Александра Потър
Любовен пасианс (14)

Глава 13

— Ъъъъъъх.

Нечовешки раздиращ звук долетя откъм банята. Неприлично висок и гърлен, той звучеше като вой на ранено животно. Като се замислиш, повече приличаше на болезнения вой на някой вълколак — рече си Джими и натъпка цедката на кафе машината с кафе „Лаваца“. После се заслуша внимателно.

— Ъъъъъхххъъъъххх.

Ето, пак.

Клатейки глава, Джими затегна цедката, хвана металната ръчка и леко я натисна. Това беше професионална, истинска италианска кафемашина от неръждаема стомана, снабдена с всички необходими копчета и ръчки. Джими обожаваше уредите и джаджите, затова кафемашината се открояваше гордо на гранитния плот, наред с професионалната стоманена кафемелачка, кухненския блендер в стил 50-те и фантастичната сокоизстисквачка.

Домакинските уреди от неръждаема стомана бяха бойните доспехи на Джими, които го хранеха, вдъхваха му сили, свидетелстваха какво е постигнал. Само преди десет години той се беше завърнал от своето околосветско пътешествие, за да открие, че на двайсет и една е без пукната пара, без работа и без дом. Тарик Малик така и не можа да преглътне отказа на сина си да следва медицина и въпреки молбите на жена си Колийн, изхвърли Джими от родния дом с толкова емоция, колкото влагаше в изхвърлянето на боклука.

Джими бързо се окопити, отупа праха от раницата си и се премести в Лондон, където си намери работа като майстор на бургери на Тотнъм Корт Роуд и стая под наем в Сохо. Първите няколко месеци бяха мрачни и неведнъж му се искаше да зареже всичко и да се прибере с наведена глава в комфортната еднофамилна къща на родителите си в Манчестър, на позната територия, при старите приятели. Но не го направи. Също като баща си, той беше твърде горд, прекалено твърдоглав и доста амбициозен. Какво толкова, че нямаше да стане лекар? Щеше да стане журналист. И така, дни наред той будуваше до среднощ, попълваше молби за свободни работни места в „Гардиън“, изхранваше се с варени яйца, слушаше през мърлявите, тънки като картон стени как комшиите правят секс и очакваше своя голям шанс.

Шансът се появи във вид на голям кафяв канцеларски плик. Вътре имаше писмо, с което го канеха на събеседване за една позиция, за която беше кандидатствал, помощник-редактор в търговско списание. Парите бяха нищожни, работното време беше безкрайно и за същото място кандидатстваха още двеста човека, но все пак беше начало и Джими го искаше повече от всичко на света.

На прощалното събиране две години по-късно редакторката му каза, че бил толкова чаровен, че го избрала за асистент още щом прекрачил прага на кабинета й. Това беше обичайната му практика — постъпваше на нова работа, бързо овладяваше тънкостите, после напускаше. От помощник-редактор в списание за тийнейджъри, през автор в мъжко високотиражно списание, до редактор на „Гийзър“, едно от най-продаваните списания за мъже в Кралството. И заедно с репутацията му на забавен, остроумен, безкомпромисен журналист, нарастваше и успехът му сред жените и не след дълго Джими се озова сред „стоте най-желани ергени на 2000 г.“ на списание „Татлър“. Беше лудешко начало на новото хилядолетие със страхотна работа, красив нов апартамент, фантастична заплата и безкрайна върволица от сексапилни гаджета, и той реши, че е постигнал всичките си желания.

Освен едно. Той искаше да напише роман. Искаше да е следващият Ник Хорнби, да види името си върху дебела книга, да вижда хора в метрото, забили носове в написаните от него страници, да влезе в класацията на десетте най-четени автори в „Съндей Таймс“. Джими искаше баща му да се гордее с него. Връзката с майка му беше здрава както винаги, той й се обаждаше редовно да си побъбрят, тя често му гостуваше в Лондон и щеше да присъства на сватбата в Канада. Но баща му оставаше непреклонен. Не се бяха виждали и не бяха разменили дума от почти десет години, от срива в отношенията им през 1991-а. Не беше нарочно, гневът им отмина, но вече се беше натрупало твърде много негодувание, болката ги беше втвърдила като цимент и преди да се усетят между тях се беше издигнала непреодолима стена.

Бяха изминали шест месеца, откакто Джими беше подал молба за напускане, беше излязъл на свободна практика и поръчките валяха: коментари за „Телеграф“, пътеписи за „Chic Traveller“, статии — представящи мъжката гледна точка за луксозни дамски списания. И така, Джими си купи тузарско бюро със стъклен плот, страхотен лаптоп, приказен въртящ се кожен стол и се залови на работа. Планът беше да раздели времето между поръчките и писането на романа. Засега всичко вървеше по ноти. Напук на страховитите истории за творчески засечки, предупрежденията за съкрушителни откази и други песимистични прогнози, сюжетът се лееше, героите бързо оживяха и Джими вече хранеше надежди за своя бъдещ бестселър.

Джими наблюдаваше как гъстата, плътна черна течност струеше в малката стъклена чаша и слушаше със задоволство нежното съскане на кафемашината. За съжаление приятният звук се примесваше с отчаяното дране в банята. Горкият стар Клайв. Махмурлукът му беше зловещ. Джими пусна ръчката и посегна към захарницата. Все се опитваше да се откаже за захарта. Но за негово собствено неудовлетворение, това се оказваше невъзможно. Джими беше пристрастен към сладкото, благодарение на детството и юношеството, захранвани с чай с две бучки захар.

Той прекоси бос кухнята и се облегна на тухлената стена, за да гледа студиото. Роб на минимализма, жилището му обикновено беше окъпано в светлина й почти нищо друго. Но сега излъсканите дъбови дъски на пода бяха отрупани с разхвърляни спални чували, тела в безсъзнание, купища нахвърляни дрехи и смачкани кутийки от бира.

Момчетата. Джими ги огледа със съчувствие и истинска обич. Чувстваше се виновен задето ги изостави снощи и искаше да се реваншира. Снощи се беше опитал да ги дочака да се приберат, но накрая се отказа и си легна. Бог знае по кое време бяха допълзели до спалните си чували и изгубили съзнание на пода. Бог знае в какво състояние щяха да се събудят. Засега само Клайв се беше вдигнал от постелята и съдейки по звуците, не беше никак добре. Нещо се раздвижи в тъмносините найлонови дълбини.

Ууууууххх… — Едно от телата се размърда.

— Ъхъх? — Последва го още едно.

— Въъъхххх. — И още едно.

Явно ще се вдигнат от мъртвите, каза си Джими, наблюдавайки мъчителното събуждане на приятелите си. Не беше за вярване, че тези чешещи се, храчещи неандерталци бяха същите мъже, които само преди няколко часа бяха най-безупречно облечените и спретнати ергени в града.

— Някой да иска кафе? — попита той приповдигнато.

— Цигари… — чу се немощен глас. — Трябват ми цигари…

Пакет „Марлборо Лайт“ прелетя през помещението като ракета.

— Мляко… две захарчета — долетя жаловито стенание.

— Нямаш ли поркане? — изплака немощен глас.

Един по един труповете в спалните чували взеха да се надигат. Изгледаха сънено току-що изкъпаният, преоблечен, бодър Джими.

— Какво е станало с теб? — попитаха укорително.

— Уф, по дяволите, съжалявам, момчета, просто не можах да ви издържа на ритъма. — Той се усмихна виновно. — Но обещавам да ви се реванширам. Искате ли топла закуска? — предложи ведро той и се впусна в подробно описание, докато по лицата им се появи някакво оживление. В този миг Клайв се появи и отново изчезна в банята. — Мога да метна в тигана няколко гъбки и лук.

За щастие реалистичното описание беше прекъснато от пронизителен звън. Какво беше това? Джими се огледа. Всички изглеждаха объркани като него — извърнати глави, опулени очи, сбръчкани чела, свъсени вежди. Като че ли беше някаква електронна мелодия, едва разпознаваема, но приличаше на…

— Рубарб и Къстърд — авторитетно се произнесе Клайв някъде от дълбините на тоалетната чиния.

Всички глави се обърнаха в посока на банята.

— Сещате ли се, онова детско анимационно филмче. От седемдесетте — обясни той, връщайки се в хола, тържествуващ от необятните си познания по всякакви тривиални теми, макар и засрамен, че е разпознал точно тази мелодия.

— Аха, това е някаква модерна мелодия за телефон — присмя се Джими, готов да ги дразни. Но никой не реагира. Всъщност, всеки оглеждаше другите и се опитваше да открие източника на звука. Джими тръгна да го търси по слух. Като че ли идваше от якето, метнато на кожения стол.

Неговото яке, което беше метнато на кожения стол.

— По дяволите, моят е. Кайли избра тая мелодия — побърза да обясни той. — За майтап — добави той. С доста ирония, помисли си, понеже той единствен не се смееше.

Хайката в спални чували избухна в шумен смях.

— Ха-ха, с възрастта си взел да се разкисваш — ревяха подигравателно те.

— За бога, няма ли да пораснете! — Все още никой не беше отговорил на обаждането.

Изгубил търпение, Клайв стигна до стола, бръкна в джоба на якето и измъкна вредителя.

— Да? — изръмжа той. — О, Кайли. Здравей.

Гласът му моментално се повиши с две октави и затрептя с необичайна лекота и ведрост. Клайв харесваше, даже малко си падаше по Кайли.

По лицето на Джими се разля широка усмивка.

— Сигурно вече й липсвам — заяви той, вътрешно ликувайки.

Той махна нетърпеливо към Клайв да му подаде телефона. Клайв не му обърна внимание. — Хей, приятел, тя вече е заета — намигна Джими и протегна ръка. Отново без резултат. — За бога, Клайв… — вече ядосан, Джими му измъкна телефона, доближи го до ухото си, отвори уста да заговори. И толкова. Връзката беше прекъснала.

— Прекъснал си разговора — възкликна той, недоумяващ. — За бога, Клайв, понякога прекаляваш.

— Тя затвори.

— Какво?

— Кайли каза, че не иска да разговаря с теб.

— Какви глупости дрънкаш? — възрази Джими. Изпълненията от снощи бяха едно, но тази сутрин ергенското парти беше приключило и номерата не бяха забавни. Искаше му се да си поговори с Кайли. Бяха минали само двайсет и четири часа, но тя му липсваше. Знам, че традицията повелява младоженецът да не вижда булката преди сватбата, но си мислех, че може да си говорят — добави с усмивка той, но като видя физиономията на Клайв, смехът му пресекна.

— Край.

— Какъв край? — попита той и погледна приятеля си. Не беше в настроение за игрички.

Впоследствие съжаляваше за този момент. Защото ако беше в настроение за шеги, щеше да прекара още няколко минути, може би дори половин час от живота си такъв, какъвто го помнеше.

А Клайв само сви рамене.

— Няма да има сватба.