Баю Баев
Ние, българските моряци (128)

На корабно кафе в Манила

Най-после след 45 дни отплавахме от Хайфон за Манила. От там щяхме да натоварим 860 тона тютюн за България. Оказа се, че нямаме карти за Манила. Как щяхме да стигнем до там без карти, нямах представа, но нали имах „отракани“ млади помощник-капитани, които отдавна бяха завързали приятелство с колегите си от съветските кораби, пратих ги при тях да ги помолят да ни услужат с такива карти.

Пред входа на лагуната (широко и дълбоководно вътрешно солено море) за Манила се явихме малко преди разсъмване. Беше неделя, почивен ден за тия, които бяха на брега. Точно на входа на лагуната картата показваше малко островче с бял проблясващ огън. Видяхме го и ние. Но откъде беше самият вход, на картата нямаше указания. Тя показваше добри дълбочини и за двата протока. Кой да избера?

Спрях се на десния — можеше влизането и излизането да са еднопосочни. Насочих кораба през него. Ход не намаляваме, но следим точно мястото на кораба, боейки се, да не би да има някакво течение, което да ни отнесе встрани на опасно място. Минахме. Развидели се. До Манила имаше още час, час и половина път. Небето над нас, особено на изток, където трябваше да е Манила, беше светлосиво, пепеляво. Предстоеше горещ ден. Пред нас над югоизточната половина на лагуната нервно кръжаха три–четири вертолета. Виеха се на едно място във въздуха, спускаха се ниско над водата и после се издигаха. Над тях пикираха малки, но бързи самолети. Какво ли става? Да не би цялата тая дандания да е заради нас? „Васил Друмев“ е първият социалистически кораб, който влиза в Манила за извършване на търговска операция. Вървим. Вече сме близо до „бойния“ театър. Радистът ми докладва:

— Става нещо. Ефирът е пълен с радиосигнали. Говорят и на открит текст, но нали не им разбирам.

След час и половина, когато ние вече бяхме вдигнали флага „искам пилот“, въздушната шумотевица спря. Остана само един вертолет да кръжи, продължавайки да се издига и спуска над морето.

По-късно, когато влязохме в пристанището и застанахме на котва в басейна му, от корабния агент научихме, че днес към 07.30 часа пътническо крайбрежно корабче с 830 пътника се преобърнало. До момента липсвали 570 души, от които повечето деца. Търсенето на хора, макар и не така интензивно, продължавало.

В Манила ни посрещна младо момче, представител на корабната агенция, което се оказа внимателно и любознателно. Не бяха минали и петнадесетина минути, откак се запознахме, и неусетно преминахме на политическа тема. Кой и как управлява предприятията в България, щом няма собственици? Вярно ли е, че хората живеят натъпкани в общи помещения и че се хранят от един казан? Как отглеждат децата си или държавата им ги отнема? Помъчих се да избия от главата му всички тия пропагандни измислици. Той много предпазливо ми загатна за някакво брожение против генерал Маркос. Повече на кораба не се яви. Попитах за него — пратили го в командировка на друго място.

Работата ни и тук се затегна и аз реших да поканя на вечеря няколко души, от които зависеха много неща по нашето по-скорошно товарене. Пък и не бях се отказал от желанието да направим една екскурзия из Манила и околностите.

По време на кафето старпомът изненадващо ме препоръча за голям познавач на кафе. Нямах никакви данни за гостите и изпаднах в затруднение, затова трябваше някак да се измъкна, пък и да ги слисам. Затова аз ги наведох на мисълта, че познавам на кого какво дете му се е родило. По него време се ширеше между нас една такава формула за изчисляване пола на детето. Те малко се поколебаха, но все пак решиха да опитат. Аз на свой ред се постъписах, защото познаването по формулата беше въпрос на случайност. Но те настояваха.

Тогава поисках от най-настойчивия да ми даде рождените дати — своята, на жена си и на едно от децата си. После направих на ум „сложните“ никому ненужни изчисления и отсякох: момче. Бях познал. Когато дяволът реши да си играе, какво ли не измисля! Като попремина изненадата, тримата ми гости се спогледаха и най-мълчаливият от тях каза:

— Мога ли да Ви помоля да гледате и на мен?

Никак не ми се щеше, но нямаше как да откажа. Затова вежливо отговорих:

— Моля Ви, с най-голямо удоволствие. Заповядайте!

— Днес, преди да тръгна към Вас, жена ми влезе в болница. Нощес чакам дете. Кажете ми какво ще бъде.

Поисках неговите и на жена му данни.

— А на детето?

— Детето? То нали нощес ще се роди?

— Да, чакаме го, както казах.

— Тогава е ясно, нали?

Премислих данните, колкото за заблуда и авторитет, и пак отсякох: момче. И тримата в един глас възкликнаха:

— Браво!

След малко бащата, като се посъвзе, каза:

— Ех, да знаете колко ми се ще да е вярно!

На сбогуване ги изпратих чак до трапа, като не пропуснах да им напомня още веднъж за екскурзията.

На следващия ден идват пак тримата. Таткото извади три бутилки уиски от чантата си и ми ги подаде:

— Заповядайте! Това е от мен с най-добри чувства и пожелания! Познахте. Роди ми се син. А от господин майора (значи този, възпълния, бил майор) имате една екскурзия. Утре в десет ще ви чака автобус на кея.

— Много съм Ви благодарен. Да сте живи и здрави, както казваме ние, българите!

Тоя път ги поканих само на кафе. Поговорихме за това–онова и, макар че не му бе мястото да се говори за политика, аз, гледайки в чашата си, им казах:

— Нещо генерал Маркос не ми харесва.

Вярно, че това не ми беше работа, но го направих, за да ги посмутя, та поне малко да отмъстя за първия ми и последен филипински приятел.