Александра Потър
Любовен пасианс (37)

Глава 36

— И какво пишеше? — Риан избра един страховит нож и седна до приятелката си на кухненската маса, като се залови да обезглавява яростно тиквата.

Без да каже дума, Грейс навря мобилния телефон под носа й.

Риан се откъсна от покушението на тиквата и присви очи срещу дисплея.

— Трябва Да Поговорим — прочете на глас тя.

Погледна Грейс. Очите им се срещнаха. Веждите им се вдигнаха.

— Какво е това? — попита Риан, невярваща.

След задъханото обаждане на Грейс от Кенсингтън Хай Стрийт няколко часа по-рано, за да й съобщи, че Спенсър най-после я е по-: търсил и да я попита дали е удобно да се отбие по-късно, Риан беше решила, че има много за разчепкване, анализиране и размишление.

— Три смотани думи? — ахна Риан.

— „Обичам те“ се състои от две — изтъкна Грейс. — А съдържа милиони значения.

Риан погледна приятелката си. Надеждата се беше изписала на лицето й. Това я разтревожи. Не искаше да я види още по-жестоко наранена.

— Само че тук не пише „обичам те“, нали? — поправи я нежно тя.

Грейс се наежи.

— Познаваш Спенсър. Той не е по приказките.

Риан беше изумена. Как беше възможно след недопустимото му държание, след като се беше напил като брадва и беше изоставил Грейс навръх рождения й ден, след като я беше помолил да се омъжи за него и след това беше отказал да се обвърже, как след като безучастно я беше гледал как се изнася, след като беше постъпвал като себичен негодник и я беше игнорирал в течение на седмици, сега Спенсър трябваше само да й изпрати текстово съобщение — пардон: текстова заповед — и изведнъж да изкупи вината си? Тя погледна Грейс. Женската лоялност беше потресаваща.

— И кога ще си поговорите? — Риан потисна гнева си, смъкна решително скалпа на тиквата и като стрелна с очи Грейс, завъртя обелката около показалеца си. Не че искаше да намекне за нещо.

— Чак другия уикенд. Утре той заминава в командировка… — Грейс седна. Все още й се виеше свят от вълнение. Съобщението беше пристигнало толкова неочаквано. Точно когато най-сетне беше спряла да мисли за Спенсър по двайсет и четири часа в денонощието, той се беше вклинил отново в ума й и беше изискал цялото й внимание.

Често казано, тя беше реагирала с искрено облекчение. Играта на изчакване беше свършила. Той не я беше забравил, не беше продължил живота си без нея и не си беше намерил друга. Грейс беше тропнала на масата, беше отстояла своето и му беше дала време. И Джими се беше оказал прав. Спенсър беше направил първата крачка. „Трябва да поговорим“ наистина бяха само три думи, но за Грейс означаваха много повече.

— … и ще се прибере в понеделник — завърши тя, като погледна Риан. — Или поне така каза — добави след миг.

Риан извади две десертни лъжици и подаде едната на Грейс.

— А ти вярваш ли му?

Гледайки как Риан започна да дълбае месестата вътрешност на тиквата, Грейс сбърчи нос. След като отговори на съобщението на Спенсър, умът й беше превключил на турбо режим, гъмжащ от възможности: той тъгуваше по нея, искаше да я види, съжаляваше, не можеше да живее без нея. Но тогава Спенсър й позвъни и последвалия телефонен разговор я остави с усещане за пустота и разочарование.

— Стори ми се някак хладен… Човек би помислил, че аз съм направила първата стъпка — оплака се тя.

— Всяка връзка представлява миниатюрна битка за власт и надмощие — отбеляза Риан. — Понякога ти контролираш положението, друг път той владее играта. Той просто се опитва да си върне част от властта. Знаеш какъв е Спенсър. Той е маниак на тема контрол.

— Риан направи физиономия и бързо добави: — Но само понякога.

— И само когато държи дистанционното за телевизора — усмихна се Грейс.

Риан се засмя.

Грейс събра смелост и задълба в тиквата.

— Питам се какво ли ще каже — додаде тихо тя.

— Ти какво искаш да каже?

Не е ли очевидно? Мислех, че се досещаш.

Риан погледна Грейс в очите.

— Това, което знам, е че ти преживя доста труден период, както и че Спенсър ти липсва. Но също така знам, че можеш да идеализираш човека. Времето притежава странната способност да идеализира връзките, да премахва всички лоши неща, така че когато се обръщаш назад, да ти изглеждат много по-хубави, отколкото са били в действителност. — Тя се усмихна печално. — Знам го от личен опит, преминах през този етап с Фил.

— Премина? — Грейс не пропусна миналото време.

Риан кимна отривисто.

— Да, но този етап свърши. Време е да престана да си спомням Фил като идеалния мъж, да престана да мисля, че връзката ни беше идеална, защото тя не беше такава. Имаше добри моменти, но имаше и някои кошмарни моменти…

Грейс погледна Риан. Не знаеше какво се беше случило през последния уикенд, но сякаш покривалото от тъга и печал, което приятелката й носеше като защитна ризница, беше отметнато и под него се бе появила уверената, щастлива и сигурна Риан, която тя познаваше от едно време.

— Виновна съм, че се самосъжалявах, бях убедена, че нямам контрол върху нищо, че съм неудачница. Но през цялото време съм се заблуждавала. Бях забравила нещо. А то е най-важното. — Сериозното й изражение се разтопи в усмивка, а радостта разцъфтя на лицето й като пролетен цвят. — Джак.

Неволно, Грейс също се усмихна. Усмивката на Риан беше заразителна. Хората често говореха как усмивката озарява лицето, но тази на Риан беше несравнима. Караше я да сияе отвътре.

— А колкото до теб… — Връщайки разговора в коловоза, като влак, който за момент беше дерайлирал от релсите, Риан насочи ножа в престорена заплаха. — За каквото и да разговаряте със Спенсър, както и да се чувстваш, не забравяй едно — ти го напусна, запомни това.

Настъпи мълчание, докато Грейс попиваше току-що чутото. Тя знаеше, че Риан има право, така както знаеше, че приказките за нейните спомени за Фил са деликатно предупреждение да не идеализира Спенсър. Грейс знаеше, че той не беше идеален, но точно сега не я беше грижа. Нехаеше, дори ако той не беше мъжът за нея, знаеше само, че той й липсва, иска да го види, обичаше го. Риан може и да беше готова да продължи напред, но бе имала осемнайсет месеца, за да достигне до това заключение. Грейс имаше зад гърба си само няколко седмици, колкото и безкрайни да й се струваха, а сега беше напълно щастлива да препрочита есемеса на Спенсър и да вкусва обещанието за приказен край.

— Какво точно правим? — попита тя, умело насочвайки разговора към Риан.

— Фенер за Хелоуин — отговори Риан, сякаш нямаше нищо по-очевидно от това.

— Но Хелоуин мина преди три седмици — възрази Грейс.

— Знам, аз съм ужасна майка — въздъхна Риан, като се плесна по челото и остави една оранжева следа. — Обаче забравих — въздъхна тежко тя. — Но Джак едва ли е забелязал. Затова реших да отбележим деня на Вси Светии с мъничко закъснение — добави с надежда тя. Извади голяма торба с чаени свещи изпод мивката и постави една в издълбаната тиква, а след това я запали с клечка кибрит. Кривогледата тиква тутакси се ухили.

Загледана в произведението, Грейс се почувства като непоправима егоистка. Седеше и приказваше неспирно за Джими, за разходката до Ню Йорк, за Спенсър, а Риан по цял ден си стоеше вкъщи и се бъхтеше да бъде добра майка, нагърбваше се с невъобразими отговорности, без да получава капка признание. Риан винаги беше готова да изслуша, да засвидетелства подкрепа, винаги беше на телефона, толкова лесно беше човек да забрави, че тя също си имаше проблеми. Грейс стисна омазаните й пръсти.

— Сигурна съм, че на Джак много ще му хареса — прошепна окуражително тя.

— Така ли мислиш?

— Я стига, че как иначе? — възкликна Грейс. — Получи се произведение на изкуството — каза тя и се усмихна. Риан я последва. Атмосферата се разведри.

— Между другото, смятах да те поканя по-рано, обаче се отнесох.

— Грейс кимна към телефона си. — Свободна ли си неделя вечер?

Риан допря показалец до устните си, наклони глава и се престори на замислена.

— Оо, чакай… трябва да погледна ангажиментите в тефтера си — изгука тя.

Грейс се усмихна.

— Джими е взел билети за снежната пързалка в Съмърсет Хаус, ще има голяма коледна елха, и греяно вино и коледни песни… — На Риан това със сигурност щеше да й хареса. Тя беше единственият човек над петгодишна възраст, който толкова се вълнуваше при мисълта за Коледа, че си купуваше църковен календар, отброяващ дните до раждането на младенеца. И макар да твърдеше, че е за Джак, не можеше да заблуди никого. — И се питахме дали би искала да дойдеш с нас… — Грейс се поколеба как да представи поканата, без да прозвучи като дебелашко сватовничество. Мътните да го вземат. По-добре беше да го каже направо. — Джими е поканил Клайв.

В главата на Риан се понесоха шеметно нежната мелодия на „Бяла Коледа“, виденията на Бинг Кросби и на самата нея с кожена шапка и маншон, но при споменаването на Клайв се сринаха на земята.

— О, не. — Тя се отдръпна. — Не искам повече уговорени срещи. Не и след Джеф.

Грейс знаеше за Джеф. Всъщност, двете прекараха цяла вечер в истеричен смях по телефона.

— Но Клайв още няма четирийсет години и е лекар — изтъкна тя, като смушка приятелката си в ребрата. — Нали ги знаеш колко са секси в белите престилки и със стетоскоп на врата. Спомни си само „Спешно отделение“.

— Убедена съм, че е готин. Дори прекрасен. Но няма да ме придумаш на нагласена среща. Ще го направя, както си знам аз.

— И как ще стане това? По силата на съдбата? Съзерцаване на звездите? Пътищата ви ще се пресекат? — възкликна Грейс, отворила широко очи.

— Не е задължително — измърмори Риан.

Грейс я стрелна с любопитство. Каква подозрителна потайност.

— Има ли нещо, което премълчаваш? Да не си намислила нещо?

— Аз? — Риан изглеждаше шокирана. Прекалено шокирана. Разиграваше пантомима. По шията й избиха червени петна — Не. Нищо — възкликна тя.

Грейс се изпълни с подозрение. Всеки знаеше, че когато една жена казва „нищо“, несъмнено имаше нещо.

— Да не е Ноел? Пак ли се виждаш с него? — поиска да знае тя. Риан скочи като ужилена.

— Не ставай смешна — заяви тя, избута стола си и стана, като се втурна да разчиства кухнята.

Грейс я наблюдаваше как търка енергично мивката с универсалния препарат за почистване и излъсква кранчетата до блясък. Това беше класическа тактика на избягване. Някои хора се измъкваха от неловките ситуации, като гледаха телевизия, други отиваха на фитнес, трети се отбиваха да пийнат в кръчмата, а Риан чистеше безмилостно.

— Риан — помъчи се да я придума Грейс.

— Тц — цъкна тя. — Този глупав часовник… — Забелязвайки, че отново е спрял, тя го почука с пръст. После се обърна към Грейс. — Колко е часът?

Следващата тактика за избягване, помисли си Грейс и погледна дисплея на телефона си.

— Почти полунощ.

— Полунощ? — Две алени петна лумнаха върху бузите на Риан. Тя моментално свали ръкавиците и ги запрати в мивката, пръскайки наоколо пяна. — Не може да бъде. Вече?

— Ъ, да. — Грейс се стресна от реакцията й. Наистина беше късно, но през последните няколко седмици двете често будуваха и разговаряха до малките часове на нощта. — Защо? Какво толкова важно ще се случи в полунощ? — попита тя. А след това се усмихна. — Не ми казвай. Ще се превърнеш в тиква — пошегува се тя.

Закачката с Пепеляшка не предизвика дори усмивка.

— О, нищо… нищо. — Смутена, Риан поклати глава и се прозя театрално. — Просто съм изтощена. — Отивам да си легна.

— Какво? Сега веднага?

— На момента. Преди да съм припаднала. — Риан закима енергично. После грабна коженото манто на Грейс, преметнато на облегалката на стола, и избута приятелката си в коридора. — Чао. Ще ти се обадя утре — избъбри тя, натика мантото, шапката и ръкавиците в ръцете й и бързо затвори вратата.

Изоставена на стълбището на общинската кооперация, Грейс се стъписа. Какво ставаше тук? Тя закрачи по протрития мокет, отвори входната врата и излезе на улицата. Погледна през рамо и взе да надзърта в апартамента, където светлината прозираше през тежките кадифени завеси. Почака така няколко минути, но нищо не се случи. И тя се отказа. Обърна се и видя по улицата да се задава свободно такси, помаха му и го спря.