Александра Потър
Любовен пасианс (1)

Пролог

— А това, драги слушатели, ни отвежда към следващото любовно писмо, то е от Синди от Падингтън, която търси някой специален човек да стопли разбитото й сърце…

Минава полунощ. Мрак и ситен дъжд. Нашир и надлъж, задавените от трафик столични улици са призрачно празни, освободените от навалицата търговски булеварди са се превърнали в хостели за бездомните, а в един милион спални, уютно завити под един милион пухени завивки и юргани спят, похъркват и сънуват милиони лондончани.

Повечето, но не всички.

В платното с ограничена скорост на шосе А40 един доктор от „Спешна помощ“ се прибира от смяна в стария си очукан фолксваген кемпер; двойка съпрузи на средна възраст допиват последните си питиета, сгушени дружелюбно на кадифено пясъчножълто канапе във висок жилищен блок в Стрийтъм, а над „Балтик Травъл“ в Падингтън една самотна майка кръстосва апартамента в очакване телефонът да позвъни. Различни хора, различни места, различни животи. И една връзка. Радио. И фактът, че всички те слушат едно и също предаване.

„Безкрайна любов“ на Лутър Вандрос затихва под гласа на водещия.

— Здравейте, аз съм доктор Купидон, със среднощна доза любов. Авторката на тазвечерното любовно писмо ни разказва за разбития си живот, защото партньорът й си тръгнал, изоставяйки нея и сина им. Ало, Синди, чуваш ли ме?

От другата страна се чува нервно покашляне.

— … Ъ… да… здравей.

— Здравей, Синди, вече си в ефир, аз съм доктор Купидон. Изглежда, че напоследък си преживяла доста труден период.

— … Да… нещо такова…

Намекът е посрещнат със съчувствено сумтене от страна на водещия.

— Е, разкажи ни малко повече за себе си.

— Ами… — гласът на жената потреперва от смущение.

— Не се притеснявай — успокоява я водещият. — Поеми си дълбоко дъх.

Следва пауза, мъчително прегръщане на глътка вода, после:

— Ами, смятам, че съм творческа натура. Бях гримьорка за разни лъскави списания, което беше страхотно, понеже пътувах по цял свят, срещах се с интересни хора, но после родих и… и… — тя въздъхва, донякъде с тъга, донякъде с обич — … се отдадох на моето малко момченце.

— И в писмото си пишеш, че си търсиш някой специален човек.

— Хм. Да, май така написах.

Дори в ефира си проличава, че тя се е изчервила от смущение.

— Но нали всички това искат?

— Разбира се — успокоява я водещият. — На нас в „Любовен пасианс“ това ни е работата, да намерим твоята сродна душа.

— Наистина ли? — учудва се Синди, неспособна да скрие съмнението в гласа си.

— Да, наистина.

— О… добре… супер… — Тя се опитва да влезе в тона на водещия, който прелива от ентусиазъм, поколебава се и се киска нервно. Чува се жадно всмукване на цигарен дим… — Слава богу, защото не можете да си представите какъв кошмар беше последната ми среща с мъж — затова ви писах. Честно казано, аз всъщност нямам вяра на агенциите за запознанства и търсенето на сродни души — признава жената, сякаш забравила, че откровеничи пред водещия и слушателите на радиопредаване за самотни сърца. — Вярвам в съдбата, в предопределението, в магията на вселената. Вярвам, че ние нямаме контрол над любовта. Любовта или се случва, или не се случва…

Изправен пред заколението на шоуто си в ефир, водещият я прекъсва.

— Лондон е пълен със самотни хора, които търсят своята сродна душа. Защо не опиташ да опишеш твоя идеален партньор, Синди?

— Ами, няма как да знам докато не го срещна, нали? — отговаря объркана тя.

— Опитай, Синди — придумва я водещият, желаещ да запълни ефирното време до следващото парче. — Не се притеснявай. Нали помниш, че разговаряш с доктор Купидон, който е тук да стопли разбитото ти сърце.

Мълчание, последвано от смутен смях.

— Е, добре, щом настоявате. Добре, да видим… той е забавен и мил, и верен…

— Разбира се — приглася приятелски водещият.

— … духовен и страстен, сърдечен и романтичен… — Синди се отпуска и нервността я напуска: — Такъв мъж, че ако сте в супермаркета заедно и ти го оставиш, за да вземеш кутия чай „Ърл Грей“ или нещо такова и го изгубиш в навалицата… — обяснява разпалено тя, — … и ти тръгваш да го търсиш между стелажите, докато изведнъж не го видиш, насред морето от пазарски колички. И не виждаш нищо друго освен него. Защото дори да е заобиколен от десетки други мъже с техните пазарски колички, те сякаш не съществуват. Италианците си имат израз за това un colpo di fulmine^[1] Поразява те като мълния и те заковава на място. — Гласът й затихва в унес и се стопява в горестна въздишка. И бързо се връща на земята. — Честно казано, нямам точна представа какъв трябва да бъде той, но определено ще го позная, когато го срещна.

— Също като нас, нали, драги слушатели? — бърза да разведри обстановката водещият. Увлечен от въображаемата история в супермаркета, той напълно е забравил да следи времето, докато продуцентът не започва да ръкомаха яростно и да му прави знаци, че ще му пререже гърлото. — Така че, ако някой от вас се е разпознал в идеалния мъж на Синди, защо не вдигнете телефона и не позвъните на редакционния телефон на предаването „Любовен пасианс“.

— Разнася се същата досадна мелодия. — Но преди това, нека чуем „Хелоу“ на Лайънъл Ричи. И не забравяйте, не губете повече време, защото любовта никого не чака…

Докато кадифеният глас на Лайънъл Ричи се разлива в ефира, един доктор от „Спешна помощ“ се усмихва на себе си и усилва звука, а възрастните съпрузи се споглеждат с любов и се сгушват още по-плътно един в друг. И в уютния, приказно осветен апартамент над „Балтик Травел“ една красива тъмнокоса жена се пита какво я е прихванало, та да се обади в национална радиостанция пред кой знае колко хиляди слушатели, за да помоли доктор Купидон да сложи ред в любовния й живот. Притихнала в очакване до телефона, тя пали следващата цигара.

И се надява.