Баю Баев
Ние, българските моряци (33)

Плаванията продължават

Преминаха още две седмици в непрекъснати денонощни плавания. Зажадняхме не, а умирахме за сън. Ако не е нощно плаване, където си на вахта при машината, ще си на нощно дежурство. Но… нали бяхме млади, а и добре ни хранеха. Любомир Давидов, който се беше завърнал от едногодишно пребиваване във военното училище в София, беше и отговорник по прехраната ни, а той умееше всичко. Ще се надвеси над машинния люк, ще подсвирне и току ще запита: „бай Кольо, както си потънал в тая адска жега, би ли изял една равадинска динка?“. И подхвърля динката в ръцете ми.

Една вечер се прибрахме във Варна. Трябваше да вземем въглища и вода за машината. Гледам, Зайчето (Георги Николов) седнал умърлушен върху кожуха на машината, до задната димна тръба на „Храбри“.

— Какво ти е, Зайче? Виждаш ми се малко поотпуснат.

— А, нищо ми няма. Да взема, брат, един чук, че да зачукам по тая глупава глава, дето носи тоя ум. А и едни циреи като са ме налегнали, нито мога да седна, нито мога да стана. Ето тука един, на врата ме е захапал, между двете рамена.

— И аз вече имам два.

Не можеше и да се очаква друго. Привикналата на чистота млада кожа мъчно се справяше с мръсотията, с машинното трюмно масло, с горещите водни капки, стичащи се по голите ни гърбове от машината, и с безбройните, винаги гладни дървеници.

В края на втория месец от пребиваването ни на миноносците почувствахме машината в ръцете си с всичката й сила и капризи. Започнаха да ни оставят на вахта сами, без „страничен“ надзор. Плаванията не спираха. Учения, стрелби — картечни, оръдейни, торпедни, денонощно не преставаха.

Трите движения на машината — съвсем открити, никакви кожуси. Всеки мотилев лагер, всяка триеща се част си имаше своя масльонка, не много хитро прикрепена към нея. По време на ход всяка масльонка трябваше в определено време да се долива с масло на ръка, а това никак не беше лесно, особено когато морето биваше лошо. Затова пък ние скоро му намерихме колая. За да не попаднем сред движението или върху някоя спомагателна машина, мятани насам–натам от клатенето на кораба, просто лягахме на оплискания с вода и машинно масло пайол и така смазвахме машината. И всичко това ставаше при 50 — 60–градусова топлина.

Лятото бавно си отиваше. Минаха още две седмици в непрекъснати денонощни плавания. Все по-често ставаше нужда да влизаме всред ходовото движение на машината за ремонт на мотилевите лагери между движенията при гореща, току–що спряла машина. Върху голите ни тела капеше вряла вода. Плюски на обгорена кожа намираха място по рамене, по ръце, гръб, но… бяхме млади и силни — вече нищо не можеше да ни уплаши.