Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Баю Баев. Ние, българските моряци
ИК „Гитава ООД“, София, 2009
Българска. Първо издание
ISBN: 978-954-8572-01-9
История
- — Добавяне
На влекача „Васил Левски“ (1937 г.)
През април бях назначен за помощник–капитан на влекача „Васил Левски“ със седалище в град Варна. Капитан на корабчето беше Панко Василев, главен механик — Никола Михайлов и помощник-механик Анани Нанков. Анани беше един випуск по-старши от мен. В училището минаваше за „хаплив“, беше дребничък на ръст. Много обичаше да „гони“, ако някой младши не му козирува, или пък, като влиза в спалното помещение, младшият не застане до вратата „мирно“ да козирува и не извика съгласно правилника „Господин техник, разрешете да остана“. Не го обичахме твърде. Сега се оказа точно обратното. Добре се разбрахме и се сближихме. Спяхме в една обща кабина със свободна площ на пода не по-голяма от четири квадратни метра, полутъмна и гореща. От котелното отделение ни отделяше само желязна ламарина.
Тогава за нас имаше много работа. За месец правехме по 2500 — 3000 мили, от които повече от половината бяха с влекало. Превозвахме главно шалани, натоварени с павета от каменоломна Атия за Варна. Често влачехме по три шалана едновременно със скорост 3 — 4 мили на час при тихо море. Докато шаланите се разтоварваха във Варна, ние отивахме през езерото Вая до каменоломните „Добрева чука“ или „Аладън“. Тези рейсове в езерото фактически бяха смърт за екипажа, особено за комсъстава. Тогава Аспаруховият мост не беше още построен. Имаше един понтонен мост на канала срещу флота. Мостът се отваряше само два пъти в денонощието — вечер в 23.30 часа и сутрин в 4.30 часа. В езерото по пътя ни нямаше никаква навигационна обстановка — тъмнина, плитчини, вади очи. И тъкмо изкарали празния шалан от езерото… и хайде с разтоварените шалани пак към Атия. От там наново с пълните шалани пък за Варна. Бяхме се обърнали на караконджули — нямаше кога да мигнем. И все пак я карахме добре.
Нощем Анани излизаше от машината и идваше при мен на мостика да си поприказваме, а и той свиреше много добре на устна хармоника. След полунощ, когато сънят ни завладяваше, бяхме се договорили взаимно да се дебнем, и който завари другия задрямал на пейката, да го лови за носа.