Баю Баев
Ние, българските моряци (38)

Отново в Созопол

Както вече казах, на първи ноември най-после плаванията приключиха. Завързахме корабите на кея, на борд един до друг. Загасихме котлите. Отворихме ги за преглед и почистване. Имаше така задръстени с котлен камък тръбички, че бе невъзможно да бъдат почистени, въпреки че предварително ги бяхме изварили със сода. Никаква специално направена сачма не можеше да премине през тях. Трябваше просто да се пристъпи към тяхното изолиране чрез запушване.

Но в службата ми, че и в живота ми, някои обстоятелства се бяха променили. Започнало бе безинтересното ежедневие на войнишкия ми живот. Един ден командирът ме извика и ми каза: „Готви се веднага за Созопол. Определен си да следваш корабоначалническия курс на училището“. За мен това беше същински гръм небесен посред бял ден. Наистина от него по-неочакван и по-радостен нямаше. Практиката ми на миноносците най-ненадейно завърши, и то предсрочно. На хоризонта се очертаваше по-конкретна насока на живота ми.

Аз вече познавах Созопол, града, острова и зданието на Рибарското училище, където това лято бе преместено Морското училище от Варна. Никой от нас не знаеше какви бяха причините за това преместване. В мечтите си аз денем и нощем, зиме и лете виждах големите кораби да минават покрай нас зад остров Свети Иван. Големите кораби в голямото море, чиито помощник–капитани и капитани предстоеше да станем ние.

Животът на острова беше суров, особено зиме. Макар че училището беше с парно отопление, зимните североизточни ветрове така навяваха през прозорците, че ние бяхме принудени да поставяме пясък между вътрешните и външните им крила до половината височина. Въглищата се докарваха от Бургас с шалани още от есента. Учениците от училището, включително и ние, разтоварвахме шаланите и отнасяхме въглищата на гръб с кошове в избата на училището, където бе парното отопление. Училището бе свързано с градската водопроводна мрежа, но водата често спираше — лете поради малък дебит, зиме поради замръзване на тръбите. За хигиенни нужди възпитаниците на училището трябваше всеки ден по наряд да изнасят вода с кофи от морето. Всичко това, като цяло, водеше до една тежка, но здрава закалка към навик и разбиране, че трябва да се трудиш, а няма да сбъркам, ако кажа и към безстрашие спрямо трудностите.

Преместването на училището в Созопол имаше редица негативни страни. Созопол по онова време беше едно изостанало градче, с поминък от примитивен, ограничен риболов и лозарство. Разбира се, риболовът и лозарството стигаха за задоволяване до известна степен нуждите на градчето. Една голяма част от пролетния и есенен риболов се отнасяше до Бургас, че и до София. Виното никога не беше в количество, което би могло да бъде обект на извънградска търговия. Трима–четирима първенци — чорбаджии бяха хванали цялото градче за гърлото и го душеха, но така, че да не умре от глад. Материалната култура (за духовната да не говорим) бе на най-ниската възможна точка. Нямаше каквото и да било промишлено предприятие. Бяха останали само три вятърни мелници — две на северния скалист бряг и една в подножието на южния, сравнително висок скат. И трите бяха кой знае от кой век. На практика, в крайна сметка се получаваше така: вместо училището да тегли технически опит и духовна култура от града, неговите възпитаници, още съвсем неукрепнали, трябваше да стават културни трегери за града. Практиката бързо показа до каква степен бихме могли да бъдем ние културтрегерите. Излезеш в града, обиколиш го за двадесет–тридесет минути, спреш се до книжарницата на куция Митко да погледнеш някой изглед от илюстрована картичка, или честитка за любимата, обезателно с някакъв дреднаут и вградена в котвичка някаква красавица, и току забиеш в някоя кръчма. И ето ти обмен и растеж на културни ценности.

Дори и лодките тогава нямаха моторчета. Всички от това време помним, че най-могъщото, най-съвършеното средство за „модерен“ риболов бе хилядолетната аламана, движена от осем души изпечени гребци. Добре, че всичко това се разбра, та училището бе своевременно върнато във Варна — там, където бе единственото му възможно и най-подходящо място. Тук му е мястото да спомена всеотдайността на нашите преподаватели, като подчертая тяхната преданост, материнска любов и съзнателност към призванието на училището. Те не се уплашиха от личните, семейни и преподавателски трудности, каквито явно ги очакваха, и без ни най-малко колебание дойдоха в Созопол с нас.