Александра Потър
Любовен пасианс (19)

Глава 18

Почивка (съществително име).

Пауза, скъсване, пукнатина, прелом, пробив, отсрочка, антракт, прекъсване, пропуск, разделяне, отделяне, временно преустановяване, спиране, прекратяване, скъсване, разкъсване, скарване, пропаст, бездна, отчуждаване, разделяне, раздяла.

Имаше много начини да го кажеш, но нямаше лесни начини да го направиш, мислеше си Грейс, докато се провираше между стелажите със списания в книжарницата, покрай навалицата от жени покрай изданията за живота на знаменитостите. Който беше казал, че една седмица в политиката е много дълго време, очевидно никога не е развалял годеж. Никога не се беше прибирал в дома, който беше делил с някого три и половина години, при човека, с когото беше споделял живота си четири години, при бъдещето, което щяха да споделят завинаги, и беше събирал смелостта или безразсъдството да каже, че иска почивка, че двамата имат нужда да се разделят за известно време и че той се изнася.

Но тя го направи.

Грейс взе един брой на „Лут“, отгърна тайничко обявите за търсене на съквартиранти и взе да ги преглежда. Това беше едно от най-големите, най-страшните, най-паметните решения в живота й. След натрупването на стаен гняв, агонията, съмненията, страховете, когато накрая Грейс изригна и заяви намерението си, нямаше оркестър, който да свири туш, боговете не поразиха земята с някакъв катаклизъм, нямаше театрални етюди, никой не раздра дрехата си и не посипа главата си с пепел. Вместо това Спенсър спокойно продължи да отваря бутилка вино, прибра разперените сребърни крачета на тирбушона и с обигран жест на китката извади тапата с едва чуто „пльок“.

Звукът беше тъжно ироничен. Годежът им беше оповестен от ликуващата експлозия на тапите шампанско, а смъртта му се съпровождаше от безцеремонното пльокване на пластмасовата тапа от бутилка евтино вино.

— Нищо ли няма да кажеш? — Тя погледна към Спенсър. Току-що прибрал се от вечерния крос, той беше обут в шорти на „Адидас“ и тениска, залепнала за рамената му на влажни потни петна. С гръб към нея, той си наля щедра чаша вино, отпи една голяма глътка и се обърна към Грейс. Облегна се и въздъхна примирено.

— Какво искаш да кажа?

Не си отивай. Можем да се справим. Искам да прекарам живота си с теб. Какво чакаме? Да избягаме утре в Гретна Грийн. Обичам те. Съжалявам.

Очевидните възможни отговори кънтяха високо и яростно в главата на Грейс. Всеки един от тях би свършил работа, ако Спенсър беше изрекъл само един от тях, щеше да я накара да се разколебае, да размисли, да разсъди. Може би дори да промени решението си и да остане. Но той замълча.

Както и тя.

— Ще остана при Риан за няколко дни, докато си намеря квартира под наем.

— За колко дълго?

— Не знам. Колкото е необходимо, за да сложим нещата в ред. Или не… — добави тя, а гласът й потрепери, смразен от студената реалност. Не беше за вярване, че го правеше. В моментите на най-голям страх, Грейс си беше представяла този миг стотици пъти и той винаги беше наситен със сълзи, крясъци и емоции, но сега се случваше съвсем прозаично. Толкова спокойно. Толкова скучно. Тя поклати лава. — Аз не съм човекът с готовите отговори — добави тихо тя.

— Не е нужно да правиш това — отвърна Спенсър, отклонявайки въпроса й.

— Напротив, налага се. — Беше чакала, искала, беше да надявала на някаква реакция. За бога, направи нещо, Спенсър, кажи нещо, каквото и да е, молеше се отчаяно наум тя. Убеди ме, че греша, защитавай твоята теза, бъди големият, смел, убедителен адвокат, който печели всички дела. Бори се за мен, по дяволите, бори се за мен, бори се за нас, бори се за нашата връзка.

Но той само я гледаше тъжно.

— Щом това е, което ти искаш, не мога да те спра.

Искаш да кажеш, че няма да опиташ, помисли си тя, пронизана от убийствено разочарование, докато той безмълвно напълни отново чашата си, взе бутилката и изчезна в хола, където взе да превключва телевизионните канали.

Реакцията му затвърди решимостта й. Спенсър даде грешният отговор. С което засили страховете й, че той не беше подходящият мъж. Подходящият мъж щеше да я умолява да остане, да каже колко много я обича, да направи всичко по силите си, за да не я загуби. Щеше да има реакция. Сълзи. Гняв. Отчаяние. Страст. И любов. Много, много любов. Но вместо това тя получи няколко насила измъкнати вяли думи. Равнодушно свиване на раменете. Студен, безстрастен стоицизъм.

Класическо измъкване.

Неочаквано, Грейс се разгневи. Почувства се измамена. Това беше най-доброто, на което Спенсър беше способен. Четири години заедно и в крайна сметка тя не означаваше нищо за него? Изведнъж се сети за Сам, неговата бивша жена. Грейс никога не я беше виждала, но знаеше, че го беше напуснала преди първата годишнина от сватбата им и че сега беше омъжена за някакъв лекар, имаше две деца и живееше край морето. Когато Спенсър й разказа тази история, Грейс не проумяваше как така някоя жена би могла да го напусне, но какво пък, една жена го губи, друга го печели, мислеше си тя, прекалено влюбена и увлечена, за да прояви предпазливост. Но сега тя го напускаше и за първи път виждаше нещата в друга светлина. Мислейки за първата му съпруга, сега Грейс не беше толкова сигурна кой е изгубил и кой е спечелил.

Силен смях, коментар на футболен мач, свистене и рев на колите във „Формула 1“ долитаха от коридора, като звуков фон на стъпките й до спалнята, където тя смъкна един денк от най-горния рафт на гардероба от IKEA, за който навремето бяха спорили. Сега тези караници й се струваха толкова дребнави, помисли си, а гневът отстъпи място на мъката, докато умът й прехвърляше дузини щастливи спомени: топлината на пръстите му, които стискаха премръзналите, напъхани в ръкавици пръсти на Грейс, докато се пързаляха в Сентрал Парк; соленото ухание на обраслата му брада, когато се беше върнал от едноседмично плаване с платноходка; вълнуващото опиянение, когато за първи път й беше казал, че е красива.

Паниката я стисна за гърлото и Грейс се поколеба. Ами ако допускам ужасна грешка? Ами ако загубя най-добрия мъж, когото съм срещала някога? Ами ако повече никой не ми каже, че съм красива? И тогава нещо я накара да спре. Да преосмисли току-що изреченото. Да си спомни. Нещо привлече погледа й. В ъгъла, под радиатора се подаваше кифлата с шоколад, която Спенсър й беше поднесъл на рождения й ден. Съвсем беше забравила за нея, но сега коравият сладкиш извика спомени за вечерта в „Загора“, как седеше сама в чакалнята на „Такситата на Тери“, за следващата сутрин в кафенето, извиквайки чувства на болка, разочарование, гняв и отхвърленост. И осъзнаване. Действията на Спенсър говореха по-красноречиво от всякакви думи. Дори онези, с които й казваше, че е красива.

Грейс отвори бежовата врата на гардероба, грабна напосоки няколко чифта дрехи и смъкна ципа на денка. Ето, готово… Спря се. Реалността на действията й я стисна за гърлото и тя загледа празния денк, запита се как от бляскавата, приказна идилия животът й се превърна в прозаична кухненска мелодрама и обзета от самосъжаление си даде сметка колко много обичаше Спенсър. Една огромна, ядна, обидена, огорчена, изплашена до смърт сълза се отрони от миглите й, търколи се по бузата й и тупна безцеремонно върху черния найлон.

Тази сълза беше първото нещо, което Грейс сложи в багажа си.

* * *

Грейс плати списанието и излезе през автоматичните плъзгащи врати на книжарница „Бардърс“, за да се озове на Кенсингтън Хай Стрийт. На тротоара гъмжеше от съботно-неделни купувачи и за момент тя се спря, наблюдавайки тяхното зигзагообразно лутане в мъгла от найлонови торби и звънящи телефони, изумена от абсурдността на ситуацията. Нищо не се беше променило и все пак всичко беше различно. Тя и Спенсър бяха разделени. Тя се беше изнесла. Беше напуснала апартамента им в Уандсуърт, обичайните им, животът си такъв какъвто го познаваше. Толкова дълго се беше носила по течението във връзката си и въпреки всичките й недостатъци, тя беше уютна, стабилна и сигурна.

Но сега? Може би Риан беше права, може би раздялата щеше да укрепи връзката им, да изглади различията им, да изтрие съмненията й.

Или може би нямаше.

Грейс знаеше, че поема голям риск. Какво щеше да се случи? Нямаше нищо сигурно, нямаше гаранции, нямаше как да знае как щеше да завърши историята. Само едно беше сигурно: животът й вече не беше на изчакване.

Тази мисъл задвижи неочаквана вълна на освобождение, вълнение и волност и вдишвайки с пълни гърди градския въздух, Грейс се огледа наоколо. Това беше един съвсем нов свят. Хиляди хора. Милиони непознати. Въпреки непоносимата жега, ръцете й настръхнаха. И тя почувства нещо друго.

Безмерен страх.