Александра Потър
Любовен пасианс (40)

Глава 39

Сцената, която посрещна Грейс и Джими, когато влязоха в двора на Съмърсет Хаус, беше като излязла от коледен трейлър на ВВС. Пълна със стотици кънкьори, празнично осветената пързалка се украсяваше от огромна коледна елха, която проблясваше и сияеше с хиляди приказни сребърни светлинки, а по краищата на ринга горяха огромни триметрови факли, които виеха оранжеви пламъци в зимната тъма. За недотам енергичните гости, оживеното кафене предлагаше греяно вино, пай с кайма и удобни места край пързалката, откъдето да гледат как млади и стари се въртят, залитат, ръкомахат и падат под звуците на коледните песни.

Беше толкова красиво, че дори най-закоравелият Скрудж не би могъл да остане безучастен.

Дори Джими.

— Значи Риан не можа да дойде? — Застанал на опашката за кънки, с каската в едната ръка и маратонките в другата, Джими се наведе напред. Изпитваше задоволство от дипломатичните си умения, проявени в организирането на вечерта. Откакто се бяха върнали от Ню Йорк, той умираше да види отново Грейс, но не искаше да предложи нещо толкова интимно като вечеря или нещо прекалено безлично като кино. Пързалката беше идеална, каза си той, съзерцавайки коледната елха с нетипично разнежване.

— Риан? Ъ, не… — Грейс подаде ботушите си на разпоредителката, младо момиче с расти, и взе кънките. — За съжаление не успя — добави тя и се усмихна сконфузено. Неприятен момент. Въпреки увещанията по телефона и разнообразните тактики за придумване, Риан упорито отказваше да й уредят среща с Клайв, като твърдеше, че искала да си легне рано. Грейс не повярва на нито една нейна дума. След странното поведение на приятелката й онази вечер, тя беше убедена, че Риан тайно се виждаше отново с Ноел. Но нямаше никакво намерение да признае това на Джими. Той не блестеше с тактичност, а Грейс не искаше Клайв да научи истината и да се почувства зле. Нищо, че никога не го беше виждала.

— Голям срам. Риан наистина искаше да дойде. Да, имаше огромно желание да се запознае с Клайв, но… — Грейс се поколеба, умът й трескаво търсеше извинение, което да звучи най-малкото правдоподобно… обаче не можа да намери детегледачка. — Идеално. Реалистично, но в същото време симпатично. Тя седна на скамейката и се зае да нахлузва кънките. Доволна от дипломатичния ход, тя погледна Джими и му предаде щафетата. — Ами Клайв?

— О, Клайв ли? Ще работи до късно. — Джими вдигна рамена, избягвайки погледа й. Седнал до Грейс, той се наведе и се зае да завързва връзките на кънките си. Защо се чувстваше толкова виновен? Казваше истината. Това беше причината, която самият Клайв бе изтъкнал, когато отказа поканата преди няколко дни, само че докато изричаше думите, мускулчето на окото му заигра неудържимо, Клайв не умееше да лъже убедително, каза си Джими, убеден, че приятелят му имаше нещо друго наум и то нямаше нищо общо с нощната смяна. Честно казано, тайничко подозираше, че Клайв най-сетне се беше взел в ръце и си беше уредил среща с жена. Но въпреки това…

— Стана му много гадно, че разочарова Риан по този начин, но ти знаеш как е. — Джими затегна втория възел и погледна Грейс. — Не искаше да съсипе шансовете на Клайв с тази Риан, в случай че той грешеше или че срещата на приятеля му тази вечер се провалеше. Винаги беше добре човек да има резервен план. — Той е лекар в „Спешна помощ“, така че можеш да си представиш под какво напрежение е. Дълги смени, критични моменти, спешни случаи…

— Джими се поколеба, преценявайки колко дебело да подчертае сериозността на положението. За късмет на Клайв, жените обожаваха докторите, както и пожарникарите, както и кучкарите, каза си Джими, съдейки по собствения си опит. Но все пак, ако Риан беше наполовина прекрасна колкото Грейс, той беше длъжен да маже с голямата баданарка. Само това му оставаше. — Спасява човешки животи — добави той с почтително сведен поглед.

— Еха. — Грейс закима безмълвно. Нейното извинение с липсващата детегледачка й се стори ужасно неубедително. — О, боже, кажи му да не се притеснява. Риан ще прояви разбиране. Така де, кой не би му влязъл в положението?

За какво се напъвам да пиша романи, трябва да стана пиар на някой политик, помисли си Джими, наблюдавайки как първоначалното недоверчиво изражение на Грейс се трансформира в безрезервно възхищение. Ей на това му се казваше добър пиар. Сега несериозният Клайв беше преобразен в Свети Клайв.

— Май ще бъдем само ние двамата — усмихна се извинително той.

— Да. — Грейс се изправи и се заклати като новородено жребче, мъчейки се да запази равновесие. — Така изглежда — усмихна се тя.

Двамата се спогледаха.

Сърцето на Джими заби като лудо. За миг можеше да се закълне, че тя намекваше нещо, но в следващия момент осъзна, че тълкуваше погрешно сигналите. Засрами се от глупостта си. Издиша рязко. Мили боже. Тази история с доброто приятелство се оказваше много по-трудна, отколкото си беше представял някога. Ако не внимавам ще стана за смях, каза си Джими, като завърза шала около кръста си като истински професионален кънкьор и се изправи. Глезените му тутакси се огънаха под прав ъгъл и той едва не се пльосна по корем на земята.

— Е, щом Торвил и Дийн^[1] го могат… — пошегува се той, опитвайки се да запази равновесие. При това не само във физически план. Но Грейс явно не забелязваше. Смеейки се иззад напъханата в ръкавица длан, тя промуши ръка под неговата и стъпка по стъпка, двамата се затътриха плахо към ледената пързалка.

Препускащ по коридора, с развята бяла престилка, топуркащи по линолеума маратонки четирийсет и пети номер и щръкнала коса в зловеща мохиканска прическа, Клайв не беше щастлив и доволен.

Няколко минути по-рано, току-що изкъпан, той си тананикаше фалшиво под съпровода на радиото, опитваше се да укроти бретона си с гел за къдрици и потупваше обичайните зони от анатомията си с афтършейв, както и някои други места, защото… е, просто защото човек никога не знае, помисли си той, като изсипа щедро количество одеколон върху дланта си и намаза въпросните деликатни зони със „Завист“ на Гучи, ей така за късмет.

Афтършейвът беше нова и много екстравагантна покупка. Тази вечер предстоеше голямото събитие. Всъщност, то не беше просто голямо, а огромно, паметно, цяло чудо. Достойно за заглавие на първа страница на всички вестници. Клайв Едингтън отиваше на вечеря с представител на другия пол. Съвсем официално. Той имаше среща.

— Шуби–дуби-ду. — Той се ухили тържествуващо, поздравявайки отражението си в огледалото. Преди да се вторачи и да се заеме със сериозен стоматологичен преглед. Храната между зъбите беше едно от най-отблъскващите и охладняващи симпатиите неща. Както и лошият дъх, добави разсеяно той, опитвайки се да компенсира липсата на конец за зъби с нокът.

Паниката го сграбчи.

Лош дъх? Мили боже. Той беше ял пържени пилешки крилца на обяд. Цяла кофичка пържени пилешки крилца. Клайв напълни устата си с вода за уста и започна да се жабури. Правеше това за четвърти път от половин час насам. Сливиците му щяха да блестят като нови. Готови да ги погъделичкат, пошегува се той, изплю водата в мивката и посегна към тениската си. Извади я от найлоновия плик, в който я беше взел от химическо чистене и я нахлузи през главата, като приглади всякакви следи от гънки по гърдите. Арием: Турне Зелен свят 1988. Това беше любимата му тениска. Най-ценната му дреха. Заедно с любимите маратонки на „Конвърс“ и вярното сако от велур.

Което тъкмо намяташе, когато, подобно на грубия звън на будилник насред приказен мокър сън, Клайв чу електронното пиукане. Въодушевлението му полетя към бездната. Не. Моля те. Не сега.

Не тази вечер.

Беше пейджърът му. Викаха го в Спешна помощ. Клайв изгледа омразната джаджа, която пищеше от джоба на бялата му престилка, окачена на вратата на гардеробчето. За момент Клайв я игнорира, намръщен като ядосан родител, преди да се предаде пред неизбежното, да грабне лекарската престилка и да хукне по коридора.

И да се сблъска челно със сестра О’Донъхю.

— Стига толкова, моля те. Трябваше да съм излязъл преди четирийсет и пет минути — запротестира той, когато тя закрачи до него с яките си кубинки „Док Мартенс“, като някакъв ефрейтор. — Резервирал съм маса за осем часа… — започна той.

Но го срязаха моментално.

— Съжалявам, Доктор Едингтън, обаче пациентът чака вече повече от час…

— А аз не съм ходил на среща повече от година — прекъсна я той, забелязвайки отражението си и опитвайки се да приглади косата си. — Най-накрая ми се отваря възможност и — той щракна с пръсти във въздуха, за да обрисува по-добре ситуацията — всичко отива на кино.

— Ще си легнеш с чувството за изпълнен дълг — усмихна се ведро сестрата и размаха клипборда със записките за пациента.

— Но ще си легна сам — нацупи се Клайв.

— О, сега разбирам — процеди укорително тя, видимо наежена. — Тоест, ти беше приел априори, че жената, с която имаш среща, ще ти се пусне лесно, така ли?

— Не, разбира се, изобщо не съм си помислял подобно нещо — възрази Клайв, като се изчерви силно. — Аз уважавам, жените — изсъска той, с пламтящи страни. — Аз просто… — гласът му заглъхна под изпитателния поглед на сестра О’Донъхю, която по случайност беше лесбийка. Почувства как се изпотява под яката.

Ако не внимаваше, щеше да сгази лука.

— Какво казваше? — Тя повдигна една дебела черна вежда.

Как го постигаше това? Започваше да прилича на Джак Никълсън в „Сиянието“^[2], помисли си Клайв, усещайки как съпротивата му отслабва.

— Но… — Достигнал до редицата отделени със завеси кабини, той се обърна да я погледне. Сестра О’Донъхю го гледаше, без да мига. Собствените му очи залютяха, сякаш бяха пълни с пясък. Той се помъчи да издържи на погледа й, но жената беше страховита. Напомняше му на старата му бавачка.

Ядосано влезе в кабинката.

— Ще ви трябват записките, докторе — напомни му тя, подаде му клипборда и му хвърли победоносна усмивка.

Той й хвърли разярен поглед, дръпна завесата на кабинката.

* * *

Риан люлееше хленчещия Джак на коляно и дъвчеше ноктите си толкова свирепо, че от палеца й вече течеше кръв. Но това не й пречеше да продължава да го гризе.

Тя беше жена на ръба на нервен срив.

Това беше една от най-кошмарните вечери в целия й живот, мислеше си Риан, когато изхвърча от апартамента и хукна по тротоара, бутайки натикания в детската количка Джак. Колата й беше паркирана няколко преки по-нагоре и тя пресметна, че щеше да стигне по-бързо пеш. Така че препускаше към болницата. Риан не знаеше дали можеха да ти наложат глоба за превишена скорост с детска количка, но със сигурност можеха да я санкционират за безразсъдно шофиране. Тя маневрираше по тротоари, катереше бордюри, лавираше между туристи, блъскаше изпречилите се на пътя й хора и крещеше като някаква побъркана лунатичка, докато Джак ревеше до посиняване, малкото му телце се тресеше и трепереше, а пухкавите му пръстчета не излизаха от издутата ноздра.

Наконтена като статистка от „Уестсайдска история“, Риан привличаше любопитни погледи. Несъмнено неодобрителни погледи, помисли си тя, като се шмугна в остър ляв завой покрай пощата и хукна към рампата на Спешна помощ. Гледат ме така сякаш съм лоша майка, каквато наистина съм. Аз съм ужасна майка. Не ме бива за майка. Не знам какво върша. Имам тригодишен син, който носи пижама с Барби, празнува Хулоуин през ноември и си напъха парче от конструктор в носа. И защо? Защото бях прекалено заета да се приготвям за среща. С мъж. Мъж, който би могъл да пожелае да прави секс с мен. О, пресвета дево Марийо.

Заспалият й католицизъм изригна като вулкан и започна да сипе гореща, разтопена вина. Аз съм себична, покварена, недостойна майка. Добрите майки не мислят за секс. Те мислят за детски анимационни филмчета, за рецепти за органична тиквена супа и за детски забавачки. Неделя вечер е. В този момент добрите майки в цял Лондон седят в почтените си домове, облечени в почтени велурени анцузи и се занимават с почтени неща като печене на сладкиши и бродиране на имена върху детски спортни екипи. В гърлото на Риан се надигна ридание, а очите й се напълниха със сълзи. А не наконтени в бални рокли, бриджитки и кожени наметки, препускайки по улиците с разревано и несъмнено психически белязано за цял живот дете.

С обляно в сълзи лице, Риан влетя в приемната на „Спешна помощ“, очаквайки цял екип от доктори да поемат Джак и да го подкарат по коридора като по филмите. Само че това тук беше британска болница, а не американски филм и затова вместо да тича покрай болничната количка, да държи ръката на Джак и да го уверява, че всичко ще бъде наред, Риан беше принудена да седи в претъпканата чакалня и да си чака реда заедно с всички други спешни случаи, докато не се освободи някой лекар.

Което не се случваше вече почти час и половина, помисли си тя, като заряза дясната си ръка, която вече беше изгризана до кръв, и подхвана лявата. Въпреки че симпатичната медицинска сестра, очевидно ирландка, я премести в отделна кабинка и я увери, че докторът ще дойде всеки момент. Рийн въздъхна ядосано, репетирайки наум гневните думи, които щеше да каже на доктора, когато го видеше, но в този момент пред кабинката се разнесоха шумове и тя наостри уши. Бяха мъж и жена, които явно се караха. Той говореше много възпитано, а тя имаше силен ирландски акцент. Гласовете им бяха повишени. Почти крещяха.

Последва тишина.

Завесата на кабинката се отметна рязко. Стресната, Риан вдигна глава, готова да се впусне в гневна реч, и видя висок, привлекателен Адонис с тицианови коси, който я погледна право в очите.

В същия този момент Клайв влезе в кабинката и видя поразително красива, чувствена Венера с рубинени устни да се взира в него. Очите им се срещнаха. Сърцата им спряха. Пътищата им се пресякоха. И нещо се случи.

Досущ като всяко клише, всяко суеверие, всеки хороскоп и всяка романтична надежда.

Любов от пръв поглед.