Баю Баев
Ние, българските моряци (148)

Под звездите на голямата мечка

Най-северната точка на Европа — Нордкап — остана зад кърмата. Метеосводката даваше почти нормално време. Слаба промяна към по-късно влошаване. Далече, далече напред, близо до източните брегове на Гренландия, в атмосферата имаше голяма впадина и някакъв студен фронт се предвиждаше да се появи над южната част на Британските острови. Слабото югозападно мъртво вълнение, примесено с насрещната ветрова вълна, започна да облива лявата половина на палубата. Надвесвам се аз над крилото да видя какво си приказват боцманът и Борис Шопа. Изглежда, че са коментирали морето, защото чувам боцманът да казва:

— Както върви, до довечера корабът сам ще измие лявата си половина.

— Според мен малко му даваш. Не само половината, но и цялата палуба, че очисти. Може и со шкурка да я лъсне.

— Не ми се вярва, Шопе. Тоя път мисля, че ще минем метър.

— Дано така да биде.

Подвикнах на боцмана да дойде на мостика.

— Боцмане, за нощес ще назначиш вацман на мостика. Минете с дърводелеца по целия кораб и огледайте всичко. Ако има нещо недостатъчно затегнато, затягайте здраво. Твърде е възможно нощес морето да ни сервира някоя попара.

Надвечер вятърът яко „натисна“ платната. Невидимите в нощта вълни сякаш като от засада изскочиха пред носа на кораба. Той като древен богатир ги срязваше на две, взимаше ги на врата си и, издигайки ги високо на раменете си, бързо ги отпращаше назад по палубата. Тук, пред самата надстройка, ги очакваха като вълнолом двата палубни отбивача. Водната маса, макар и омаломощена, като прескачаше през отбивачите, с вой и настървение връхлиташе върху основата на надстройката и ядосана че не е могла да я разбие, с рев напущаше палубата. В същото време вятърът, грабнал отскочилите високо водни пръски от връхлетялата нова вълна, със самолетна скорост ги пренасяше високо над палубата и те с плющене шибваха чак горе, по стъклата на мостика. Излизането и стоенето на крилата на мостика стана немислимо. Подът в ходовата кабина се наводни. Започнахме да шляпаме във вода.

— Брей, ще потънем откъм върха на мачтата — опита да се пошегува неудачно домакинът на кораба, дошъл, може би от страх, да види какво правят на мостика.

При всяка среща с вълните корабът потреперваше. Не е шега, това са 30–40 тона удар на квадратен метър насрещна площ. Мостикът политаше напред, после започваха надлъжните вибрации: напред-назад, напред-назад, и тъкмо настъпи успокоение — идва нова вълна, нов удар, нови вибрации. А машината? Тя сама си знаеше. Нали всяко сблъскване на кораба с вълната най-напред върху нея се отразяваше. Оборотите й ту замираха, ту отново отскачаха пределните 110. И всеки път, преминавайки критичната граница, те засилваха още повече трусовете и вибрациите. Това ни принуди да намалим оборотите на машината така, че те да не надхвърлят критичните. Вибрациите понамаляха, но силно намаля и ходът. Стрелката на лага слезе на 3 — 4 мили.

Така се инатихме до полунощ, когато пристъпихме към щурмуване. Легнахме на западен курс, за да пропуснем вълните и вятъра отляво по носа. Настъпи известно облекчение за кораба. Някакъв кораб се появи от дясно, идвайки на сближение с нас. Видимостта бе намаляла до една миля и ние го виждахме само в екрана на радара. Така се „мота“ в краката ни до сутринта, като ни създаде не една и не две трудности, но ние не му се сърдехме. Все пак имахме си другар — нашего брата. Не бяхме сами в тая жива водна пустиня. Неговото положение сигурно не беше по-добро от нашето. На разсъмване видимостта се подобри. Изключихме радара и така изгубихме непознатия нощен съсед, без да сме го видяли.

Бяха изминали вече 30 часа, откак пресякохме траверса на Нордкап, а бяхме извървели едва 150 мили, и то в нежелано направление. Отклонението от курса и от отместването ни, предизвикано от силния вятър, видимо ни отнасяше на северозапад. Някъде към северната половина на Гренландия, но това не ни плашеше. Гренландия беше още много, много далеч. Пък и с тая скорост каква ти Гренландия!

От главния механик постъпи предложение да се върнем в Нордкап, откъдето да вземем пилот и да минем през фиордите. Той бил сигурен в машината, но смятал, че като минем през фиордите, ще спечелим време, а и корабът и хората няма да се трепят неизвестно още колко дни. Да се върнем, е лесно. Но как да пожертвам тези 150 мили, извоювани с толкова мъки, труд, безсъние и тревоги? Ами ако днес-утре се подобри времето? Че може ли тая хала да духа вечно? Нека почакаме до десет часа, когато ще имаме новата метеосводка.

Сводката даде същото време, а барометърът бе успял да слезе с още два милибара, което се съпътстваше с още по-голямо засилване на вятъра. Разреших да се върнем към Мурманск.

Изчаках „голямата“ вълна да мине под кораба и заповядах „дясно на борд“. Рулевоят завъртя кърмилото на дясно и отривисто повтори „Имам дясно на борд“. Корабът тръгна на дясно, но неохотно, бавно и колебливо. Бесният вятър натискаше силно от ляво надстройката и с това се противопоставяше на кърмилното перо. Следващата група големи вълни завари кораба в положение почти на борд, нещо, което най-малко желаех. И те, вълните, една по една дойдоха като гигантски бразди, чиито краища се губеха, потънали в ограничената видимост на хоризонта. Първата голяма вълна от групата се вмъкна под кораба. Вдигна го високо над гърба си и като го запокити наляво, продължи по пътя си. Следващата голяма завари кораба точно, когато той се готвеше да се изправи. Метна огромна пенеста грива и засипа 3000 — 4000 тона вода върху палубата му. Корабът се зашемети, потрепера и, видимо смазан, спря да се изправя. Тези четири хиляди тона допълнителен товар на гърба му, и то динамичен товар, му дойдоха множко.

В училището ни бяха учили, и то с точността на математиката, че ако една трета от палубата отиде под водата, потъването на кораба е неизбежно. Сега, като изключим бака и надстройката, най-малко четири пети от палубата бяха под водата. Какво ще стане с кораба в следващата минута? Ще имаме ли време да спуснем лодките? И как би станало това в тая хала?

Надеждата ми беше в това, че водата най-напред покри палубата от левия борд, когато корабът, макар и под водата, беше в изправено положение. Дори тя му помогна да се наклони на дясно. Така 4 — 5 секунди корабът сякаш се колебаеше накъде да тръгне — надолу към дъното или нагоре, към живота. Голямата метацентрическа височина и голямата резерва плавучест най-после си казаха думата. Корабът, без да се накланя, започна едва-едва да се повдига, първо откъм носа. Водата като огромен водопад бързо напускаше палубата.

Третата голяма връхлетя върху кораба, когато голяма част от водата се беше вече оттекла. Силно наклони кораба на дясно и с това, като му помогна по-скоро да се освободи от останалата вода, заедно със стеклата се вода от левия на десния борд силно го наклони надясно. Това беше крен над 45 градуса. В машината изтрещя — вероятно се сриваха сандъчетата, напълнени със стари резервни части. Домакинът се откъсна от ръкохватката на радара, препъна се на прага на страничната врата на мостика, плъзна се по палубата и спря в улея за оттичане на дъждовната вода. Там изчака, докато се изправи корабът. Така му се падаше — най-малко точно сега имаше работа за него на мостика.

Докторът беше се залепил в левия ъгъл между двата прозореца и гледаше напред по палубата кой ще надделее в този ужасен двубой. Той нали пописваше, навярно сега събираше впечатления, затова аз му извиках:

— Докторе, тука, тука гледай, за да запомниш за цял живот. Това не се повтаря всеки ден — и му посочих морето или по-точно бездната, която се открояваше през отворената дясна врата, през която току–що бе прелетял домакинът. Някъде дълбоко под нас на двадесет метра гледката наистина беше поразителна. Макар че бяхме отдалечени на 6 — 7 метра от борда, корабът бе легнал толкова надясно, че оставахме с впечатление, че сме надвесени над жива зейнала пропаст. Вълната отмина. Корабът започна бавно да се изправя и продължи да завива надясно. Съвзелият се домакин въздъхна:

— Не можа да се обърне.

— Какви ги говориш? Та корабът да не е като теб. Докато на дъното му има 14500 тона апатит, никакво обръщане няма да има — троснато прекратих емоциите му аз.

Полетяхме по вятъра и вълните към Нордкап. Как бързо гълтахме милите, извоювани вчера и нощес с толкова труд и мъки. Не бяха се минали и два часа, когато най-неочаквано ни застигнаха необикновено високи вълни. Корабът вирна нос високо в небето и легна с цялата си дължина върху ската на подложилата се под него вълна. Кърмата потъна дълбоко в падината на вълната, която скоро бе обхваната от нахлулата по палубата разярена водна маса. Люковите закрития на четвърти и пети хамбар останаха под тая разпенена стихия, а иначе са на цели пет метра над водолинията. Бавно премина първата вълна, за да стори място на следващата. Пак беснееща вода върху палубата и люковете. Дано само люковите закрития не ни подведат. Иначе… колкото празно пространство има в хамбарите, кой знае с колко вода ще се нагълтаме.

Преди години, една вечер у дома телефонът ми звъни. Двама строителни инженери молят да ме посетят. Дойдоха. По-млади от мен с по 10 — 15 години. Предлагат ми да взема участие в замисленото от тях ново, контрапредложение по проекта за построяване на нефтеното пристанище в Отманлий. Предложиха ми аз да обоснова защитата на техния проект откъм вълновия режим. Приех, и това ме накара да навляза дълбоко в теорията на морските вълни. А те се оказаха над четиристотин по вид и произход. Сега, въпреки всичко, което знаех, тези внезапно възникнали вълни, които бавно, една след друга подлагаха исполинските си черни гърбове под кораба, бяха нещо съвсем ново за мен. Потърсих обяснение в релефа на дъното. Бързата справка с пътевата карта ми показа, че няма съществена разлика между дълбочината на района, в който бяхме навлезли, и дълбочината на съседните райони. Така че точно тези вълни и сега са загадка за мен, особено с тяхното появяване и сравнително бързо изчезване. Вълните за почуда се оказаха само три, а времето за преминаването им под кораба за всяка от тях траеше по две–три минути.

Такова положение като нашето, когато ходът на кораба почти съвпада със скоростта на попътната вълна, и особено при голяма и висока мъртва вълна, се смята за критично. Добрата морска практика препоръчва при такива случаи да се измени скоростта на кораба. Но струваше ли си сега, при тия големи, високи и дълги вълни, да се изменя режимът на яхналия вълната кораб? Ами ако намаленият му ход се отрази неблагоприятно върху и без това затрудненото управление на кораба? Не, не си струва. И освен това, мисля си аз, последната дума все пак трябва да бъде на голямата устойчивост на кораба, определяща се от нашата покровителка, нейно математическо величество Метацентрическата Височина, която и тоя път трябва да ни изведе от тези опасни въртопи. Аз лично много я обичам и много я уважавам, макар че тя и само тя е причина за тези остри и бързи клатения от борд на борд, които ни оставят без сили, без сън и които в края на краищата ни карат да подлагаме възглавници и спасителни ризи под дюшеците на леглата си, за да се задържаме в тях като в нещо подобно на корито.

Ах ти, Уважаема Метацентрическа Персоно, колко си снизходителна и добра, като не позволяваш на кораба да се обърне, и едновременно с това колко си жестока, като ни измъчваш със своите седем секунди мятане от борд на борд. Но ние не ти се сърдим, а те обичаме и ти вярваме, защото ти си невидима като бог и неуловима като вятъра, но ти си изчислима и затова винаги непобедима ни от вятъра, ни от морето.

Една от тези вълни, като се качва на втората кърмова палуба, разбива бравата на вътрешната дървена врата, водеща за камбуза, и най-безцеремонно се втурва надолу по стълбата към склада за провизиите. Това бе първата външна изява на нашата, на домакините, немарливост — оставена беше незатворена външната металическа, водонепроницаема врата. Кой би могъл да очаква, че вълната ще се качи на цели седем метра над морето? Излиза, че го е очаквал конструкторът на кораба, щом е поставил втора двойна, херметически затваряща се желязна врата. Пък има и друго, което не бива да се забравя: сякаш стихията има ум и усет в битката с кораба, та най-напред открива слабите места на кораба и веднага ги атакува.

Двадесетина мили преди Нордкап, в отговор на нашата радиограма, с която исках пилот за преминаване през фиордите, получих следната радиограма:

„Поради лошо време пилотната служба преустановена за минимум два дни.“

Какво да се прави? От предварителната консултация с лоцията се разбра, че там не се препоръчва никакво котвено място. Най-подробното проучване на картата потвърди същото: малка, три–четири мили акватория между трите малки и ниски острова, с големи дълбочини, непозволяващи закотвяне. Каква ти котва тук! Да останем два дни и две дълги нощи на дрейф при десет бала вятър в тоя капан. И рискът голям, и мъките не ще са малки. И за какво? Ами ако пилотната служба остане закрита за повече от два дни? С какво и как ще наваксаме загубеното време? Е, на някой може да му се ще за два–три дни да се приюти на тихичко, но този някой нали не носи никаква отговорност по опазването на кораба, без да говорим за финансовите загуби. След подобен род размисли заповядах ново „Дясно на борд“. Вятърът и вълните пак връхлетяха върху кораба, но той ги посрещна самоотвержено и веднага влезе в смъртна схватка с тях.

Настъпваше третата нощ откак отплавахме от Мурманск, а все още бяхме в района на Нордкап. Всичко започна отново. Пак щурмуване, пак промяна на курсове, пак мятане от борд на борд, пак смяна на режима на машината. На четвъртия ден достигнахме северозападните брегове на Норвегия. По обед вятърът понамаля, слезе на 6 — 7 бала. Стана възможно да се излезе на палубата. Като първа задача наредих да се проверят задрайките на люковото закритие. Да се провери да не би някои да са се отслабили от вибрациите и ударите на вълните. И тук дойде втората неприятна изненада. Почти половината задрайки се оказаха съвсем слабо задраени или въобще не бяха. Нашите „новички“, заедно с попадналите под тяхно влияние „старички“, провели рационализация за намаляване на труд и ги оставили не докрай задраени. Какво безотговорно отношение към възложената работа, и то при предстоящо излизане в Северния ледовит океан, и не кога да е, а през зимата. Все пак имали сме късмет, и новичките, и старичките. Отървахме се само със стотина тона вода, навлязла в хамбарите номер четири и пет, която товарът (апатит) за по-малко от 24 часа прие в себе си.

Държейки постоянно сметка за направлението и силата на вятъра и вълнението, не пропущахме случай да завиваме постепенно на юг. Но злото стоеше тепърва пред нас. Скоро попаднахме в центъра на движещия се към нас студен фронт. Вятърът и вълнението придобиха такава сила, че всеки опит да легнем, макар и приблизително, на генералния курс биваше веднага най-безцеремонно смазван. Бе настъпил оня момент, когато не се мисли вече кога ще пристигнем, а се прави всичко възможно някога да пристигнем. Поставихме кораба на най-удобен за него курс, подбрахме и съответния ход на машината дотолкова, доколкото това бе възможно. Въпреки това корабът се мяташе, трепереше и стенеше като агонизиращ, а вълните играеха вихрен танц по палубата, по бака и по надстройката му. Всеки час поглеждах барометъра, а той бавно и упорито продължаваше да пада и да пада. Както вървеше, изгледи за скорошно излизане от ада на депресията не можеше да се очакват.

И най-после, като нямаше какво друго да направим, се предадохме. И себе си, и кораба предадохме в ръцете на някогашния му, неизвестен за нас строител. От неговото майсторство, от неговата наука, от неговите знания по съпромат, от неговата амбиция като корабостроител и най-после, не на последно място, от неговата някогашна отговорност сега зависеше нашият живот. Но ние знаехме и вярвахме — чудно, неповторимо човешко творение са корабите.

Към пет часа сутринта, неочакван от никого, на мостика се втурна готвачът и задъхан и с треперещ глас доложи:

— Вода в кабината ми. Много вода. Като си спусках краката да слеза от койката, нагазих до глезена в ледена вода.

Тичешком се спуснах от мостика. Долу заварих, вече станали, обитателите и на другите кабини, в които бе навлязла вода. Водата бе навлязла в първите три кабини — главна палуба, ляв борд. Вдигнахме от сън палубната команда. Започна изгребването на водата през мийките. Потърсихме причината за наводнението, но не я намерихме. Боцманът предположи, че навярно има пропукване между надстройката и палубата. Наистина малко ли вода се изсипа точно върху челната стена на първата кабина. Всъщност това беше най-малко вероятно. Водата продължаваше да приижда. Скоро наводни и останалите кабини. С пакли, парцали, пясък и лой преградихме пътя й, за да не потече към рулевата. Насочихме я към шпигата на моряшката баня. На разсъмване огледахме отново обстановката. Водата идваше изпод дървената обшивка в района на скритата шпигатна тръба от горната палуба. Предположихме, че тръбата, разядена от корозия, се е пробила.

Нова тъмна непрогледна нощ. Бурята фучи. Корабът стене разярен. Мята се във всички посоки — нагоре, надолу, наляво, надясно. За да се придвижиш дори на две крачки, ти трябва време и огромно напрежение. Хващаш се с ръце, за каквото намериш, разкрачваш крака, стъпваш на целите си стъпала, забиваш ги в кльонката и чакаш ялпата да отмине, за да продължиш. Ако не се удържиш, мисли му. Сблъскването, че и падането ти е неизбежно. А като погледнеш напред в мрака, мислено виждаш ужасна картина, каквато и дяволът още не е измислил в ада.

Полегнал бях на диванчето в навигационната така, че всеки миг да скоча, когато някоя по-голяма ялпа ще ме изхвърли от него, и си мислех: само се опитай да отвориш една от задраените железни врати на външния канижел и излез, излез, макар и за минутка. Направи усилие и погледни, макар и от десет метра височина, погледни черната ревяща паст на водата, и неминуемо ще почувстваш колко много си обикнал тоя „мъничък“ кораб, който, борещ се със сетни сили за себе си, се бори преди всичко за теб, за твоя живот. И още, какво нищожество и какво велико могъщество е тази твоя стоманена скаличка, оставена сама на себе си в океана! Тая малка стоманена скаличка сега е твоята най-голяма, твоята единствена опора и надежда. Защото я си представи… как бихме спуснали спасителните лодки, когато корабът се мята от борд на борд всеки седем секунди, а вятърът смита с огромна метла белите гребени на вълните и ги понася като камшичен дъжд над океана. Спасителна лодка ли? Не, благодаря. Да ми е жив и здрав само той — моят кораб!