Баю Баев
Ние, българските моряци (47)

Навигационна и бойна практика на миноносците. Случайна среща с началника на флота

Скоро след фаталното за мен тържествено вдигане на знамето бяхме прехвърлени на миноносците на навигационна и бойна практика. Тогава миноносците бяха сърцевината и мощта на флота. Аз се паднах на моя раншен миноносец „Строги“. Тук заварих мнозина от старите си познайници, още не доизслужили военната си служба. Божан и Михо бяха отишли на друга практика. На „Строги“ бе дошъл Борис Печев, вече подофицер. Нов беше и командирът на кораба — лейтенант Панчев. Той минаваше за много строг, едва ли не за звяр. Е, не беше толкова лош, но имаше смайващо огнен син пламък в очите.

Аз вече познавах корабната служба и за това не чувствах никакво затруднение. Бяха започнали да ни предоставят дежурството на кораба като подофицери. Една сутрин в осем часа с вдигане на знамето поех дежурството на кораба. Малко по-късно дойде свръзка от щаба на флота и ми каза:

— Днес е последен ден да представите медицинско за назначаването Ви на работа.

Добре. Ами като съм дежурен? Печев се съгласи да ме замести, докато съм в града. Набързо обличам син панталон и бяла галанка, въпреки че имаше заповед да се излиза в града само в синьо или само в бяло. Белият ми панталон не беше за излизане. В града минах през медицинския преглед успешно.

Тогава от града за флота се отиваше, като се мине през Македонския дом, покрай тогавашната дизелова централа и по-нататък ж.п. линиите на гарата, покрай телената ограда на текстилната фабрика, през държавната корабостроителница, зад извадената подводница и после все по пясъка до сухопътния вход на флота.

Та надвесих се аз над централата, а денят беше горещ. Горещо ми беше и на мен. Откопчах двете странични копчета на панталона и повдигнах долния край на галанката. Така поразпилян ми бе по-хладно. Там пътят беше много стръмен и сипкав и аз бързо настигнах мъж и жена в селски дрехи. Те ме заговориха, като ме запитаха правилно ли са се насочили към флота. Казаха ми, че имали племенник на служба във флота. Назоваха името на старши моряка Калудов, брат на жената. Калудов служеше на нашия кораб.

— Познавам го. Заедно служим на един кораб. Хайде, аз ще ви водя.

И започна някакъв безкраен разговор. Вече минавахме покрай телената ограда на текстилната фабрика, когато пред нас зад ъгъла мярнах файтона на началника на флота. Едва сварих да дръпна галанката си върху панталона и да козирувам, когато файтонът изтрополи пред мен. Размина ми се, но вярно ли чувам? Конете забавиха тропота си. Обърнах се да видя защо спира файтонът. Началник–щабът на флота, „М… то на флота“, както го наричаха моряците помежду си, капитан Власев ми направи знак с ръка да се приближа. Тръгнах към него и от два метра се изпъвам като струна и взимам „под козирог“:

— Заповядайте, господин капитан — и впервам очи в началника на щаба на флота, но гласът ми издайнически похърква. Зад него виждам началника на флота. А „М… то“ на флота казва нещо и прави знак да се доближа към файтона. Аз, макар и учуден, разбирам, че трябва да се кача във файтона. Но това ми се вижда толкова невероятно, че пристъпвам крачка напред и пак:

— Заповядайте, господин капитан — и този път чувам ясно:

— Приближете се. Приближете се.

Тогава се намеси капитан Вариклечков:

— От коя част сте?

— Служа на миноносец „Строги“, господин капитан.

— Доложете на командира си да ми се яви още утре и да докладва защо сте излезли със син панталон и бяла галанка.

— Тъй вярно, господин капитан.

Копитата на конете зачаткаха по чакълестия път. Хубавото ми настроение помръкна съвсем. Как ли ще се преживее всичко това? Сърцето ми сякаш беше замряло. Но де да беше само това.

По него време, още от пролетта, при едно посещение с кораба „Камчия“ в Бургас, внезапно, безметежно и съвсем безнадеждно се бях влюбил за първи път в едно жабче от горните класове на бургаската девическа гимназия, моя далечна съседка, за чието съществуване едва ли не бях забравил. Много мислих как да й се открия. Най-после й написах писмо. Споделих чувството си с Михо Василев — Вълшебния стрелец, Шебека, мой съвипускник. С него служихме и спяхме на „Строги“ преди постъпването ми във Висшия корабоначалнически курс, в бившето носово торпедно помещение на „Строги“ — тясно, триъгълно, високо метър и двадесет сантиметра, точно под котвения рудан. Михо не само че одобри писмото, но изказа и съжаление, че никога не би могъл да напише такова писмо. Изпратих писмото и зачаках отговор. Няма и няма.

Фаталният за мен ден привърши нормално. През нощта, като дежурен по кораб, за да съм под ръка, ако нещо се случи, легнах в щурманската рубка на миндерчето. Заспал съм и сънувам, че съм в бургаската морска градина „булеварда“. Около мен шумят хора… Все млади хора като мен. Минават на групи, на групи. Смеят се, шегуват се, а аз съм съвсем сам. Не щеш ли, в една от следващите групи, които минаваха покрай мен, виждам жабчето. Облечено в светла, лятна не ученическа рокля с буфан къси ръкави. Застигам я, а тя демонстративно, без да се спира, само издава жабешката си главичка и казва: „Какво си се умърлушил? Пак си забъркал някоя каша във флота. Не бой се, всичко ще премине“. Извива глава и аз чувам, но и виждам, как от жабешката й уста излиза едно средно между „ха–ха“ и „па–па“ грачене. Събудих се. През отворената врата на щурманската чувам двамата стражника на „Строги“ и на „Храбри“ приглушено да се смеят.

Тежко, брате, се живее, когато едва си преминал двадесетте! Мисля си за чутото в съня. То, че ще мине — ще мине. Но какво да измисля, та срещата с началника на флота да мине без последствия? Мисля и нищо не измислям. Как ли ще мине тая двойна болка на сърцето ми? И все пак де да беше само това.

Него ден трудовият живот на „Строги“ започна нормално, както винаги. Още със ставането на командата в четири сутринта, както му е редът, започна утринната уборка на кораба. Момчетата ме обичаха и без подканване корабът светна. Светна и цялата медачка: латунените ленти по палубата. Някога палубата е била покрита с кльонка, но там, където са се съединявали отделните й парчета и около бордовете, кльонката, освен че е била залепена о стоманената палуба, е била и затисната с тези латунени ленти. Сега кльонката я нямаше, но лентите си стояха. Всичко лъсна като ясно слънце: защитните бронзови пръчки на светлинните люкове, рамките на прозорците на навигационната рубка, месинговите капачки на ветролезите на офицерските кабини, двата спасителни плавока на кърмата, поставени там, та ако някой падне в морето, да доплува до тях.

На нашия външен борд, неизвестно за мен защо, предната вечер застана миноносец „Храбри“. На кърмата му бяха поставили някакво съоръжение, приличащо на оксиженов апарат, и аз много–много не се заинтересувах от него. На кърмата на „Храбри“ започнаха да прииждат офицери от отряда миноносци и от минната дружина. Аз пък, залисан в почистването на „моя“ кораб, въобще не домислям, че на „Храбри“ предстои да стане нещо особено.

По едно време от кърмата на „Храбри“ нещо изсъска. От там излезе някакъв гъст дим, част от който се застели и покри кърмовата половина на „Строги“, но аз хич и не поглеждам. Следях за идването на лодката от брега с командира, за да го посрещна на трапа и да му доложа, че на кораба през изтеклото денонощие няма произшествия, пък и да му кажа също, че трябва да се яви по моя случай при началника на флота. Но се случи някак, че аз го пропуснах. Видях го чак когато се спущаше по стълбичката за кабината си. Това ще рече, че аз пропуснах да му рапортувам за състоянието на кораба. Бързо се спуснах по него. Да става, каквото ще, но той не дочака рапорта ми, а направо започна да ме ругае:

— На какво е заприличал корабът?! Ей сега ще дойде началникът на флота, а медачката цяла почерняла!

Какви ги приказва, си мисля аз. Та тя светеше като… и веднага загрях — от „Храбри“ е това. Апаратът за димна завеса ще да е изпуснал сярна киселина и тя бе почернила медачката. Само смотолевих:

— Това е от „Храбри“. Те току-що пробваха апарата.

Това ме спаси. Последва само едно „Марш навън, гарван такъв!“. Самият аз обаче, станал вече и гарван, много се зарадвах. Днес няма да му доложа за вчерашната ми трагедия — нали ме изпъди!

„Храбри“, взел на палубата си двадесетина офицери, воглаве с командира на флота, отплава. Дежурен по отряда остана мичман II–ри ранг Славчев. Той беше по-достъпен. Скоро го заварих да говори с няколко души от екипажа на „Строги“ пред вентилационната лула. Спрях се и аз. От дума на дума дойде и моето време.

— Господин мичман, как мислите, бихте ли могли да поемете командването на „Строги“ още днес?

— Поемам го не, ами пушек ще се вдига!

— Добре тогава. Запашете се, както се полага по устава, и като се върне командирът на флота, му доложете защо вчера аз съм излязъл в отпуска със син панталон и бяла галанка.

— Ама ти вярно ли казваш?

— Тъй вярно.

— Само това не мога да направя.

Всички се засмяхме гласно. Денят мина. Не се реших да доложа и на следващия ден. На третия ден беше вече късно. Щях допълнително да отговарям защо не съм доложил своевременно. Надявах се, че голямото началство няма да се сети за мен. И действително никой не ме закачи.