Баю Баев
Ние, българските моряци (29)

Таванът и матурата (1934 г.)

Това бе едно таванско помещение над двете спални. Никакви прозорци. На покрива имаше само една капандура, през която едва се процеждаше светлина. Електрическото осветление представляваше само една мижава крушка. С други думи, таванът си беше съвсем тъмен. В най-високата му част имаше гардероби за общо ползване. И те, както и нощните шкафчета, не се заключваха. В тези гардероби криво–ляво, но все пак в известен порядък, държахме горното си зимно и лятно облекло. Тъмнината беше толкова господстваща, че за да е сигурен човек, че е попаднал на собствените си дрехи, трябваше да застане с тях под капандурата. Освен това винаги бяхме много притеснени и бързахме, защото това облекло ни трябваше за излизане в отпуск или на парад, а за приготвянето му обикновено ни се осигуряваше възможно най-малко време, винаги недостатъчно.

Ще си позволя да мина напред и да изкажа възхищението си от особената романтика на този таван. Това, разбира се, го усетихме чак в края на учебния ни курс, когато учебната програма завърши и нас ни освободиха от всевъзможните ежедневни извънкласни занимания, с каквито е омотан до краен предел войнишкият живот на мъжете.

Верни на традицията, ние на групички от по двама–трима атакувахме многобройните кьошета и площадки между носещите и подпорните напречни греди. Разпънахме и оковахме износени стари одеяла, шинели, скъсани мушами, покривки, като по този начин всяка група се сдоби със своя „учебна“ кабина. Счупени маси с или без крака, празни газови сандъци и още какво ли не влезе в ролята на маси, столове, пейки, легла. Пълна тишина. Само четем и тихичко обясняваме. Тера инкогнита, както казваше нашият съвипускник Божан Тодоров — Моряка. В скоро време паяжина от проводници оплете тавана, а през износените, продънени одеяла проникваше тайнствена светлина. С една дума — разкош!

С изключение на българския език, аз бях освободен от матура. И тъй като за подготовка за матурата ни бе определен цял месец, аз разполагах с много свободно време. Без предварително да се уговаряме, аз и Спас Павурджиев се събрахме да учим заедно. Спас беше чудесно момче и другар. Имаше много добър външен вид, строен, красив, с добра и чувствителна душа. Изговаряше звука „с“ малко по-дълго и някак шипящо, което още повече подчертаваше по особен, необясним начин неговия лиричен характер. Обичаше да пее и пееше много хубаво.