Баю Баев
Ние, българските моряци (57)

Вече сме в Черно море

След Босфора Черно море ни посрещна нормално за зимни условия — тихо, но някак разбунено. Току-що бяхме загубили от погледа си малоазиатския бряг, когато радистът прие радиограма. Някакъв гръцки кораб далеч на север пред нас попаднал в гъста мъгла и силен снеговалеж. Загубил си мястото и моли да му подадем радиопеленг, като му съобщим и координатите на нашия кораб. Изпълнихме молбата му, но малко ни се видя чудно — мъгла, снеговалеж, и то такива, че да се загуби?

Първите предвестници обаче не закъсняха. Срещу нас долетяха мъртви вълни, които бързо нарастваха. И тогава аз видях колко слаб, но жилав беше „Балкан“. Сега той беше почти празен и щом посрещнеше с носа си някоя що–годе по-мощна вълна, голямата му надстройка така политаше напред-назад, че всичко задрънчаваше и заскърцваше, като че ли корабът беше поставен на стари, ръждясали яйове. Главният механик поиска да намалим хода. Страхуваше се, че при тези вибрации може да се скъса валът на машината.

След час ни връхлетя и загадъчният снеговалеж. Намален ход, силен насрещен вятър, празен кораб — всичко това след два–три часа ни постави в положението на гръцкия кораб. И ние се загубихме. За да се определим, макар и с голямо приближение, ни оставаше само едно — да измерим дълбочината под нас. Сега, при наличието на съвременните ехолоти, това не представлява никакъв проблем, но тогава се извършваше само с дъномера на Томсън. Ние го бяхме учили, но не го бяхме изпитвали на практика. И сега си представете: поставихме във футляра нова стъклена тръбичка, боядисана отвътре със специална боя. Прекарахме четиримилиметрова проволка през нарочно поставен за нея клюз на борда и надвесихме футляра зад борда на кораба. Освободихме бремзата на виюжката и футлярът с тръбичката полетяха към морското дъно. Скоро камгалът на проволката, навит на виюжката, почти се размота. Стегнахме бремзата.

Сега за нас двамата с Абата започна най-тежкото, защото две трети от екипажа, в това число и моряците, лежаха болни от грип. Само ние, неразболяли се още, облечени с шинели и върху шинелите с по една вълнена шуба, която спъваше движението на ръцете ни, започнахме да обираме проволката, а тя сякаш нямаше край. Силният вятър и снегът ни шибаха направо в лицето. Ръцете ни се вкочаниха. А виюжката трябваше да се навива. Задъхахме се. Гърлата ни пресъхнаха. Корабът, носен от вятъра, мина над виюжката. От това тя стана още по-тежка за изтегляне. Вълнението ни подхвърляше насам–натам, но ние, щем не щем, въртяхме.

Най-после, след няколко спирания за почивка, успяхме да извадим футляра. Червената боя в тръбичката, останала неизмита от влязлата вода, показваше дълбочина 160 сажена. Като сравнихме тази дълбочина с дълбочините по картата, се оказа, че вероятното място на кораба се намира в един район с радиус 40 — 50 мили. Това практически значеше „Иди, че го търси!“

Късно следобед, вече при здрачаване и слаба видимост, фарът на Маслен нос проблесна на около 20 градуса вдясно от курса. Само да бяхме изпреварили с двадесетина минути запалването на фара, щяхме да изскочим на скалите на миля, миля и половина западно от известния с катастрофите си Зихтин бурун. Сигурно си спомняте, че тук през 1928 г. се разби и потъна „Жак Фресине“. Тази „грешка“ третият помощник–капитан Кръстю Платников не пропусна да причисли към грешките „наляво“ на капитана на кораба Иван Томов. Тази се явяваше трета. Какви бяха предишните грешки „наляво“: първата станала около нос Уесан в северозападния край на Британските острови, а втората по-късно при остров Берлинга. Не зная, но според мен кап. Томов нямаше вина, още повече, ако се вземе пред вид изключително лошата метеорологична обстановка и наличието на неизмерена, т.е. неизвестно колко голяма магнитна аномалия по нашето и по турското южно крайбрежие, за което по-късно ще имам какво да разкажа. Тогава си помислих: „Да можеха корабите да говорят, какво ли не биха разказали, къде и как са минавали през места, през които въобще не е трябвало да минават“.

В Бургас пристигнахме и застанахме на котва през нощта. Сутринта застанахме на кея. Снеговалежът и северният вятър продължаваха. Дойдоха работници да разтоварват кораба. Като ги чух да си говорят, скупчени на завет в подветрения кинжал, без причина им казах:

— Най-после българи!

Те се засмяха, а на мен ми стана топло от това.

От моя тримесечен стаж ми оставаха още две седмици, затова не бързах да слизам от кораба. Завършихме разтоварването, но празните варели останаха неразтоварени. Не ги разтовариха, защото митницата поиска такова вносно мито, че получателят им бе принуден да се откаже от тях. Изхвърлихме ги в морето по пътя за Кюстенджа, някъде на траверса за Екрене. Течението и вятърът щяха да имат грижата за тях.

В Кюстенджа идвах за първи път, но градът беше толкова зимен, така засипан със сняг, че аз не слязох на брега. Ще си позволя да кажа само следното — чакахме три дни за газта, която трябваше да натоварим за Варна. Уж тръгнала, а я нямаше никаква. Най-после я открихме, лашната на някакъв затънтен коловоз. Капитанът ходи няколко пъти да се разправя. Обещали му, че веднага ще подадат вагоните пред кораба. Но вагоните не идваха. На другия ден капитанът пак отиде. Върна се зарадван и доволен, само че трябвало да даде 3000 леи рушвет на началника на гарата. Обаче вагоните пак не идват. Тогава дойде ред на първия помощник. Тоя път „локомотивната маневра нямала време да ги докара“, но срещу други 500 леи вагоните най-сетне дойдоха. Натоварихме ги и отплавахме. Във Варна се сбогувах с кораба „Балкан“ и още на другия ден се явих на влекача „Раковски“ в пристанище Бургас.