Александра Потър
Любовен пасианс (39)

Глава 38

Следващата седмица Лондон се събуди, за да открие, че дори улиците му да не бяха павирани със злато, те бяха покрити с една педя пухкав бял сняг. Ранен коледен подарък, за който метеорологичната служба не беше подготвена. Както и системата на градския транспорт, която хвърли поглед на заледените тротоари и заскрежените пътища и изпадна в будна кома. Но въпреки повсеместния хаос, апокалиптичните заглавия в „Ивининг стандарт“ и затворените училища и офиси, посипаният със снежинки град, сякаш покрит със захарна глазура, никога не беше изглеждал по-красив.

Като вълшебна зимна приказка, помисли си Джими и вдиша с пълни гърди ледения въздух, докато летеше щастливо с мотора по приказно осветения Ембанкмънт. Двигателят пърполеше приятно, докато той се провираше ловко между колите във вечерното задръстване, с грациозността и прецизността на Дейвид Бекъм на терена. Той се шмугна зад аудито, изпревари отляво таксито, мина на косъм покрай експресния автобус за летището и се понесе право към дома си.

Джими беше в много добро настроение. Този следобед му се беше обадила Таня Стиф от „Chic Traveller“, за да му каже, че е възхитена от статията му, от приказните снимки и да го попита дали би се съгласил догодина да го командироват до Улуру — известен още като Айерс Рок — и да напише пътепис? Джими размаха безмълвно юмруци във въздуха, изкривил лице в гримаса, достойна за „Писъкът“ на Едвард Мунк, а на глас намекна, че проявява известен интерес. Интерес ли? За него това беше сбъдната мечта. Най-накрая щеше да осъществи младежката си мечта да прекоси Австралия, яхнал „Харли Дейвидсън“. Не успя да стигне там на осемнайсет, но тринайсет години по-късно Джими щеше да сбъдне амбицията си.

Той ловко смени скоростите, вклини се в едно свободно място, за паркиране, изключи двигателя и слезе от мотора. Свали каската и закрачи, заслушан в приятното скърцане на снега по тротоара, докато дъхът му рисуваше призрачни облаци във вечерния мрак.

Но това не беше единствената причина за усмивката, която не слизаше от лицето му. Доброто му настроение беше заразително, следваше го навсякъде като някакъв вбесяващо весел роднина, откакто се беше върнал от Ню Йорк. Обичайният му цинизъм беше заменен от ведър оптимизъм — снощи например беше изгледал „Поп Айдъл“, без да направи нито един убийствено критичен коментар; хипохондрията му, която през последните седмици се беше проявявала в подозрения за мозъчен тумор, сърдечен шум и пневмония, беше изчезнала и на нейно място се беше появило смущаващо усещане за благополучие; и най-мистериозното, писателското му вдъхновение се беше върнало с пълна сила.

И какво — или по-скоро кой — беше отговорен за тази метаморфоза, помисли си Джими и се плъзна върху един заледен участък върху тротоара с детинска жизнерадост? Кой беше виновен, че се превърнах в някакъв позитивен, здрав, ухилен идиот? Той приклекна леко и като разпери ръце като самолет, се пързулна по заледеното място. Отговорът беше само един. Грейс. Тя беше виновна за всичко. От онзи миг в ресторанта в Ню Йорк, Джими знаеше, че е загазил сериозно. Или, иначе казано, беше се влюбил. И това беше кошмар.

С извинение към романтиците, но Джими не беше един от тях. Той не искаше да бъде в добро настроение. И не искаше да е влюбен. Любовта беше сложно нещо. Тя причиняваше хаос. Причиняваше неописуема мизерия и човешко страдание. Тя превръщаше нормални, здравомислещи хора в празнословещи развалини, които слушаха песни на Селин Дион и си припяваха, които губеха разсъдъка си и плащаха луди пари за кичозни розови картички и заменяха нормалната реч с бебешки език и лигавене. Беше виждал това състояние сред приятелите си, мътните да го вземат, дори го беше изпитал в най-лека фаза — за своя досада и неудобство. Кой би забравил онази целувка пред „Хийтроу“? Но слава богу, Джими беше отървал кожата почти без драскотини.

Но този път може и да не извадя такъв късмет, помисли си Джими, като се опита да се намръщи и установи, че лицевите му мускули бяха застинали в перманентна усмивка. Вчера се беше уловил да си тананика Марая Кери под душа, да се усмихва на непознати в пощата, да чете хороскопа си — което само по себе си беше равносилно на престъпление, но положението се утежняваше десетократно от факта, че след това четеше и нейния. Това беше обезпокоително. Години наред Джими беше носил своя цинизъм, песимизъм и невротизъм като стоманена броня, без която се чувстваше ужасно уязвим. Глупав. На произвола на съдбата.

Джими не беше подготвен за подобно нещо. Стовари му се изневиделица. Неговите чувства към Кайли не бяха толкова силни, могъщи или опияняващи. По онова време той беше приел, ако използваме припева на една популярна песен, че „това сигурно е любов“, но сега осъзнаваше, че е сбъркал. Беше приятно, но подобно на диетичната кола, не можеше да се сравнява с оригинала. Но поне Джими можеше да разбере чувствата си към Кайли. В края на краищата, кой мъж не би изпитвал чувства към Кайли? Тя беше на двайсет и една години, имаше кожа като разтопен карамел и се смееше с нежен, звънлив смях на всяка негова шега.

Но Грейс? Грейс беше негова пълна противоположност. Тя обичаше маслини, той ги мразеше. Тя обожаваше „Топ Шоп“, той държеше на маркови стоки. Тя слушаше радио „Кепитъл“, той слушаше „Върджин“. И тя можеше да бъде много досадна. Всъщност, кой не го дразнеше повече от Грейс. Тя можеше да го вбеси до полуда. Умееше да му влезе под кожата и да го задейства като въртящ дервиш. От друга страна, притежаваше и способността да го разсмива, наистина, със смях, от който да му потекат сълзите и да го заболи корема. Джими не знаеше как ставаше това, но Грейс просто му беше хванала цаката. Той можеше да седи с нея в някое ужасно кафене на летището или да разговаря с нея по телефона, проснат на дивана с Флоси, или да й пише есемеси, докато виси в някое задръстване и да чувства такова въодушевление, каквото никой джойнт, бутилка шампанско или звездна командировка до някое приказно кътче на света не можеха да му дадат.

А дори не спяха заедно!

За добро или за лошо, Джими се чувстваше така сякаш се беше качил на емоционално влакче на ужасите, вместо да се вози на привичния си стабилен шлеп. Той вече не плаваше през живота, а го живееше. И едно нещо беше сигурно: с Грейс Джими не знаеше какво е скука.

Но я чакай малко.

Да не се отнасяме, помисли си той и се стегна. Истината беше, че той не беше избрал да се влюби. Тук не ставаше въпрос за личен избор. Цялото нещо беше внезапно, неудобно и неканено. Любовта се беше появила като неканен гост на парти и сега Джими не можеше да се отърве от нея. А най-смущаващото беше, че дори не можеше да се ядоса. Такава беше силата на любовта. Не ти позволяваше да й се разсърдиш. Човек не можеше да й се разгневи. Вместо това се хилеше като малоумник и се къпеше в щастливи, сияйни, топли чувства.

Браян Фери беше напълно прав, реши Джими, вече стигнал пред входа на Съмърсет Хаус^[1]. Любовта е наркотик и той със същия успех можеше да се е надрусал. Вече не можеше да се спре да тича наоколо и да прегръща хората. При тази мисъл Джими напъха дълбоко ръце в джобовете на канадката си и загледа великолепната сграда пред него, окъпана в коледни светлини. Но все пак съзнанието владееше материята. Човек не се влюбваше „през глава“. А скачаше в любовта.

А аз няма да скоча. Не, сър, помисли си намусено Джими. Тази вечер щеше да се види с Грейс и всичко щеше да си бъде постарому. Двамата щяха да си останат добри приятели. Нито повече, нито по-малко. Той издаде брадичка, изправи рамене, изпъчи гърди и се скастри, усещайки завръщането на стария уверен, независим Джими. За какво изобщо се притесняваше? За момент се беше изплашил, че ще се подхлъзне на ръба на урвата и ще падне, но страховете му бяха безпочвени. Той просто щеше да ги загърби и да продължи напред. Гордо изправен. Решителен.

— Джими.

Застанал до касата, той вдигна глава и видя Грейс да тича към него, кичури кестенява коса стърчаха изпод раираната шапка с помпон. Тя се забърза към него със сияещи очи, заруменели бузи и протекъл нос и го приклещи в мечешка прегръдка.

— Извинявай, че закъснях — каза тя и се усмихна виновно.

Погълнат от нейното ухание, от топлината на дъха й върху бузата си, Джими се разтопи в широка усмивка, а сърцето му препусна лудешки. И като герой от „Буч Касиди и Сънданс Кид“^[2], той се хвърли смело от ръба на скалата.

С други думи, Джими скочи.

В другия край на града, далеч от заледената, приказно осветена река Темза, Риан си проправяше път сред разхвърляни разноцветни елементи от Лего, докато се опитваше да се приготви.

— Оо, колко красиво — изгука тя и се усмихна на Джак, който лежеше на пода в пижама с Барби и строеше нещо… хм, не беше много ясно какво точно строеше, но приличаше на разглобено кубче на Рубик. — Какво е това, мъфинче?

Детето се взря напрегнато в градежа си, малкото му личице застина в комична сериозност, като учен, който съзерцава изобретението си. След няколкоминутен размисъл, то наклони глава на една страна и отговори тържествено:

— Дядо Коледа.

Гледайки разрошената му главица над творението му, Риан изпита прилив на гордост.

— Това е удивително. Умното ми момче — похвали го тя и клекна да го прегърне. Едва тригодишен, а вече се увличаше по абстрактното изкуство. С щастлива усмивка, Риан се изправи и се зае да сваля ловко ролките от косата си, прокарвайки пръсти през меките букли.

Риан беше в еуфория. През последните няколко дни тя се беше преобразила от самотната майка Риан във фаталната жена Синди и се наслаждаваше на заобикалящото я внимание. В живота й, който до този момент се беше влачил в скучните отъпкани коловози на рутината, изведнъж беше настъпил неочакван обрат след нейния дебют в радиопредаването предишната седмица, който задвижи поредица от събития, колкото вълнуващи, толкова и ужасяващи.

Отначало нейната реакция след включването „на живо в ефир“ беше на дълбоко разкаяние. Да не се беше побъркала? Какво щяха да си помислят хората, ако научеха нейната тайна? Какво щяха да си помислят съседите, питаше се тя, чувствайки се като дребна провинциалистка? Но въпреки терзанията през първите няколко дни, стряскането при пристигането на пощата, изтръпването при звънването на телефона, всичко си продължи постарому. Нямаше странни пратки, нямаше смахнати телефонни обаждания, нямаше подигравателен присмех на улицата, никой не я сочеше с пръст в супермаркета и лека-полека Риан започна да забравя за случилото си.

До миналата събота, когато тя се беше излюпила от леглото, беше изтопуркала с немити очи до комуналното антре, за да провери дали има получена поща и откри цяло тесте писма в пощенската си кутия. Всичките адресирани „До Синди от Любовен пасианс“ и препратени от редакцията на предаването. С разтуптяно сърце и разклатено самочувствие, тя измъкна грубо писмата от кутията, бързайки да ги скрие преди съседите й да открият, че сред тях живее самотна душа, и се шмугна обратно в дома си.

Това беше едва началото. Сутрешна поща, следобедна поща, специална доставка, препоръчан колет — писмата пристигаха и пристигаха, докато накрая достигнаха сто двайсет и едно. Риан никога не се беше чувствала толкова популярна. Сякаш имаше свой собствен фен клуб и за жена, която през целия си живот не беше получила и половин дузина картички за Свети Валентин, тази новост беше опияняваща.

Но скоро овехтя.

„Депресираният от работа“ й беше писал на гърба на извлечението от своята застраховка живот, „Брадатият от Марбъл Арк“ й беше изпратил трогателно стихотворение и й беше разказал всичко за своя живот с подозрително разкривен — разбирайте старчески почерк, и накрая „Роджър от Икънхам“ се беше сетил да й изправи своя снимка облечен в черен латексов костюм. Честно казано, имаше и много приятни, нормални, любезни писма от много приятни, нормални, любезни мъже. Само че не такива, с които тя би скала да излезе.

Но вместо да се почувства обезверена, Риан беше озарена от нова вяра в себе си. Щом можеше да разголи душата си пред милиони хора по радиото, за нея нямаше невъзможни неща. Тя можеше да промени всичко каквото поискаше в живота си. Трябваше само да бъде достатъчно смела и да направи първата крачка. Е, по-точно три крачки. Първата беше да напълни четири големи торби за смет с колекцията лъскави списания — нямаше потребност да я карат да се чувства като голяма, дебела, тромава неудачница, понеже не можеше да се похвали с изваяна фигура, последната чанта на „Баленсиага“ и резервация в „Нобу“, не, благодаря. Втората беше да изрови стария си бански костюм и да се запише в курса по водна аеробика в близкия квартален басейн. И третата беше да предприеме първите плахи стъпки към рестартиране на кариерата си. Откакто Джак беше тръгнал на детска ясла, вече нямаше какво да я спира. И така, с помощта на Грейс, Риан си беше отпечатала визитки, които да изпрати на десетки модни редактори.

Точно когато адресираше последното писмо до болезнено модното списание „Хип Стайл“, тя забеляза, че Джак си драскаше върху един пощенски плик. Който все още беше запечатан. След като го измъкна от сина си срещу примамливата отплата от половин палачинка, Риан го огледа и остана доволна от почерка, с който беше написан адресът. Нямаше заврънкулки, нямаше ченгелчета, не беше разкрачен, а само солидни, четвъртити букви. Риан не беше експерт по калиграфия, но почувства интуитивно, че авторът на почерка беше мил, съобразителен, последователен, но не скучен.

Писмото му също беше приятно. Не беше лигаво, нито пък нахално, а само много прямо. Беше я чул по радиото, дали тя би искала да се срещнат да пийнат нещо неделя вечер?

* * *

Риан тръпнеше от нерви. Беше седем и половина. Оставаше по-малко от един час до срещата й с Майкъл. След като прочете писмото му, тя му беше изпратила есемес с отговор. Въпреки всички критики, които беше отправяла по отношение на текстовите съобщения като убийци на изкуството на разговора, когато се изправи пред изгледите да набере телефонния номер с изпотени ръце и да проведе спънат, тромав разговор, тя напълно промени мнението си. Есемесите бяха божи дар. Вероятно едно от най-прекрасните изобретения на човека, реши тя, гледайки как малкия пощенски плик се понася от екрана на джиесема й.

Риан постави черните обеци с клипсове на ушите си и изпита приятното гъделичкане на вълнението. Приклекна и се помъчи да се огледа в тоалетката, но изпита единствено неудовлетворение. Беше невъзможно; дори да се огънеше в акробатична стойка от Цирк дю Солей, пак не можеше да се вмести в огледалото. За момент Риан се поколеба и тогава, преди да има време да размисли, тя бръкна зад гардероба и измъкна огледалото в цял ръст. Покрито с прах, то беше стояло кротко там през последните осемнайсет месеца, откакто го беше натикала в пристъп на отвращение от собственото си тяло. Риан го избърса с една стара тениска, облегна го на стената и после, с дълбоко вдишване, отстъпи крачка назад.

Посрещна я красива тъмнокоса жена в разкроена черна рокля на бели точки в стила на 50-те. Риан засия от удоволствие. Сякаш виждаше отново своя стара приятелка. Усмихна се възхитена. Отражението също й се усмихна. Толкова беше хубаво да я види отново. Толкова й беше липсвала. Боже, колко ми липсваше, помисли си тя, излъчвайки нежност и обич. Риан се завъртя и се усмихна най-безсрамно на отражението си.

— Как изглежда мама? Адски готина, а? — засмя се тя, обърна се и потърси одобрението на Джак. Прострян по пижама на пода, той очакваше пристигането на Хестър, за да му прочете приказката за лека нощ. Според Джак Хестър четеше по-хубаво от мама, която, както я информира той по-рано, докато му четеше „Мързеливият великан“, „пропускаше някои работи“.

Риан се завъртя, а Джак я огледа като жури в конкурс за красавици. Той пляскаше с пухкавите си ръчички, кикотеше се доволно и после, явно в проява на възхищение, както реши Риан по-късно, светкавично напъха едно късче Лего в лявата си ноздра.

— Джак, не прави това. — Клекнала до него, тя се опита да го изскубне от пръстите му. Но вече беше късно. Пръстчетата се появиха отново, но фигурката от конструктора вече я нямаше. Свикнала да запазва самообладание в подобни моменти, Риан се опита да я извади. За съжаление носът на Джак все още не беше достигнал размерите на бащиния си клюн, а ноздрите му бяха съвсем мънички. Парченцето беше влязло, но определено нямаше да излезе без бой, помисли си тя, долавяйки първите признаци на паниката.

В този момент Джак вече започваше да осъзнава, че май не е трябвало да прави това и я гледаше с трепереща долна устна.

— Чакай, мъфинче, не се тревожи. Мама ще го оправи — зашепна успокоително тя, мъчейки се да скрие ужасяващата паника, която препускаше през вените й. Тя прехвърли бързо възможните варианти за действие и го накара да издуха носа си в ръката й. Последва хъркане, бълбукане и в дланта й се изстреля един сопол. Но нямаше и следа от играчката.

Усмивката й помръкна. А Джак се разрева с пълно гърло. По дяволите, мътните да го вземат, ругаеше наум Риан. Фигурката беше влязла навътре. Беше се заклещила. Нямаше мърдане, помисли си, вече обхваната от истерия. Когато осъзна сериозността на положението, страхът я сграбчи. Ами ако влезеше още по-навътре? Ами ако му запушеше трахеята? Ами ако Джак спреше да диша? Ами ако…

Когато я споходи най-немислимата мисъл, Риан вече знаеше, че имаше само един изход. И като гаврътна едно шишенце с Бахова цветна вода, тя преметна през рамо украсената с кристали дръжка на чантата си и взе на ръце ридаещия Джак.

Спешна помощ.