Баю Баев
Ние, българските моряци (99)

Изтърваната в Модания котва (1968 г.)

Сега бе дошъл и моят ред. Вече съм капитан на моторен кораб „София“. Това трябва да е бил третият ми рейс с този кораб като негов капитан. В Хамбург бяхме натоварили 3 500 тона амониева селитра за турското пристанище Модания. Нито аз, нито някой от помощниците ми бе чувал за такова пристанище, камо ли да знае къде се намира. По пътя, търсейки го на картата по крайбрежието на Турция, го открих. Намираше се в югоизточния край на Мраморно море, в началото на южния край на Илменския залив. С помощта на лоцията за Мраморно море проучих евентуалните пътища за Модания. Намерих за по-правилно да мина южно от остров Мармара, по две причини: първо, по-късото с тридесет мили разстояние, и второ, тук магнитното отклонение бе по-малко от това в източния проход. Преминаването се случи нощем и на всичко отгоре липсваше каквато и да било светлина или друга пътна навигационна обстановка. Както и да е, без да ни се наложи да намаляваме ход за предпазливост, преминахме.

Вече беше следобед. Според местоположението по картата трябваше да сме вече в района на Модания, но не се виждаше ни пристанище, ни град. Е, по едно време видяхме нещо като селце, чиито червени покриви тук–там прозираха през пищната зеленина на дърветата. На две–три мили на изток от него се виждаха няколко брегови цистерни. Но къде можеше да бъде пристанището? Време беше да намаля хода. Вече вървяхме с „малък“, когато мористо от нас изскочи една моторна острозадка и тръгна успоредно с нас. Скоро щяхме да задминем селището, а пристанището не се виждаше никакво. Извиках в лодката на рибарите на бургаския ми квартален турски език:

— Къде е пристанището, агалар?

— Бурда, бурда!

— Пилот няма ли тук?

— Аз съм пилотът — обади се един от лодката, с нахлузена, посивяла от времето мека шапка. Дадох „стоп“ на машината и „двете котви готови“ на бака. Така вървяхме минута–две, когато пилотът замаха с ръка:

— Бързо, бързо напред!

Това ме озадачи, но знаех ли какво става и какво може да има във водата — под и около кораба. Дадох „пълен напред“. И тъкмо корабът набра скорост, пилотът завика и замаха с ръце:

— Заден, бързо заден!

Ясно. Сега пък пред мен в морето трябваше да има ако не скала, то поне потопен с взривни материали кораб. Поисках „пълен назад“ и тъй като пилотът продължаваше да крещи и да иска с ръце авариен ход назад, заповядах „Отдай лявата котва“. Боцманът навярно също разбираше сериозността на положението, защото в репродуктора веднага се чу тракането на моментално освободената верига. После от моя страна последва „Задръж“. Чу се веригата да скърца под лентата на спирача — държи, но се приплъзва. Ново „Задържай здраво“. Скърцането в репродуктора замлъкна, последвано от гласа на боцмана:

— Веригата се скъса!

Тогава аз мигновено:

— Отдай дясната котва!

Спомняте си моята максима за „двете котви“, нали? Затова нямаше проблем, дясната полетя мигновено към дъното.

С помощта на „пилотната“ лодка овеховахме мястото на изтърваната котва, но този път триъгълникът беше къде–къде по-малък. Вдигнах котвата и застанах на вързала на единственото корабно място на пристанище Модания, без пилот, разбира се, защото пристанището не разполагаше с такъв.

Свързах се по телефона с агента на БМФ в Цариград. Поисках незабавно лодка с водолаз. Лодката пристигна на третия ден, три часа преди окончателното разтоварване на селитрата. Погледната отстрани, лодката беше разнебитена, мръсна и кой знае от кога небоядисвана. Капитанът, мотористът, двамата моряци и водолазът — изпокъсани, изцапани с изгоряло масло, кой с еминии, кой бос. Като гледах тази водолазна команда, загубих всякаква надежда, но и аз, като капитан Генов, трябваше да опитам. За да не ме измамят, им предложих да се споразумеем — ако намерят котвата и ни помогнат да я извадим, ще получат 20 000 турски лири, а ако не успеят, само 7 000. Спогледаха се, посъветваха се и приеха. Това малко ме изненада — тези хора или не знаеха какво значи да се вади котва с цялата й верига, или, което не беше никак вероятно, добре разбираха от занаята си. Това беше още по-чудно, защото сумата от 7 000 лири не можеше да покрие дори само пътя от Цариград до Модания и обратно.

Късно следобед разтоварването завърши. Снехме се от пристана на Модания и отидохме при потъналата лява котва. Постарах се да отдам дясната котва така, че отчитайки силното течение в момента, носовата част на „София“ да попадне в средата на овехованото триъгълниче. Водолазът имаше само 30 метра маркуч, а котвата бе потънала на 45 метра. Безнадеждна работа, но бяхме започнали опита и трябваше да продължим. И сега новите ми приятели, въпреки късия маркуч, показваха може би парадна увереност и започнаха да обличат водолаза. Обясних му къде да търси. Той взе една многорожка, 50 метра сирма, навита на кангал, и слезе във водата.

Вече притъмняваше. Само въздушните мехурчета показваха, че водолазът работи. Минаха 30 минути в мъчително очакване. Заедно с лодката си водолазът обходи цялата обградена от трите вехички площ. Най-после той изплава. Отвориха шлема му. В лодката нещо си поприказваха в тъмното. След малко капитанът на лодката се провикна зарадвано:

— Капитан, хазър, намерихме я! Закачихме я.

Започнахме да вдигаме. Веригата стигна двадесет метра под водата и спря. Ако насилехме, можеше да скъсаме сирмата. Притъмня съвсем. Водолазът слезе отново и завърза и едно наше стоманено въже, което подадохме на десния барабан на винча. Затеглихме с двете въжета. Сега пък подемната сила на рудана се оказа недостатъчна. Водолазът слезе за трети път. Забави се много, но завърза и други две наши въжета. Техните краища подадохме на предните товарни винчове. Така с двете въжета, подадени на барабаните на рудана, и другите две, подадени на товарните винчове, започнахме отново да вдигаме.

Най-после цял куп верига се подаде в тъмното. Водолазната лодка застана до нея. С помощта на друго въже, подадено на друг товарен винч, с кука на предния край, затърсихме някоя по-свободна плетеница от веригата. Напипахме една. За наша безкрайна радост тя се оказа самият край на скъсалата се верига. Останалото, макар и трудно, беше ясно. Прекарахме края на веригата през звездата на рудана. Спуснахме го във верижния сандък и внимателно започнахме да вдигаме. Веригата беше се натрупала на морското дъно накуп, но беше останала не оплетена. Подписах сметката на водолазите, вдигнахме и дясната котва и… „пълен напред“.

На другия ден ми предстоеше само да съчиня и напиша морския протест.