимна.

— Стига да не е Биг Мак без Мака.

— О, боже. — Джими наведе засрамено глава. — Това го бях забравил.

— Не мисля, че някога ще забравя физиономията на горкия служител в „Макдоналдс“ — изкиска се Грейс.

— Или твоята — подкачи я Джими. — Това си бяха само две клисави хлебчета.

— … и кетчуп — изсумтя тя, като избърса сълзите от смях от очите си. — Не забравяй кетчупа.

Смехът ги завари неподготвени и накара останалите клиенти в кафенето да ги изгледат странно. Високото, гърлено кискане на Джими идваше от дълбините на корема му, докато смехът на Грейс беше не само смущаващо писклив, ами най-лошото, изпъстрен с пронизително пръхтене. Тя погледна Джими. С издути ноздри, стиснати очи и широка усмивка, която разкриваше златните коронки на кътниците му, той открай време изглеждаше ужасно смешно, когато се смееше. Не беше от хората, които се подсмихваха възпитано и любезно: лицето му се изкривяваше в комична гримаса като някаква латексова кукла.

— О, между другото… — Джими прокара ръка по обръснатата си глава, попипа с длан наболите остри косъмчета, затаи дъх и погледна Грейс право в очите.

— Да? — Тя събираше нещата си, като гледаше разсеяно през прозореца.

— Само за сведение. Не аз зарязах Кайли. — Той натъпка ръце в джобовете си и завърши своята изповед. — Тя ме заряза.

Грейс беше поразена.

В отговор на мълчанието й, Джими продължи:

— Няма проблем, не е нужно да казваш нищо. Знам какво си мислиш. Заслужавам го. Вината е моя. Тя е извадила късмет, че се е отървала.

Грейс поклати глава.

— Не, изобщо не си мисля това.

Джими изпита неочакван прилив на благодарност и облекчение.

— Така ли?

— Не — заяви спокойно тя.

Усмихна се и кимна към улицата. Където един бял ситроен се полюшваше на шест метра над земята, докато го натоварваха на паяка.

— Мисля си, че трябва да се научиш да паркираш.