Баю Баев
Ние, българските моряци (64)

Освещаване на пристанище Царево (1937 г.)

Така или иначе, но аз изглежда, че хванах здраво пристанището. Постепенно се запознах с първенците на градчето: кмета на града Спас Желев, началника на митницата Никола Стайков, началника на пощата Ангел Доцев, главния счетоводител на Земеделската банка Петров, двамата ръководители на Странджанския кооперативен съюз Евтим Воденичаров и Илия Кирязов, с някои учители, с участъковия лекар доктор Шушков — белогвардеец, добродушно старче, което лекуваше маларията и всички болести само с хинин. Особено се сближих с Ангел Доцев, четиридесетгодишен ерген, на мен тогава ми се струваше много стар, активен деятел на Пощенския съюз в Пловдив, и затова за наказание бе изпратен на работа в Царево.

Собственоръчно приспособих пристанищната двойка на ветроходка и с нея приобщих Доцев към морето. И не само го приобщих, а и го пристрастих към морето. Когато напуснах пристанището завинаги, той вече си беше направил своя лодка. Построи я в зимника на пощата.

Включих се в ръководството на Червения кръст. Изнесох добре посрещнат доклад за дейността на Международния и Българския червен кръст по случай кръглата годишнина от създаването му, не помня точно коя. Свикнах с работата си, опознах се с хората и… времето затече бързо и неусетно. Особено след месец март, когато започна усиленият износ на дървени въглища и пролетният пасажен риболов.

В края на месец юли от София пристигна главният навигационен инспектор от „Дирекция Водни Съобщения“ господин Георги Купов — героят при атаката на турския боен кораб „Хамидие“. Настаних го в резервната стая и зачаках да разбера за какво е дошъл. Мина ден, мина втори, трети, аз все чакам. Най-после от техника Данчев разбрах, че предстои официалното откриване на пристанището. Купов вече се бе разгърнал. Докараха няколко коли от Странджа, натоварени с прясно отсечени дъбови клони. В двора на училището, съседно на пристанищното управление, започна направата на сенник за гощавка на гражданството и за някои посетители от Странджанските села. Работници под ръководството на Данчев направиха аналой от същите дъбови клонки. Данчев издигна в идеално права линия двадесетина пилона. От мен от пристанище Бургас поискаха да им съобщя каква е дълбочината непосредствено пред големия кей и би ли могъл там да застане параход „Цар Фердинанд“, макар и празен. Отговорих, че заставането е възможно само ако между кораба и кея се поставят поне два шалана един зад друг. На следващия ден влекачът „Раковски“ докара шаланите. На шести август, събота, Данчев опъна вертикално на всеки стълб по един седемметров български трибагреник, а между пилоните обтегна на около метър височина дебело въже.

Господин Купов ме уведоми, че на седми сутринта в осем часа трябва да застана в редицата на местните ръководители непосредствено до аналоя, най-отпред, и че ще трябва да остана при гражданите в двора на училището по време на обяда.

На следващия ден пристигна параход „Цар Фердинанд“, ескортиран от четирите миноносеца и празнично украсен с всички сигнали от международния код, а на главната мачта, най-отгоре, се извисяваше щандартът на царя. Изглежда, до този момент никой не беше сигурен, че царят ще дойде. А възможно е и по други причини да се е мълчало.

„Раковски“ подаде въже на „Цар Фердинанд“ и започна да му помага да влезе в пристанището. Церемонията по откриването на пристанището започна. Ние, местните „големци“, се наредихме покрай аналоя от външната му страна, откъм брега. По трапа от кораба слязоха десетина истински големци. Не познах нито един от тях. Наредиха се и те, но откъм вътрешната страна, между аналоя и кораба. Дойде и владиката с двама–трима свещеника. Слезе и царят. Ръкува се с нас, местните, и застана до редицата на големците така, че аз се случих точно срещу него. Молебенът започна. След двадесетина минути владиката излезе пред входа на аналоя. Царят се приближи до него. Владиката си подаде ръката. Царят я пое и понечи да се наведе, но владиката си дръпна ръката, така, както бе хванал ръката на царя. Царят дръпна ръцете към себе си. На лицето на владиката се изписа грозно смущение, но той повтори издърпването. Тогава чух царя да му казва: „Щурак, какво се дърпаш! Народът гледа!“. Наведе се и целуна ръката на владиката. Народът — това бяха хората, наредени покрай пилоните отвъд опънатото въже.

След молебена изведоха царя и големците на Боруна. Тогава там едва бяха покарали засадените млади горски фиданки. Садила ги бе строителната организация на пристанището, но те нещо не вървяха. Обаче централната алея, която водеше към него, беше добре утъпкана, с две крайпътни цветни лехи. (През 1985 г. минах оттам. Дърветата бяха порасли, макар и разкривени от силните летни мелтеми и зимните ветрове. Алеите, едни прави, други оплетени, бяха асфалтирани и, въпреки сушата, добре поддържани. В източния край, досами морето, бе направен детски кът).

Народът вече се бе струпал в шпалир: граждани и селяни. Царят върви напред, свитата — зад него. Вървейки, царят се ръкуваше, с когото свари и с тогова, който превари. Стигна до Боруна, повърна обратно и започна да се ръкува с втората редица от шпалира. Гледах и си мислех — долу, на пристанището, владиката си отстъпи ръката, за да я целуне царят, защото „народът гледа“, а сега царят се ръкува с простия народ. Какъв добър, демократичен цар, нали?

Официалните лица отпразнуваха събитието на борда на „Цар Фердинанд“, а народът — под сенника в училищния двор. Трябва да се отдаде заслужено признание на г–н Купов и на кмета Спас Желев, защото храната бе в изобилие и добре приготвена. Не бяха забравили да сложат на масите и по бутилка бира за всеки присъстващ.

Аз заедно с първите ми „царевски“ познати, вече стари приятели, се натоварихме в лодката на Левчо — имаше такъв рибар в Царево — и отидохме на посещение на колегите ми от влекача „Раковски“.