Баю Баев
Ние, българските моряци (78)

Спасяване на италианския танкер „Супержа“ (1941 г.)

Септември беше настъпил — тих, спокоен, с мека топлина, каквато въобще си е есента по нашето крайбрежие. Ние току–що бяхме завършили продухването на котела и вече огънят гореше в него — ние бавно набирахме пара. Дадох разпорежданията си на екипажа. Прибрах се в къщи за малко почивка.

Посред нощ ме събуди почукване на вратата.

— Кой е?

— Дежурният портови моряк. Имам за Вас нареждане. Отворете. Викат Ви в германското комендантство. Долу Ви чака кола.

Какво ли е станало? Защо ли пък немците ще ме викат? Заобличах се бързо. Жена ми, усетила разговора, скочи разтреперана.

— Нищо няма. Не бой се! Скоро ще се върна.

В немското комендантство ми казват:

— В морето има нещо. Имаме съгласието на Вашите началници да отидете и да видите какво става там.

— Как в морето става нещо? Морето е голямо — мъча се аз да говоря на ученическия си немски език.

— Някъде към Камчия.

— Това е ясно, но аз не съм готов. Корабът ми е в ремонт.

— Как в ремонт?

— Профилактика на котела. Едва тази вечер го запалихме. Утре най-рано по обед можем да тръгнем.

— Къде живее механикът Ви?

Веднага съобразих. Ще го повикат, ще разберат, че съм ги поизлъгал, и казвам:

— Няма нужда, аз ще говоря с него.

Събрахме екипажа и след час отплавахме. Нощта беше тъмна като в рог. Никаква светлинка. Ни фар, ни мигалка. В града също пълно затъмнение. Излязох от пристанището. Поръчах на Пайчо да си легне:

— Лягай веднага! Ще те събудя след Емона.

В пълна тъмнина се проврях през тясната ивица между брега и минното поле. Особено ме измъчи преминаването покрай подводния риф при фара на Поморие. При траверса на нос Емине легнах на курс за Варна, събудих Пайчо и му поръчах като наближи Камчия, да ме събуди.

Изглежда, че Павел ме бе пожалил, защото в съня си чувам страхотен грохот. Подскачам уплашен. Нима Павел нещо сбърка или това е торпеден взрив? Тихо е — машината не работи. Изскочих на палубата и погледнах към хоризонта — ширнало се едно ранно утро над морето и една нежнорозова синева блести над него. Поогледах се встрани и го видях. Веднага го познах — беше италианският танкер „Супержа“. Беше вдигнал високо нос в небето, а кърмата му я нямаше. Показваше се само коминът му, и то на педя от водата. Зад „Супержа“ профучаха трите наши торпедни лодки. В небето бръмчат и кръжат три водолета „Арадо“. Оглеждам отново морето около „Супержа“. Една от торпедните лодки хвърли две противоподводни бомби. Водните удари иззвънтяха в корпуса на „Раковски“. Някъде навярно торпедните катери водеха бой с невидим или по-точно с въображаем противник. Зачакахме.

Двата водолета си заминаха. Заминаха си и двете торпедни лодки. Третата подхожда към нас. Командирът й се оказа лейтенант Иван Иванов. С него се познавахме от Морското училище. Преподаваше ни „Организация на тила“. И понеже отдавна „Раковски“ трябваше да излезе на док за почистване подводната част, но аз все отлагах този въпрос, защото военните не можеха да ни осигурят конвой, аз изведнаж реших да се възползвам от случая, тъй и тъй бяхме почти до Варна, и да помоля лейтенант Иванов от мое име да поиска разрешение по радиото от варненското ми началство да отидем във Варна за докуване. Лейтенант Иванов изслуша молбата ми и пак „заби“ в морето — на изток, и дълго време не се появи.

Ние на „Раковски“ нямаше какво да правим — заиграхме на карти. Пропускам маса куриози, станали него ден. Ще си позволя да разкажа за най-главните.

Морякът Йордан Раев без разрешение отива с плуване до „Супержа“. Изкачва се по едно от въжетата, които висяха неприбрани след спущането на спасителните лодки, и започва да тършува из кораба. Това помамило и готвача (не му помня името). Само че готвачът не можал да се изкачи по въжето, а само се издигнал до колене над водата, разтреперил се и започва да вика:

— Господин капитан, потъ-ъ-ъ-вам!

Излязох да го видя какво е направил.

— Никаква помощ. Който те е пратил, той да те спасява. — А беше и немислимо да се спуска лодка. От самолета щяха да видят и сигурно щях да имам неприятности с митническите власти. Влязох в салета и продължих играта на карти. Нови уплашени викове. Тогава извиках Кирил Тончев, млад здравеняк — огняр, и му казах:

— Взимаш калатушката и отиваш при тоя серсемин, който дори не се сеща да се потопи във водата. Връзваш го за врата, но внимателно, да не го удушиш, а ние от тук ще го изтеглим на сижимка.

— Ясно, разбрано.

Готвачът бе млад и силен. Познавах го от миноносец „Строги“, където също беше готвач. Още оттам, от миноносците, си имаше слабост към бокса. И тук, на „Раковски“, току се перчеше с боксовите си чалъми и додяваше на моряците. Сега беше дошло време да го вразумя. Изтеглихме го на влекача, влачейки го като непокорно кученце. С лявата си ръка държеше сижимката, да не го удуши, като го дърпаме. И това наистина подейства. Повече не го видяхме да се перчи с бокса си.

Йордан Раев се върна с празни ръце, а Кирил Тончев, вместо да се върне на влекача, след като вече завърза готвача, взе, че се покачи на „Супержа“. Не мина много време, и той се показа на палубата с голям вързоп. Остави го на ръба на палубата и скочи във водата. Заплува към „Раковски“. Решил бе да прибере вързопа, както ние прибрахме готвача. Кирил разплете един вълнен чорап за конец, нави го на кълбо, привърза вързопа с конеца и се върна, като по пътя размотаваше внимателно кълбото във водата. Дръпна леко конеца и вързопът падна в морето. Киро започна бавно да го тегли. Вързопът започна бавно да потъва. И колкото потъваше, толкова по-силно Киро трябваше да опъва конеца. Когато вързопът наближи на петнадесет метра до влекача, конецът се скъса.

— Нищо — казва Киро, — за одеялата и чаршафите не ми е мъчно, но за часовника да — май че беше златен.

Кирил и Йордан отидоха отново на „Супержа“. Скоро се показаха с вързопи, не по-малки от първия. Но бяха вече закъснели. От североизток приближаваше някакво корабче. Познах го от далече — румънският влекач „Томи“, с мощност на машината 1000 конски сили. Ние подсвирнахме на нашите герои и те скочиха във водата. И то тъкмо навреме, защото „Томи“ довтаса и направо се залепи за борда на танкера, точно под двата вързопа. Един немски морски офицер и вероятно капитанът на „Томи“ се качиха на „Супержа“. Един гол до кръста румънец се подаде от машинния люк, протегна се и… И двата вързопа потънаха в търбуха на „Томи“. (Киро и Йордан вече се бяха прибрали при нас). Румънецът „Томи“ застана до нашия борд. Предложиха ми да започнем провлачването на танкера „Супержа“ до Варна. Аз едва не се изсмях. Отказах.

— Защо?

— Защото е съвсем безсмислено. Това са 12 000 тона бруто регистър, при това кърмата вече здраво лежи на дъното.

— Не, започваме!

— Добре — казвам аз и си мисля: „Ще ви гледам сеира“.

„Томи“ първи подходи и подаде буксирното си въже. Аз също, но като размотавах въжето, то попадна под разширената площадка на кърмата ни, а на нея още стояха шестте противоподводни бомби, които според мен бяха вече забравени от военните. „Раковски“ бавно подхождаше напред. Въжето започна да се обтяга, мушна се под разширената площадка и заплашваше да я изкърти заедно с бомбите. Дадох „малък назад“, но докато се отпусне въжето, немският офицер на палубата на „Томи“ не изтрая, а през глава побягна към носа на „Томи“. Моите моряци си останаха по местата, непосредствено до бомбите, като недвусмислено се подсмиваха и сочеха към немеца. Той, героят на непобедимата армия на непобедимия Райх, избяга.

Заработихме с двата буксира на пълен ход. Захождахме съвсем наляво, захождахме надясно — танкерът не помръдна. Аз си трая. Румънците разбраха, че „влаченето“ е безсмислено. Обраха си буксира. Обраха си и „крушите“. Аз останах да чакам нареждане.

По едно време до нас се появи торпедната лодка на лейтенант Иван Иванов. Той по рупора ми каза, че предал радиограмата, но още нямало отговор, и пак отпраши надалеч — чак до хоризонта.

Тогава аз, главният механик и Павел решихме да проведем акция за прибиране от танкера на това, което ни беше най-необходимо. Снех се от котва и с опряна кърма застанах под скула на „Супержа“. Главният механик получи задачата да стои в машината, и щом мръдна с щанбая той веднага — „пълен напред“. Боях се руската подводница да не се върне и да потопи „Супержа“. По-точно, боях се да не попаднем в пожар, в който бихме изгорели живи, защото в танковете на „Супержа“ имаше над две хиляди тона бензин и мазут. Спуснахме едната лодка. В нея влязоха четирима моряка и Павел за старши. То се знае, нали е помощник–капитан.

Павел беше предварително инструктиран от мен: „Ще вземаш, каквото намериш, но само най-необходимото за влекача и за хората — буксирни въжета (нашите вече бяха износени, а нови в склада липсваха), парусина, сапун, сапунна каша, ако има радио, прибери го, и най-накрая помисли и виж няма ли нещо за ядене — олио, консерви, макарони.“

Това добре, но Павел не ме послуша, ами взел едно гребло и с двама от моряците тръгват по кабините. Ако някоя е заключена, лесно се отваря с греблото. На кораба започнаха да пристигат чаршафи, одеяла, покривки, стенни висящи лампи, стенни огледала с рамки и без рамки, обувки, противогазови облекла и ботуши, гумени ръкавици, кителът и шапката на капитана с три златни ленти на околожката, два компаса, три радиоапарата и какво ли още не. Палубата на „Раковски“ се застла с „марфа“, а Павел все праща и праща, но самият той не се показва никакъв. Добре, че Кирил се появи на бака и оттам подаде едно швартово въже, два топа парусина и две каси сапун.

Най-после Павел се показа. Свършил си беше работата. Извиках му бързо да се прибере, защото и без това вече нямахме време. На юг, някъде около траверса на фара Св. Атанас, се бяха появили новите делфиноловни корабчета на кооперация „Делфин“, които бяха наети от немското морско командване. Немците ги бяха приспособили за миночистачи. Трябваше да се бърза, преди те да разберат какво правим ние тука. Приближи се и торпедната лодка. Командирът й лейтенант Иванов побърза да ми съобщи:

— Преди два часа получих отговор на радиограмата Ви. Разрешават Ви, но аз, като се сетих какво правите, реших да се позабавя на хоризонта.

Благодарих му. Виж, имало и у него човешки чувства. В Созопол, когато беше командир на „Камчия“, си бяхме съставили друго мнение за него.

Отплавахме веднага, но като наближихме някъде около Паша дере, Павел започна да подсмърча.

— Какво ти стана, Пайчо? Защо така?

— Зашко ще остане без баща. — Павел вече имаше син на една годинка.

— Чакай бе, Павле, как така без баща?

— Ами… всички ще отидем в затвора.

— А, това ли било? Не бой се! Тая няма да я бъде.

Павел се поуспокои. Много ми вярваше, милият Пайчо. Голям авторитет си бях извоювал пред него. Уж се поуспокои, но когато носът на Галата започна бързо да се издига все по-високо и по-високо, Павел отново заподсмърча.

— Павле, какво правиш? Няма нищо страшно, иди и извикай боцмана.

Не чаках дълго — бай Никола Калинков дотърча преди Павел.

— Бай Кольо, за пет минути нищо да няма на палубата.

И той, нашият тихичък и скромен бай Кольо веднага ме разбра. От палубата мигом изчезна всичко. Нищо, дори едно парцалче от тия всевъзможни дреболии не отиде зад борда. Къде можаха да изпокрият толкова много и тъй разнообразни неща, не можех и да си представя. В 16.20 часа намалих хода на „малък“. Нашите варненски колеги приключваха работния си ден в 16.00 — трябваше да ги чакам да се разотидат, преди да сме минали Галата… Тихомълком се мушнах между плаващите средства на Варненската строителна секция. Оставих Павел да завърже кораба, а аз прибягах до телефонната будка. Боях се, че по някакъв начин ще се разбере, че сме се качвали на „Супержа“, затова бързах пръв да уведомя варненското началство. Началството беше Иван Градев, който яко, дори прекалено яко държеше в ръцете си и работата, и подчинените си. Телефонното ми повикване го завари в канцеларията. Уведомих го, че току-що сме пристигнали. Благодарих му за радиограмата и му съобщих, че сме били на „Супержа“ и сме взели някои неща от танкера.

— А какво по-точно?

— Едно съвсем ново 220–метрово буксирно въже, два компаса, два радиоапарата (за третия не му казах), два топа парусина, каса сапун, два навигационни пергела и две паралелни линии.

— Добре, утре ще видим какво ще правим с излизането ви на дока. Обещават до утре да го освободят.

Вечерта, вече по тъмно, ние струпахме всичко в долния червен салон. Аз пристъпих към най-демократичното разпределение на „плячката“. Процедурата беше проста: боцманът ще повдига поотделно всеки предмет, другите ще си правят сметка на ум колко струва, и някой, комуто е нужен, ще каже „Дайте го на мен“. При това всеки трябва да следи горе–долу всички да получат по равно в пари. Ако има повече желаещи за даден предмет, „събранието“ ни ще реши на кого да се даде.

Започнахме. Имаше много смях за всички и много мъка за някои. Един от тях скоро се оказа Мишо огнярят, липованецът, мой стар познат от „Строги“. Бай Кольо беше вдигнал един чифт бели кожени летни обувки. Явиха се трима желаещи, в това число и Мишо, а той имаше крак като лапа на мечка. И аз отсякох:

— Дадено, Миша, само че ако успееш да ги обуеш.

Миша пъшка, пъшка, вече забравил да следи по-нататък какво става. Най-после успя — вкара единия си крак.

Останаха около двадесет чифта гумени ръкавици. Никой ги не ще, даже някои започнаха да се замерят с тях. Главният механик взе два чифта — жена му като чисти печката, да не си гори ръцете. Сутринта аз намерих в кабината си други два чифта. В Бургас ги продадох по 150 лева на някакви електротехници. Похвалих се за това на механика. Той вечерта в къщи намерил неговите ръкавици в кофата за смет — не се харесали на жена му, та и той също ги продал.

На следващия ден по обед една моторна лодка под грамаден за размерите й немски флаг застана на борда ни. Беше дошла за мен. Откараха ме в немското военно комендантство. Поразпитаха ме какво сме правили с румънския влекач „Томи“ на борда на „Супержа“.

— А какво взехте от там?

Казах им, но само за това, което бях казал на Иван Градев. Върнаха ме на „Раковски“. Дадох им това, което трябваше да им дам, само че не бях се подготвил кой радиоапарат да оставя за нас, за кораба, затова отворих капака на най-големия. Преброих девет лампи. Браво. Тоя ще е за нас. Но после, когато го монтирахме в червения салон, се разбра, че това не беше никакъв приемник, а радиопеленгатор, който не ни послужи за нищо. Не ни вървеше, и толкова.

Тая не съвсем честна работа, макар и приключила съвсем честно, не остана без последствия. Някои се увълчиха. Двама от тях по време на докуването ни се разбрали с работниците-бояджии, и открадват 50 килограма боя. Един ден отиват в Созопол — аз лежах болен от страшен грип тогава — и решават да продадат „своята“ боя, но гешефтът им се видял малък, та продали и 20 килограма от корабната боя, запазена за боядисване на ватерлинията. Трябваше да ги махна от кораба, но не биваше да ги злепоставям. Можеше да отидат под съд — беше военно време. Затова аз отидох при началника на плаващите и земни средства Борис Илинов и му казах:

— Имам двама души за снемане от влекача, но не искам да Ви кажа защо. Ако не се съгласите, ще ги оставя на кораба.

Съгласи се. Двамата бяха преместени на един от шаланите. Там животът беше по-тежък. Нямаше например готова топла храна. Закотвят те някъде, та цяла седмица стоиш и никой не се сеща за теб сит ли си, жаден ли си. А отгоре на това и километражните пари бяха къде–къде по-малко от тия, които се получаваха на влекача.