Баю Баев
Ние, българските моряци (108)

Нощес изгоря нашият „бъдещ“ учебен кораб

Всичко бе забравено, но не за дълго. Нощес се повтори същото, макар и в друг вариант.

Тоя път надвечер, точно срещу нас, но на съседния пирс застана 15 000 тонен кораб, идващ от Белгийско Конго — един от петте белгийски кораби, работещи на регулярна линия между Белгия и Конго. Тези кораби вече бяха позастарели и собствениците им ги бяха обявили за продаване. За единия от тях, точно този, който застана срещу нас, имаше договореност за закупуването му от БМФ. Аз го гледах, радвах му се и си представях каква чудесна практика щяха да придобиват младите кадри на БМФ.

Вече настъпваше мрак, когато на мостика му, през отворените прозорци заизскачаха искри. Нещо там, на мостика, а може би някъде вътре в кораба, гореше. Камбаната му не закъсня да удари за пожар. Екипажът му, приготвил се вече за отиване по домовете, се засуети по палубата. Скоро, много скоро водните струи на противопожарните шлангове започнаха да обливат огъня. С писък на сирени довтасаха и три пожарни коли. След половин час дойдоха и два пристанищни влекача — пожарогасители. Всичко на мостика се превърна на огън и вода, дим и пара. След едночасова борба на хора и техника пожарът започна да затихва. Стремителната атака на огнеборците намаля. Но пожарът нямаше намерение да се предава. Най-неочаквано летният мостик, вече силно обгорен, рухна и сякаш потъна вдън земя. Милиони искри съпътстваха неговия край. Още не отвеяни искрите, на мястото на потъналия мостик изригна нов, огромен огън. Ясно, горели са и долните яруси на надстройката, и сега, със сгромолясването на летния мостик, получавайки свободен достъп на въздух, пламъците лумнаха с все сила. Огнеборците моментално отговориха с яростна контра атака, но пожарът не се стъписа и сякаш нямаше намерение да отстъпва.

С този рейс на м/к „София“ имаше трима кинодейци — ръководител им беше Петър Славянов, а заедно с него пътуваха режисьорът Янко Атанасов и операторът Веселин Донев. Щяха да снимат десетминутен филм за живота и дейността на екипажа на море. Операторът дойде при мен на мостика и поиска разрешение да отиде при горящия кораб и от упор да снима пожара.

Не му разреших по две причини, които не му обясних, а те бяха: първо, бях сигурен, че районът около кораба е блокиран и нямаше да го пуснат, и второ, аз вече знаех от него, а и от колегите му, какъв талантлив смелчага бе той по време на снимки. Имайки предвид това и факта, че горящата корабна конструкция не е безопасна, не му позволих.

Към полунощ огнеборците за втори път постигнаха надмощие над пожара. Не само огън, но дори и искри не се виждаха никъде. Само бял дим се виеше над кораба. И отново огън — огнен смерч над машинното отделение. Вече гореше всичко — масло, гориво, желязо.

На разсъмване четири влекача, по два на носа и кърмата, подадоха буксирни въжета на това, което бе останало от кораба и го откараха в неизвестна посока.

Тази нощ българската комисия, която имаше за задача да прегледа и приеме кораба, се намираше във въздуха на път за Анверс, нищо неподозираща. А БМФ изкара още десетина години без истински съвременен учебен кораб.