Александра Потър
Любовен пасианс (51)

Глава 50

Следобедът се изниза неусетно. Грейс не се отделяше от Маги, която беше долетяла от Марбея специално за случая, и слушаше възторжено забавните истории за новия й живот в Испания, удивяваше се колко добре изглежда.

— Докторът каза, че сме го преборили. — Маги се усмихна, разви една близалка с вкус на кафе с мляко и я пъхна в устата си. След като отказа цигарите, сега близалките бяха невинния заместител. Какво пък, щом можаха да спасят Коджак^[1], шегуваше се Маги, като поглаждаше голата си глава. — Сега остава да стискаме палци гадорията да не се върне.

— Това е страхотна новина, Магс — изрече радостно Грейс и я прегърна.

— Грасиас — отвърна Маги с най-ужасния испански акцент, който Грейс беше чувала някога.

— Виждам, че испанският вече ти се отдава — любезно я похвали Грейс.

— Претърпях мастектомия, а не лоботомия — пошегува се Маги, без да се връзва на комплимента. — Не ме заблуждавай, знам, че говоря ужасно. Сони е отчаян, съседите ми са отчаяни, аз съм отчаяна… — Тя завъртя мелодраматично очи. — За всичко за виновни онези касетки с аудио уроците. Все още съм на първата. От месеци кибича в идиотския ресторант и повтарям, че съм алергична към морски дарове.

За момент двете останаха с непроницаеми физиономии, припомняйки си сутрешното пътуване към офиса. Тогава раменете на Маги започнаха да се тресат леко, висящите обици с фалшиви диаманти се залюляха край шията й и тя избухна във висок смях, увличайки след себе си Грейс, която изпръхтя шумно и двете се разсмяха от сърце.

Някак твърде бързо вечерта се превърна в нощ и хората започнаха да се сбогуват и да се разотиват. Докато накрая на терасата останаха само Клайв, Риан и Грейс, похапващи бонбони и остатъците от шоколадовия сладолед.

— Е, май това беше — въздъхна Грейс, като облиза горещата лепкава сладост от пръстите си и налапа лъжица студен сладолед. — Време е да тръгвам. — Тя остави лъжицата на масичката и се изправи.

Риан вдигна глава от своя сладолед и ахна.

— Вече?!

— За съжаление, да — каза Грейс и се усмихна тъжно. — Полетът ми е утре на обяд, но от фирмата са ми уредили да пренощувам в хотел на летището и трябва да мина през апартамента да си взема багажа… — Тя се прозя шумно. — А вече стана късно.

— Да, знам, знам. — Риан остави полузаспалия на дивана Клайв и влезе в хола. — Ще ти повикам такси, ползваме една прилична компания, много са евтини… — Тя се засуети, прелисти указателя, набра номера и продиктува адреса. Обърна се към Грейс, а по носа й се търкулна една голяма сълза. — О, Грейс, толкова ще ми липсваш — подсмъркна шумно тя и захлупи лице в длани, за да скрие сълзите си — Извинявай, не ми обръщай внимание, аз съм си такава, сантиментална и глупава. Прекалих с шампанското.

— А според мен не пи достатъчно — каза Грейс и я притисна в здрава мечешка прегръдка, полагайки неимоверни усилия да не се разплаче. Не я биваше в сбогуванията и сълзите вече напираха с очите й. Риан, Лондон и животът й тук щяха да й липсват. Най-много от всичко щеше да й липсва Джими. Но той и без това ми липсва, помисли си Грейс примирено.

— Съжалявам, че той не дойде — прошепна Риан, сякаш прочела мислите й.

Грейс срещна погледа й и осъзна, че понякога не беше нужно да казваш нищо на приятелите си, понякога те усещаха нещата интуитивно.

— И аз съжалявам.

Риан стисна ръката й за кураж.

— Ако някога видиш Джими… — започна Грейс.

— Да? — додаде с надежда Риан. От месеци се опитваше да убеди Грейс просто да вдигне телефона и да му се обади. Но Грейс беше такъв инат. Незнайно защо, упорито отказваше. — Искаш ли да му предам нещо?

Грейс се поколеба. През последните месеци беше мислила за хилядите неща, които искаше да каже на Джими, но сега, в този момент, нищо не й идваше наум.

— Не. Нищо. — Тя се усмихна тъжно и поклати глава.

Клаксонът отвън сигнализира за пристигането на таксито.

Грейс събра нещата си, които лежаха разхвърляни на терасата и заслиза по стълбите, последвана от Клайв и Риан.

— А вие двамата се пазете. — Тя ги прегърна за последен път и се качи в таксито.

— Довиждане… на добър час — извика Клайв и прегърна Риан.

— И не забравяй да ни изпратиш пощенска картичка — напомни й Риан. Застанали един до друг на вратата, те махаха дълго след Грейс.

 

 

Десет минути по-късно някой позвъни на вратата.

— Кой може да е това? — възкликна Риан и затупурка към домофона, както беше по пижама и пантофи с пухчета. Кой е?

Чу се бръмчене, последвано от немощен глас.

— Изпуснах ли купона? Аз съм… — последвано от още по-силно пращене.

Риан притисна слушалката до ухото си.

— Не те чувам добре, трябва да говориш по-високо! — извика тя, като си отбеляза наум да даде домофона за ремонт. Клайв от месеци повтаряше, че ще го поправи, но Риан вече беше установила, че той принадлежеше към гилдията на вечно отлагащите майстори.

Изгубила търпение, Риан натисна копчето за отваряне на вратата. После отвори входната врата на апартамента и се заслуша в стъпките на човека, който се изкачваше по стълбите. Зачака нетърпеливо да види кой беше окъснелият гостенин. Или кои бяха, помисли си тя, долавяйки поне два чифта крака, запъхтяното дишане и видя два силуета да се очертават в слабо осветения коридор.

Бяха един мъж и неговото куче.

— Закъсня — обади се Клайв, преди някой друг да успее да заговори.

— Знам, спуках гума… опитах се да пристигна колкото е възможно по-бързо.

— Извинете — намеси се Риан, ядосана, че я пренебрегваха. Тя се обърна да огледа непознатия в хола. Нещо в него й се струваше необяснимо познато. Тя протегна ръка и изрече многозначително:

— А вие кой сте?

— О, съжалявам — извини се той, протегна ръка и се усмихна. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Джими.

— Джими? — Риан беше поразена. Разбира се, мъжът от ресторанта, мъжът, който беше разбил сърцето на осемнайсетгодишната Грейс, мъжът, в който приятелката й беше влюбена. Риан се обърна към Клайв и възкликна невярващо: — Ти си знаел, че той ще дойде?! Очаквал си го?!

— Разбира се. — Клайв вдигна рамена, недоумявайки защо тя му задаваше този въпрос. — Аз го поканих.

Гледайки как Клайв и Джими се тупат по гърбовете, докато се отправят към терасата, Риан изпита дълбоко удивление. Защо мъжете никога не ти казваха важните подробности?

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита кисело тя.

— Само, че според мен ти си най-прекрасната жена на света — смигна й Клайв, докато си свиваше цигара. Недоволството на Риан тутакси се стопи и тя изчезна в кухнята, заета да приготвя кафе и нещо за хапване.

— Е, как си, стари приятелю? — попита Клайв, като му подаде една бира и останалите бонбони.

— Грейс тук ли е? — премина по същество Джими.

Клайв се помести неловко. Намръщи се и се почеса яростно по главата, чудейки се как да поднесе новината.

— Тя тръгна за летището — изтърси той. Чувството за такт не беше силната му страна.

Джими видимо пребледня.

— За летището? — повтори тихо той.

За момент Джими остана прегърбен на шезлонга, вперил безизразен поглед в пространството. След като Клайв му бе позвънил в Манчестър, за да му каже, че Грейс се мести в Сидни и че й организират прощално парти, той изпита неистово желание да я види, преди да замине. Беше непоносимо да осъзнае, че я бе изпуснал.

— Добре ли си, приятелю? — попита внимателно Клайв.

— Не, чувствам се ужасно — изохка Джими, като се хвана за главата. — Погледни ме в очите — виждаш ли нещо? — настоя той, без да сваля поглед от Клайв. — Убеден съм, че имам тумор.

Разсмей го, на всяка цена го разсмей, каза си Клайв.

— Изглеждаш добре, честно — каза той.

— Тогава защо се чувствам по този начин? Не искам да се чувствам така. Искам си стария живот. Искам да съм си стария Джими.

— Повярвай ми, не го искаш — произнесе тихо Клайв, като поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джими намръщено.

Клайв смъкна готварската шапка от главата си и се отпусна на един градински стол. Лицето му се сгърчи в болезнена гримаса, когато седна върху нещо твърдо. „Нещото“ се оказа еднокракия робот на Джак. Клайв се покашля смутено.

— Ти си най-добрият ми приятел и аз много те обичам…

Джими се притесни от този емоционален изблик. Вярно, не се бяха виждали от пет месеца и Клайв също му липсваше. Но все пак…

— Но ти беше пълно леке — изтърси Клайв. — Не само по отношение на жените, но и към приятелите си. — Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи нервно, а погледът му избяга някъде напред, челото му се намръщи от усилието да намери точните думи. — И тогава се появи Грейс и… е, аз не я познавам много добре, но сигурно е специална, защото тя те промени. Към по-добро, трябва да добавя. Сега ти си много по-добър човек.

Настъпи тишина. Мускулчето в челюстта на Джими затрепери.

Виждайки това, Клайв се усъмни дали честността му беше уместна. Какво го беше накарало да изприказва всичките тези неща? Кой твърдеше, че откровеността беше най-добрата политика? Притеснен, че е прекрачил границата, той отпи глътка бира и зачака неизбежния отпор. Но отпор не последва.

— Това да не е някакъв завоалиран начин да ми направиш комплимент? — попита Джими и го погледна с печална усмивка.

Лицето на Клайв се отпусна в крива усмивка.

— Със сигурност — каза той и кимна категорично.

— Добре, в такъв случай е мой ред да ти върна комплимента. — Той погледна Риан, която беше заета да рисува мустаци на Джак с молив за вежди. Малкият отказваше да си легне и настояваше, че е тигър. — Риан изглежда прекрасна… — Многозначителният му поглед накара Клайв да се изчерви. — … а Джак е страхотно дете, а доколкото виждам, вие тримата се разбирате чудесно. — Той отпи от бирата си. — И така, макар че никога не съм допускал, че ще доживея деня, когато ще ти поискам съвет по отношение на жените, ето, че стигнах дотук. — Той прикова поглед в приятеля си. — Кажи ми. Какво да направя?

— Първо ми кажи какво искаш.

— Просто е. Грейс. — Джими угаси цигарата си. — Но…

— Никакво но — отсече Клайв. — Ако наистина искаш тази жена, ще трябва да се бориш за нея. Ще трябва да направиш всичко по силите си, защото не можеш да си позволиш да я загубиш, Джими. Не и отново. Последния път ти я изгуби за тринайсет години, този път може да не извадиш същия късмет. Този път може да е завинаги.

Завинаги. Джими се стресна от тази дума. Беше толкова крайна. Необратима. Немислима. Завинаги означаваше никога да няма шанса да й каже какво чувстваше, никога да не успее да й каже колко много я обичаше, никога да не може да обясни защо не й се беше обадил преди тринайсет години…

Така повече не можеше.

Джими скочи от шезлонга, натика бирата си в ръката на слисания Клайв и залепи звучна целувка на бузата на Риан.

— Трябва да тръгвам — съобщи напористо той.

— Тръгваш ли? — Заекна Риан. Въоръжена с поднос дребни хапки и храна от барбекюто, тя го зяпна с отворена уста. — Но ти току-що пристигна.

— Знам, но когато човек реши, че иска да бъде с някого завинаги, той иска завинаги да започне още сега.

Риан го изгледа още по-слисано. Какви ги говореше Джими? Май си беше изгубил ума.

Но за Джими всичко беше съвсем логично. Сякаш изведнъж всичко беше дошло на фокус и той виждаше нещата с такава удивителна яснота, че не можеше да повярва, че доскоро е бил сляп.

— Значи нищо няма да хапнеш? — Риан поднесе услужливо таблата. След като беше слушала толкова много за прочутия Джими, срещата с него беше почти като запознанство със знаменитост и тя изпитваше недоволство задето нямаше да може да го впечатли с ролята си на безупречна домакиня.

— Благодаря, но не. Не искам да губя повече време. Вече пропилях достатъчно — заяви той, обзет от прилив на еуфория, който го извиси до небето и го амбицира да зашемети публиката от блестящи звезди. — Искам само едно нещо на света и то е Грейс. Грейс, чувате ли? Аз обичам Грейс. Аз съм влюбен в Грейс. — Останал без дъх, той се обърна и излезе тичешком от апартамента. Флоси изприпка след него, двамата се спуснаха по стълбите, като прескачаха по три стъпала наведнъж, и се озоваха на улицата, където беше паркиран ситроенът. Клайв и Риан се спогледаха.

— Боже мой, това е невероятно романтично — прошепна Риан с насълзени очи. — Джими е влюбен в Грейс и тя е влюбена в него. Те са идеална двойка. Те са сродни души. Ин и ян. Това е толкова удивително, толкова прекрасно, толкова вълнуващо, толкова… — Трагично — прошепна Риан. — О, боже, това е ужасно, той закъсня, Грейс вече е тръгнала.

— Мисля, че той схвана това, любима — утеши я Клайв, като стисна лекичко рамото й. — Не се тревожи, той ще отиде до апартамента й. Аз му дадох новия й адрес.

— Но тя няма да нощува там — изплака Риан. — Тя отиде само, за да си вземе куфарите и ще пренощува в някакъв хотел на летището, но не уточни в кой. — Беше готова да се разплаче с глас.

— Не се тревожи, можем да й се обадим по телефона — ведро предложи Клайв. И в този момент видя как Риан пребледня и посърна, сочейки някакъв лъскав предмет до мушкатото.

Беше мобилният телефон на Грейс.

— Забравила го е… — Гласът й пресекна, заглушен от рева на двигателя. Те надзърнаха към мъждиво осветената улица и видяха как белият ситроен зави и се стопи в нощта.

— О, боже — промълви Риан и се сгуши в тениската на Клайв. — Дано да я намери. Дано най-накрая се съберат.

— И аз на това се надявам — каза Клайв и добави с измъчена усмивка. — За доброто на всички ни. — Той притегли Риан по-близо.

 

 

Хайде. Светни зелено, негоднико. Светни.

Попаднал зад цяла колона автомобили на светофара, Джими барабанеше нетърпеливо по волана и гледаше яростно червения светофар, опитвайки се със силата на волята си да го накара да светне зелено. По дяволите! Наближава полунощ, а аз попаднах в задръстване, изруга Джими и наду клаксона.

Флоси изскимтя и зарови муцуна под лапите си.

Светна зелено.

— Най-после — процеди мрачно Джими, като включи на първа скорост и потегли. Шофьорът на беемвето в съседното платно, някакъв тип с бейзболна шапка, изтълкува погрешно нетърпението му като желание за гонка и даде газ с идиотска усмивка. Не можеше да става дума за състезание. Лъскавият бял ситроен може и да беше модна икона, истинска класика, която придаваше стил и изисканост на водача си, но в движение приличаше на круизен лайнер през Суецкия канал. Докато електриково синьото беемве, летеше като ракета.

При нормални обстоятелства борбеният дух на Джими би скочил в надпреварата, но сега той почти не забеляза, когато беемвето прелетя покрай него, не обърна внимание на шофьора, който се ухили победоносно и наду клаксона, престроявайки се в съседното платно. Вместо това Джими се беше съсредоточил да избира най-прекия път.

— Още малко остава, само няколко улици, почти стигнахме — мърмореше си той под носа, като проследяваше наум маршрута. Шофираше от двайсет минути и сега, наближавайки Шепърдс Буш, по тялото му вече се разливаше облекчение. Най-сетне наближаваше апартамента на Грейс.

Най-после щеше да я види.

Той зави край ъгъла и в този момент съзря Грейс в далечината. Дъхът му замря в гърлото. Тя изглеждаше толкова красива: червена рокля, проблясващи чехли, пусната свободно коса… Сърцето му политна, а след това полетя в пропастта… куфари, сакове, чанти. Ситроенът прелетя над една бабуна за намаляване на скоростта и Джими наби остро спирачките. Принуден да намали скоростта точно когато трябваше да лети с пълна скорост, той видя ужасен как багажът й взе да потъва в багажника на едно такси, проследи как Грейс се настани на задната седалка, и видя как таксито изчезна надолу по улицата.

Паниката изригна в него като вулкан. Изведнъж неговото признание, речта му, обяснението му, надеждата му се стопиха пред очите му. Изплашен, Джими настъпи педала на акселератора и засили колата през асфалтовите бабуни, с болезнено задиращо по настилката шаси, в отчаян опит да настигне таксито, чийто шофьор ненадейно ускори ход и взе да се провира между колите. Сякаш беше надушил че го следят, помисли си Джими, който беше гледал не едно и две преследвания с полицейски коли й сега се беше въвлякъл в такова. Само че аз нямам никакъв шанс, понеже карам някакъв проклет параход, ядоса се той, тутакси заклеймил шика на класическия автомобил. Външността не беше най-важното. В момента той би дал всичко да караше опел астра.

Таксито мина на жълт светофар и Джими се опита да го последва, но рискът да бъде премазан от един грамаден камион, който се задаваше срещу него, го принуди да спре. Отчаян, той удари с ръце волана. Трябваше да измисли план Б. Извади телефона си. Налагаше се да се обади на Грейс. Нямаше друг избор. Щеше да й каже по телефона онова, което искаше да й каже лице в лице. Виждайки как стоповете на таксито се стопиха в далечината, той натика слушалката в ухото си и позвъни на Грейс. Чу свободен сигнал. Превключване. Сърцето му се изстреля право в устата като топка за боулинг.

— Ало?

— Грейс, аз съм, Джими — изрече той, а всички опити да каже нещо остроумно и уверено излетяха през прозореца.

— О, Джими, това не е Грейс, аз съм, Риан — извини се нечий плътен глас в другия край. Точно в този момент Джими осъзна какво бе усещането да си прикован на потъващ кораб и да откриеш, че единствената спасителна жилетка на борда е пробита. — Грейс си е забравила телефона на партито.

Но Джими вече не слушаше. Светофарът беше светнал зелено. Той пусна телефона в скута си, улови волана с две ръце и настъпи педалите. Двигателят изръмжа и колата се изстреля напред, топлият нощен вятър облъхна купето през отворените прозорци, разрошвайки козината на Флоси. Но от таксито на Грейс нямаше и следа. Джими даде пълна газ. Скоростомерът показваше 80 километра в час… увеличи се на 90… после до 100 километра в час. Ситроенът летеше към Хийтроу, но таксито не се виждаше. О, боже, изплака безмълвно Джими, това просто не можеше да се случва. Къде беше изчезнала Грейс? Той огледа трескаво колите пред себе си. Ами ако пак я загубя? Ами ако се случеше точно както казваше Клайв? Ами ако този път беше завинаги?

Думите се забиха в мозъка му, помитайки всяко съмнение. Ситуацията изискваше отчаяни средства. Тя изискваше план. С намръщено чело, превит над волана, Джими се почувства като герой във филм за Джеймс Бонд. В такъв момент агент 007 би извадил тайното си оръжие, помисли си мрачно той. Но какво беше неговото? Какво можеше да направи той? Джими се начумери още повече. Мисли, Джими. Мътните да го вземат.

Мисли… Мисли… Мисли.

И тогава го осени една идея.

Той я отхвърли веднага. О, не, той не можеше. Просто не можеше. Сигурно имаше друг начин… Умът му се луташе, търсеше изход като плъх в лабиринт от лабораторен експеримент, опитваше се да намери алтернативен изход. Само че такъв нямаше. Мили боже. Не. Сърцето му заби лудо и той почувства как дланите му се изпотиха. Джими си пое дъх — дълбоко и продължително, задържа го и после издиша. Но това не промени абсолютно нищо. Сърцето му все така блъскаше като полудяло.

И все така нямаше друго решение.

Докато идеята придобиваше плът и форма, срамът в него крещеше. Последните остатъци от егото на Джими бяха на път да излетят през прозореца. Но друг начин нямаше. Той не знаеше какво друго да направи. Обичаше Грейс и ако имаше дори най-малкият, най-шантавият шанс това да сработи, да направи така, че Грейс да разбере и да му прости, той трябваше да го използва. Джими погледна часовника. Все още имаше време.

С разтреперана ръка той улови черното копче на радиото. Включи го и завъртя напред и назад, преминавайки през различни станции, профучавайки през отрязъци от песни.

— Хайде, де — изруга тихо той, докато накрая… — … и за всички онези, които имат нужда доктор Купидон да подреди любовните им дела, обадете се на редакционния телефон на предаването „Любовен пасианс“…

Докато диктуваха телефона, Джими все джиесема си, сякаш допря дулото до челото си и натисна спусъка. И тогава, точно в този момент, той извърши самоубийство насред улицата. Започна да набира цифрите…