Александра Потър
Любовен пасианс (46)

Глава 45

Има нещо странно опияняващо в това да се прибираш сутрин след прекарана навън любовна нощ. Няма значение, че те тресе най-страшния махмурлук в историята на човечеството, че носиш вчерашните си дрехи или че в главата приличаш на разплетена дамаджана, че имаш размазан грим около очите или неприятен обрив по лицето, който издава, че цяла нощ си лудувала между чаршафите.

Защото точно това го прави толкова вълнуващо. Чувстваш се жива — нищо, че се чувстваш като смъртта. Това усещане е утвърждение, че макар да си на трийсет и няколко години, допринасяш с месечни вноски в пенсионен план, ядеш пет порции зеленчуци дневно и си правиш ревностен сух масаж на цялото тяло, все още ти стиска да живееш диво и от време на време да го удряш през просото.

Или в моя случай да се напиеш като прасе, помисли си Грейс, като се опитваше да избягва любопитните погледи на двойка съпрузи, които посръбваха дружелюбно капучино и гледаха минувачите от уютната маса до прозореца в кафенето, като зрители на скамейките около ледена пързалка. Грейс уви шала плътно около врата си и заби поглед в краката си. Чувстваше се като блудница. Мръсница. Пълна пройдоха. И по-жива от когато и да било, осъзна тя, вдишвайки мъгливия градски въздух.

Грейс продължи да препуска към метрото, крачейки по натоварения Хароу Роуд, покрай изобилие от судански, тай и индийски ресторантчета, магазинчета със спуснати кепенци, покрита, с раздрани плакати и графити, и бръснарницата „При Марио“, от витрината и надзъртаха избелели черно-бели снимки на мъже с демодирани прически и смехотворни мустаци.

Всеки друг ден Грейс би спряла да погледа, да се усмихне развеселено, да си отбележи наум да покаже снимките на Джими следващия път, когато отиваха в неговия апартамент. Но този път тя не забеляза нищо. През последните двайсет и четири часа се бяха случили страшно много неща и също като снежинките на ледената пързалка, емоциите й кръжаха и замъгляваха ясната картина.

Грейс възнамеряваше да се прибере вкъщи, да се обади в службата с извинение, че е болна и да прекара остатъка от деня в леглото. В нейното легло. Изтощена, объркана и измъчвана от ужасен махмурлук, тя искаше да спи поне една седмица. Само че животът има навика да те обстрелва изненадващо, като ножохвъргач в цирка. Със същия успех, в тази ведра декемврийска утрин, Грейс можеше да е облечена в трико и да е прикована с разперени ръце и крака на дървено табло насред натоварения главен булевард.

Първият „нож“ полетя в момента, когато тя включи мобилния си телефон. След няколко секунди той иззвъня. „Частен номер“, съобщи екранът. Грейс се обади.

— Здравей, мило…

Беше Спенсър.

Щом познатият глас зазвуча в ухото й, телефонът се изплъзна от пръстите й като мокър сапун. Грейс се опита да го улови с разтуптяно сърце, но той падна на паважа. Тя притисна очуканото пластмасово капаче до ухото си с облекчение. Въпреки щетите отвън, апаратът работеше.

— Грейс? Там ли си?

— Да… — изрече задъхано тя, разтърсена от катапултирането от планетата Джими на планетата Спенсър. Подпря се на вратата на един затворен магазин. Не можеше едновременно да върви и да говори. — Тук съм — заекна тя.

— Избягваш ли ме? — притисна я адвокатът в него, целеустремен както винаги.

— Да те избягвам? — повтори Грейс, както всеки човек, който не знае какво да каже, затова просто повтаря въпроса.

— Опитах се да ти се обадя снощи.

Снощи. Мозъкът на Грейс сякаш се раздвои. От едната страна Спенсър и Тамсин се прегръщаха на ледената пързалка, от другата тя и Джими лежаха голи в леглото.

— О, хъмм… — Грейс побърза да изключи спомена и се съсредоточи върху разговора. Което не беше лесно. Бореше се да не потъне в морето от объркване, вина, облекчение и, както осъзна тя, огромно чувство на гневно възмущение. Защо изобщо се чувстваше толкова виновна? Нали Спенсър й беше изневерил пръв, Спенсър й беше пробутал цял куп лъжи, че щял да бъде в командировка до днес, затова можел да се види с нея чак тази вечер. Колко удобно за него. Тя си спомни есемеса: Трябва да поговорим. Наистина трябва, по дяволите, помисли си мрачно тя.

— Телефонът ми беше изключен.

— Изключен? — Самата идея да изключи телефона си беше немислима за Спенсър, който беше постоянно свързан за хендсфри слушалката. Дотолкова, че нерядко Грейс си мислеше, че той разговаря с нея, но откриваше, че в действителност той обсъждаше служебни дела с някой адвокат в Брюксел.

— Мислех, че си в командировка — продължи троснато Грейс. И съжали за тона си. Искаше да звучи равнодушно и спокойно, сякаш беше погълната от своя нов удивителен живот, сякаш изобщо не се беше сещала за него и за неговата командировка. А не наистина обсебена от тази мисъл от една седмица, както беше в действителност.

— Приключихме сделката по-рано. Върнах се вчера.

Наточена да го хване в лъжа, Грейс се обърка.

— Ами, бях заета… — оправда се тя, опитвайки се да запази поне малко достойнство. В ума й се въртяха разни образи. Преплетена с Джими в кълбо от ръце и крака, смееща се, докато той подухваше лекичко по корема й. Върна се в реалността, за да установи, че Спенсър продължаваше да говори.

— … обаждам ти се, за да се уговорим за довечера. Да съм сигурен, че ще дойдеш.

Умът на Грейс автоматично прескочи няколко часа напред — как изсушава косата си, гримира се, взема такси, влиза в пъба, целува небрежно Спенсър по бузата, поръчва си чаша вино и повежда лек разговор, докато накрая той събира смелостта да й каже, че това не е било временна, а окончателна раздяла и че в живота му има друга жена.

Защо да не си спести цялото това напрежение?

— Виж, знам какво ще ми кажеш. Знам, че с връзката ни е свършено. Знам за Тамсин — изрече на един дъх тя.

— Тамсин? — Спенсър прозвуча озадачено. — Какво общо има тя с нас? — попита безцеремонно той.

— Не е нужно да се преструваш, Спенсър. Видях ви заедно. На ледената пързалка. — Образът на кикотещата се Тамсин я прониза като кинжал. — И честно казано, според мен трябва да си по-дискретен, щом си се забъркал в любовна афера с омъжена жена — избъбри тя, а ревността и болката я накараха да прозвучи като някаква жалка и превзета стара мома.

— Любовна афера? — изсумтя шумно Спенсър.

— Да. Чу ме правилно. Любовна афера — повтори Грейс, мъчейки се да преглътне сълзите, които вече пълнеха очите й. По-нещастна откогато и да било, тя прехапа устни и зачака той да каже нещо.

Последва мълчание.

И тогава, съвсем неочаквано, Спенсър най-неочаквано метна втория нож. Той избухна в смях. Плътен, кънтящ, пълнокръвен смях.

— Мило… — промълви той, когато спря, за да си поеме дъх. — Мога да ти обясня всичко.

 

 

„Табернакъл“ беше нещо като жива легенда. На пет минути пеш от метро станция Ърлс Корт, заведението беше популярно още от шейсетте години и в своя златен век се беше окичило с безчет обложки от плочи, превръщайки се в арена за безброй модни фотосесии. Но подобно на застаряваща кинозвезда, позагубила блясъка си, днес барът беше забравен от авангардните типове и се беше превърнал в любим пристан за студенти и ученици.

— Дотук шест лири, сладурче.

Таксиметровият шофьор спря пред заведението и изключи апарата. Грейс приглади косата си, мацна гланц на устните си и тук-там малко коректор — двете неща, които носеше навсякъде със себе си — и измъкна една смачкана десетачка от джоба на дънките си. Подаде банкнотата на шофьора, изчака си рестото и използва възможността да се наведе и да огледа отражението си в огледалото за обратно виждане. След като толкова пъти си беше представяла срещата със Спенсър — с какво ще бъде облечена, каква прическа и грим ще си направи, Грейс беше тук, облечена с дрехите от предния ден.

— Благодаря. — Тя се усмихна и взе рестото от голямата, груба като шкурка ръка на шофьора. Напъха монетите в задния си джоб, спря се за миг, замислена за последния път, когато беше пила кафе със Спенсър в кварталната сладкарница. Беше на сутринта след нейния рожден ден, когато реши да го напусне. Настроението й се смачка и тя погледна часовника си. Закъсняваше. Спенсър сигурно вече беше вътре. Сърцето й подскочи, припомняйки си сутрешния разговор по телефона.

— Не е каквото си мислиш — беше настоял той загрижено. — Ела да се видим, само за десет минути, колкото за едно кафе и аз ще ти обясня всичко. — Гордата част от Грейс искаше да откаже, да се придържа към план А и да се завлече вкъщи, в леглото, но човек не обича някого в продължение на четири години, за да му откаже при първия удобен случай.

Атмосферата в „Табернакъл“ те пренасяше в Тиролските Алпи — изобилие от ябълков щрудел, халби бира и весел смях. Спенсър седеше в отдалечения ъгъл под грамаден чифт еленски рога и снимка на Джими Хендрикс с автограф. Сгърбен над „Файненшъл Таймс“, току-що изкъпан, прясно избръснат и стегнат в колосаната яка на ризата си, той изглеждаше безкрайно чужд на раздърпаните австралийски пътешественици с расти и наболи бради, които се бяха разположили наоколо, смееха се високо и лапаха щедри порции английска закуска.

Грейс се спря на вратата. През целия път дотук се беше опитвала да си представи какво щеше да почувства, когато го видеше отново, опитваше се да се подготви за прилива от емоции. Дали щеше да се почувства разстроена, ядосана, гузна, изгубена? Толкова много неща се бяха случили, дали той щеше да й се стори като чужд човек? Дали се беше променил?

Дали тя се беше променила?

Погълнат от вестника си, Спейсър посегна за кроасана. Сряза го на две идеални половини, отви внимателно маслото и намаза прецизно двете половинки с тънък слой, след което повтори с гладък слой ягодов конфитюр, преди накрая да отхапе внимателно. Докато го наблюдаваше как дъвче методично и преглежда индекса на акциите със съсредоточеността на човек с инвестиция възлизаща на 50 000 лири, Грейс се изуми от неговата преднамереност, от неизменното внимание, с което обмисляше и преценяваше всяко нещо, без да допуска нищо спонтанно или импулсивно. Спенсър беше антитеза на Джими, който би изстискал маслото от обвивката, би откъснал крайчето на кроасана, за да избърше изтеклото масло, а след това би загребал конфитюра като дивак. Който винаги говореше с пълна уста и ръкомахаше, а по тениската му хвърчаха трохи и капчици конфитюр.

— О… здравей… — Усетил погледа й, Спенсър вдигна глава.

Той се изправи смутено, удари колене в масата, вратовръзката му увисна и краят й се топна в кафето му.

Грейс се изненада че Спенсър изглеждаше по-нервен от нея.

— Здравей. — Тя се доближи до него и се поколеба, неочаквано сконфузена.

Разговорът замря. За момент Грейс съжали за решението си да дойде тук. Може би не беше добра идея. Може би вече нямаха какво да си кажат. Може би всичко между тях беше останало в миналото. Може би наистина нямаше връщане назад.

— Изглеждаш страхотно — каза Спенсър, намести очилата си с пръст, а в сините му очи изгря топла, непринудена усмивка.

Дали наистина беше там?

Гневът й се стопи и тя отвърна на усмивката му.

— И ти не изглеждаш зле — рече тя и се насили да се засмее, а сърцето блъскаше в гърдите й с такава сила, че Спенсър сигурно го чуваше. Изглеждаше толкова далечен и все пак толкова познат. И той, помисли си Грейс, изглеждаше невероятно красив.

Тя седна на пейката срещу него.

— Какво искаш? Кафе? Кроасан?

Грейс го погледна. Той беше самата учтивост, подаваше менюто, отместваше вестника, сякаш това беше една от сутрешните му работни срещи.

— Защо не обяснение? — прекъсна го тихо тя. След всичко случило се, той й дължеше поне това.

Спенсър се отпусна на пейката, свали очилата си и намръщи чело. Сега или никога. Рамената му се надигнаха, той пое дълбоко дъх и издиша полека.

— Цял живот ме преследва този огромен страх, страхът да не се проваля…

И той заговори. Изля всичко от себе си. За първия му брак, с невинните надежди и скъпия прием, и последвалите гняв, болка и разочарование от развода. За това как осемнайсет месеца по-късно бе срещнал Грейс, как се беше влюбил в нея и как я беше помолил да се омъжи за него, и как тутакси го беше сковал страхът, че всичко пак щеше да се обърка. Разказа й как през последните два месеца се беше хвърлил презглава в работата, беше игнорирал емоциите си, упорито отказвайки да помисли над станалото. До онази вечер в кръчмата, когато един разговор с барман на име Еди го беше разтърсил из основи. И му беше вдъхнал смелостта да вземе телефона и да й се обади.

И тогава й разказа за Тамсин, как тя му се беше обадила вчера сутринта, за да го помоли да поговорят за нещо важно и как беше предложила да се срещнат в „Съмърсет Хаус“, вместо в някое от обичайните заведения, наред със строгите указания „да не казва на Мат“, което го беше накарало да предположи, че тя планира някаква изненада. Като истински пиар, Тамсин вечно планираше нещо, било то за рождения ден на Мат или за годишнината от сватбата им, или просто защото си търсеше извинение да излезе и да си купи чифт нови обувки на Джими Чух.

Но когато беше пристигнал на ледената пързалка, Спенсърбеше установил, че не ставаше въпрос за нито един от горните сценарии. Тамсин не беше там, за да говорят за партита, а за да му съобщи новина от съвсем различно естество.

— Смятам да се разведа с Мат заради изневяра — беше съобщила тя, когато стъпиха на леда. После беше прибрала кичур лъскава руса коса зад ухото си с обигран жест и го беше фиксирала с поглед, излъчващ леденостудено спокойствие. — И ще ми трябва адвокат по бракоразводни дела, най-добрият. А това си ти. Той може да чука, която си иска, но не може да се ебава с мен — беше заявила гневно Тамсин, а изисканите й маниери се бяха пропукали, когато си беше представила как Мат прави секс с неговата, да си кажем истината, трътлеста асистентка.

— Боже мой, съжалявам. — Слисан, Спенсър се беше опитал да я утеши.

Но това не беше необходимо.

— Недей. Аз съжалявам само за това, че се омъжих за него. Тамсин беше въздъхнала тежко, пъхайки идеално поддържаните си ръце в кожения маншон. — И че облякох онази глупава булчинска рокля на Вера Уанг. Струваше шест хиляди лири, а дори не ми беше по мярка. — По съвършените й черти премина сянка на раздразнение.

— Виж, ако мога да ти помогна с нещо, не само като адвокат, но и като приятел…

Нацупена, Тамсин беше навела глава и го беше погледнала изпод мигли.

— Стига ми, че си тук, наистина оценявам, че дойде тази вечер. — Макар и скърбяща, тя не можеше да устои на изкушението да пофлиртува. Дочула, че Грейс беше напуснала Спенсър, а един съдружник в адвокатска кантора беше доста по-едра риба от собственик на еко кафене. — Всъщност, има едно нещо… — бе казала тя, изчаквайки групичка шумни кънкьори да преминат покрай тях.

— Да?

Тамсин беше отметнала назад коса и беше погледнала умолително Спенсър.

— Прегърни ме.

За момент Спенсър се беше поколебал. Не го биваше по физическите прояви на близост. Никога не беше вървял по улицата ръка за ръка с Грейс, никога не беше прегръщал майка си в нежна синовна прегръдка, нито беше разрошвал косите на децата на своите колеги, когато идваха в офиса.

Но може би това беше част от проблема, беше си казал той след като се сбогува с Тамсин на паркинга и видя как се отдалечава към изхода в нейното лъскаво сребристо ауди ТТ. Може би ако беше по открит, по-емоционален, не толкова скован, нещата с Грейс щяха да се развият по друг начин. Тъкмо затова насред ледената пързалка, пред очите на стотици непознати, Спенсър беше загърбил своята стеснителност, беше увил ръце около Тамсин и я беше прегърнал приятелски, окуражително, платонично.

— В края на краищата, не беше нищо особено. Какво е една прегръдка? — завърши Спенсър, гледайки плахо Грейс в опит да прецени реакцията й.

А нейната реакция беше на мълчалив шок. Докато слушаше разказа му, Грейс първоначално изпита съчувствие, облекчение, удоволствие. Последвани от разтърсваща вина и срам, че се беше усъмнила в неговата вярност, че му беше изневерила с Джими и че си беше направила прибързани, драматични и доста зрелищни погрешни изводи.

— Съжалявам, мило.

Спенсър се пресегна през масата и уви пръсти около нейните.

— Бях такъв глупак. Съжалявам за всичко. Наистина съжалявам.

Грейс се загледа в ръцете му. Това беше мъжът, с който тя беше споделяла дом, ваканции, спомени, история. Мъжът, с когото планираше общо бъдеще. Тя вдигна глава и срещна очите му. И в този момент последните няколко месеца, Ню Йорк, Джими, изминалата нощ потънаха в небитието и тя се върна в стария си живот. При Спенсър. Отново заедно.

— И аз съжалявам — прошепна тихо тя.