Баю Баев
Ние, българските моряци (83)

„Смехотворните стрелби“

Войната ни донесе нова „специалност“ — влачене на мишена за учебните стрелби на крайбрежните батареи. Мишената се състоеше от една голяма дървена скара с размери 6 на 18 метра. По надлъжната ос на скарата бяха издигнати няколко кола, на които се крепеше зебло и, кой знае защо, понякога поставяха в горния заден край и по едно знаме с българския трикольор. В това зебло трябваше да се мерят бреговите артилеристи.

Колкото по-проста бе мишената, толкова по-съвременно беше влекалното въже. Състоеше се от четири стоманени въжета по 250 метра всяко. Така че като се съединяха едно след друго, се получаваше влекало със завидната дължина от 1000 метра. Каквато и грешка да направеха артилеристите, нямаше никаква опасност за нас и за влекача. Всяко въже беше облечено с коркови тапи, нанизани една до друга на въжето. Така въжето имаше положителна плавучест, макар и стоманено. Много удобно за работа, само че трябваше да се обира на ръце.

Първият артилерийски сеанс се падна на батарейците от Атия с командир майор Чиков. Техните топове бяха заровени в земята някъде зад масива на Атия. Времето се случи хубаво. А и още нямаше поставено минно поле. Ние опънахме буксирното въже някъде от фара на Поморие, в югоизточна посока, перпендикулярно на батареята, на едно разстояние от 5 — 6 мили. Вървим и чакаме с нетърпение. След 30 — 40 минути последва страхотен гръм. Артилеристите на майор Чиков стреляха, не се шегуваха. От четирите снаряда всички попаднаха в целта. От звуковата вълна крачолите ни потрепериха. Тоя ден дадоха три залпа. После в различни дни проведоха още две стрелби.

После дойде ред на северните батарейци. Един ден стрелбите се водиха от някаква батарея, разположена между Поморие и Несебър, някъде около село Равда. Личеше си, че не бяха много добре организирани. Цял ден отивахме и се връщахме по курса, докато най-после дадоха два залпа с 40 — 50 минутен интервал. Къде им паднаха снарядите, не видяхме.

След три седмици — нови стрелби. Този път, не зная защо, но може би след разбор на първите стрелби, на влекача натовариха превозима колесна радиостанция. Като че ли ако противникът реши да напада, ще спре някъде в морето и ще им каже. Мотахме се в морето целия ден. Но и времето си го биваше. Радистите начело с командира си изполягаха около радиостанцията. Надвечер, как да е, гръмнаха по радиостанцията. Дадоха отбой, докато командването се премести на запасния команден пункт.

— Колко време ще трае преместването? — питам аз. Главният радист ми казва:

— Не по-малко от час.

Тогава аз се закотвих и наредих да се вечеря. По средата на вечерята, не бяха минали и двадесет минути, откак бе даден отбоят, прогърмя залп. Вятърът беше издухал мишената към нас, към влекача, и разстоянието между тях и нас се бе намалило 500 метра. Какво са гледали, какво са мерили, но единият снаряд падна на 200 — 300 метра пред носа на „Раковски“. Другият профуча край нас. На кораба имаше един огняр, Райчо се казваше, чудесен майстор на огъня, но и чудесен шегаджия.

— Видях — казва той, — как снарядът мина между комина и мачтата!

Вече се мръкваше. Радистът доложи:

— Край на стрелбите!

Дойде ред и на „Голямата царица на боя“. Четирите полски оръдия, не зная какъв калибър бяха, ги поставили източно от нос Таласакра на самия край на Царския плаж, досами морето на пясъка. Ние трябваше да влачим мишената перпендикулярно на плажа, някъде по средата му. Това за нас, покрай другото, значеше да влачим мишената само с едно въже, дълго, както вече казах, 250 метра, защото с по-дълго въже щяхме да излезем на плажа, преди да се произведе стрелбата.

Подхождам от морето към плажа. Времето е ясно, слънчево. Духа слаб вятър от брега и има широка разлята източна мъртва вълна два–три бала. Време само за стрелби. Часовникът показва 10 и 15. Последва чудесен залп. Снарядите профучаха зад нас и хванаха мишената във вилка. Един даже проби зеблото й. На два от снарядите обаче не им се е искало толкова скоро да влязат в морето. Отскачат от водата (рикошират) и се пръскат чак в рейда на пристанище Созопол, по-точно до фара, но от вътрешната страна. А там, за зла врага, десетина рибарски лодки излезли на чокондо и ние от влекача видяхме първо двата гейзера, предизвикани от взрива на снарядите, и второ, как рибарите изведнъж хванаха греблата и с най-голяма скорост, сигурно и с голям страх, полетяха към града. Не зная дали артилеристите видяха това, но след десетина минути последва втори залп, също с чудесни попадения. Ние обаче чакахме дали ще има нови рикошети. Имаше, но не два–три, а само един, и той не падна в морето, а на брега в открития склад за дървени въглища. Там имаше складирани въглища над 500 тона. Снарядът изрови цял вулкан въглища във въздуха. По-късно разбрахме, че работата не свършила дотук. Созополци разправяха, че видели как пристигат двама конници — офицер и войник, на коне, целите в пяна от път. Снарядът паднал във въглищния куп, точно когато те минавали покрай него.