Баю Баев
Ние, българските моряци (89)

Малкото разочарование от някогашния голям командир

Аз вече споменах за наетите по време на войната от немското военно командване частни и кооперативни корабчета, които преминаха като наследство към съветското морско командване и то продължи да заплаща наема им по установения ред. Корабчетата не бяха много, но имаше голямо главоболие с тях. Трябваше основно да проуча сложната система за определянето на наема им, да проверявам верността на всеки протокол, да изпращам протоколите в срок в Дирекция водни съобщения за утвърждаване. И накрая да бъда постоянно разпитван от собствениците им или от техните пълномощници: „Какво става с наема? Защо още се бави от София?“. А трябва да кажа, че наемите си заслужаваха да бъдат „гонени“ съвсем отблизо. Сумарният едногодишен наем далеч надхвърляше набавната стойност на дадено корабче.

В това отношение най-точен по време и най-брутален беше моят бивш началник по морската учебна част — Стателов. Колчем влезеше в кабинета ми, винаги заставаше мирно, като удряше токовете на обувките си един о друг — чисто по казионному. Аз смутен скачах бързо да го посрещна. Ръкувахме се и той пак удряше токовете си. Може би не знаеше, че аз бях негов възпитаник? После почваше да ме върти на шиш, докато не измъкне протоколите на предоставените от него корабчета и ги вземе — той да ги препрати в София. После, то се знае, пръв с одобрените протоколи идваше да получи нареждането ми да му се изплати наемът, без да се стеснява, че другите протоколи, служебно изпратени от мен, още не са получени.

Наблюдавах го, изпитвайки стеснение, и го изпращах. На излизане, като ми стиснеше ръката с пожелание за добро здраве и добра служба, с благодарност и за довиждане — пак удар с токовете. Мислех си какво нещо са хората: това ли беше същият наш началник по учебната част в Морското училище, който идваше пред строените за парад ученици да ни поздрави с празника и винаги започваше с думите „Мили мои деца“. Това ли бе и такъв ли е бил нашият някогашен духовен баща?