Баю Баев
Ние, българските моряци (118)

Анахронизъм

По-старите моряци не може да не си спомнят, че преди време често ставаха сбивания по корабите както между членовете на екипажа на даден кораб, така и между екипажите на отделни кораби под различни флагове. Лично аз, още като ученик в Бургаската гимназия, често съм слушал за такива сбивания в съответните заведения, които бяха в съседство с пристанището.

През есента на 1936 г., когато бях стажант капитан, току–що започнал първия си рейс с параход „Балкан“, отидохме в Браила, откъдето трябваше да натоварим пълен товар жито за Анверс. Житото идваше по Дунава с шлепове, но шлеповете нещо закъсняваха и ние трябваше да ги чакаме десетина дни. На десетия ден, когато едва бяхме започнали да товарим от първите дошли шлепове, пристигна и параход „Мария Луиза“ — еднотипен, систер шип на „Балкан“. Екипажите на двата кораба отдавна не се бяха виждали, затова още първата вечер всички, които бяха свободни от вахта и не им се излизаше в града, отидоха да се видят с „аверите“ от „Мария Луиза“. Така без предварителна уговорка двата екипажа се събраха в най-реномираната кръчма, намираща се до пристанището. Нормално беше множеството срещи да се ознаменуват и полеят.

Стопанинът на заведението изглежда беше предприемчив човек, защото бе привлякъл млади момчета и момичета за певци и танцьори. Съответно салонът на заведението всяка вечер бързо се запълваше не само с моряци, но и с жители на града.

Тази вечер нашата компания от двата кораба беше най-шумната, най-приятелската и най-монолитната. Въпреки нашата шумотевица и многото наздравици, останалите посетители приемаха нашето държане за нормално, още повече, че ту от една, ту от друга българска маса току се чуваше: „Прати една кана вино на еди-коя си румънска маса!“. Румънците приемаха, благодаряха и стискаха ръце в знак на признателност.

По едно време, в самия разгар на веселбата, в салона самоуверено нахълтаха двадесетина души от съседния на „Балкан“ гръцки кораб. С някои от тях вече се бяхме виждали. Случваше се вечер да се прибираме по корабите с една и съща лодка. За новодошлите нямаше място — салонът и без това беше запълнен до край. Скоро започна следващият номер от програмата. На малката сцена с нисък подиум момчета, облечени в разноцветни кубанки, заиграха казачок. Гърците се запромъкваха между масите и се наредиха пред сцената, като изолираха танцуващите от зрителите. Нашите им подвикнаха да се поотместят. Те заобръщаха към нас глави, но не се помръднаха.

Един мъжага от „Мария Луиза“ се изпъчи, викна им с цяло гърло на гръцки или да се отместят оттам, или майката им гръцка щял да разплаче. Гърците пак извъртяха глави и го погледнаха, но не се отместиха. Някои от тях се опитаха да му покажат неприлични знаци. Това сякаш пришпори нашия герой, който катурна по пътя си две маси и с това накара жените да се разкрякат, след което бухна едного от гърците с глава и стовари юмрук върху друг. Гърците не искаха нито да се бият, нито да се отместят, само пипнаха нападателя и го хвърлиха върху съседната маса. Това пък беше достатъчно, за да скочат мнозина от нас.

В миг гърците бяха пометени. Секунда след това маси, хора и почупени прибори станаха едно цяло. По-страхливите задръстиха вратата. Сега вече никой никого не можеше да спре. Вдигна се страшна олелия. Тълпата на вратата се стъписа. Правеше път на някого. Някои извикаха „Полиция!“. Появиха се и първите полицаи. Въпреки това побоят продължаваше. Тогава палубният боцман на „Мария Луиза“ вдигна един стол. Изправи една маса и цапардоса с все сила единствения полилей. Настъпи непрогледен мрак. Заедно с полилея изгоряха и бушоните. Преди още в тъмното да се очертаят мътните рамки на прозорците, два от тях издрънчаха. Изпращяха и дограмите им. Някой от нашите извика:

— Навън, всички навън! През прозорците!

Изскочих и аз, макар че не бях един от участниците в побоя.

Години по-късно, трябва да е било през 1966 година, след дълго прекъсване на морската си служба по ред причини, аз отново се бях върнал на работа в морето. Правех първия си рейс с м/к „София“. Естествено, не като „стажант“, а като „дубльор“ на старши помощника. Рейсът ни беше Варна — Танжер, където натоварихме 300 тона корк на бали на палубата. На моряците се падна голям труд и зор, докато го обвържат. Аз се включих сред тях не толкова да им помагам, колкото да изпитам всичко по кораба от по-близо.

Притъмня съвсем. Връзването продължи до късно под осветлението на палубните лустри. Работата беше много продължителна и без каквато и да било почивка. Моряците връзват, и псуват живота и бащите си — това нито е живот, нито е работа. Никаква почивка. Щом се върнат в България, край — напускат. Късно през нощта отплавахме за Нант. По пътя ни посрещна силен насрещен вятър и такова море, че мрежите, прострени върху корка и въжетата, за да свързват отделните бали, не издържаха. На разсъмване половината корк вече го нямаше. При всяка по-голяма вълна големи и малки парчета от корка, който беше останал, биваха отнасяни в морето. Зад нас се образуваше широк корков път. Вълните през нощта, пък и сега, така биеха в огледалото на надстройката, че парчетата от тънка тел, с която бяха свързани корковите бали, бяха набити едно в друго и приличаха на железни, скупчени едно в друго, лошо отлети с шупли кюлчета. В края на прехода не остана и една пета от натовареното количество корк. Жалко за труда на хората. Но коркът, макар и на палубата, бе застрахован. Капитан Генов умееше да защитава както интересите на товародателя, така и на превозвача, т.е. своите и на параходството ни интереси.

От Нант, където престояхме само 12 часа, продължихме за Ротердам и Анверс. В Анверс излязохме на сух док за почистване подводната част на „София“ и за смяна на гребния й винт с по-малък, защото първият винт се бе оказал по-голям, претоварваше машината и тя не можеше да достигне нормалните си обороти. В завода преработиха стария винт, като скъсиха лопатите му с 12 сантиметра. Винтът остана като резервен, но на кораба нямаше място за него. Аз плахо направих предложение да го спуснем в мерителното помещение. То бе така устроено, разбира се, съгласно правилата и нормите на Морския регистър, че товароподемността на кораба можеше по желание на корабната администрация да се променя, което пък от своя страна намаляваше значително размера на пристанищните такси за кораба. Предложението ми се прие, но и спущането, и вкарването на винта в помещението възложиха на мен.

Оказа се, че спущането не е така лесно. Отворът на мерителното помещение беше малък и на това отгоре се намираше точно под площадката на предната мачта. Нито има с какво да подадеш винта под площадката, нито има достатъчно място да го приспуснеш в мерителното помещение. Както и да е, с помощта на цялата палубна команда вкарахме винта и здраво го завързахме изправен с предната стена на мерителното помещение. Това обстоятелство малко приповдигна самочувствието ми и авторитета ми пред моряците. Все пак тоя 52–годишен „новак“ не ще да е толкова загубен.

В Анверс след излизането от дока натоварихме „разно“ и, макар с непълен товар, отплавахме за Алжежирас. Това е испански град, който се намира в дъното на Гибралтарския залив — точно срещу Гибралтар. Дотогава не бях ходил в Алжежирас.

Още първия ден излязох сам, веднага след вечеря, за да разгледам и да опозная града, по-скоро градчето. То се оказа не нещо особено — прави, накръстни улици. Къщите — предимно двуетажни, спретнати, с малки китни дворчета. Имаше множество площадчета, засадени с портокалови дървета. В средата на южната част на централния площад се намираше градското полицейско управление, което излъчваше суровост. Това бе едва ли не най-голямата и най-внушителната постройка в града. Валеше бавен, ситен, промокрящ дъжд.

Бях вече решил да се връщам, когато на ъгъла се сблъсках с част от машинната команда, начело с главния й механик. Настояха да тръгна с тях. Приех — на кораба нямаше какво да правя. Градчето бях разгледал само отвън. Главният механик поведе командата си. С него бяха: третият механик — има, няма 25 години, възнисък, но здрав и набит; четвъртият механик — 21 — 22 годишен, високо, суховато, но подвижно момче, и елтехникът — 36 — 37 годишен, в разцвета си мъж, който имаше необикновено голяма сила и безкрайна добродушност. Личеше си от пръв поглед, че и четиримата бяха успели вече да пийнат по две–три чаши от испанските вина.

Главният избърза напред — той винаги вървеше начело. Спря и ни направи знак да го последваме, после потъна в някаква врата, която водеше в подземна кръчма. От лявата страна бяха наредени на специални нарове 7 — 8 бъчви от по хиляда литра, боядисани в тъмнокафяво, опасани с яркочервени обръчи. Дъната им — чисто бели. Всяка с бронзова, лъщяща канелка. Под канелката — по една бяла чугунена кофа. На всяко дъно четлив надпис — вид на виното, от коя година е и кой е производителят му. Тезгяхът — дълъг, висок и блестящо чист. Зад него по стените накачени разни сувенири и поне пет златни дипломи и медали за качеството на виното и на фирмата. На тавана, закрепени на дебели греди, висят превързани на тънка тел разни лакомства — цяло прасе, цял говежди бут, препариран глиган, две–три саби и ятагани в ножници. На насрещната стена — еленова глава с големи рога и две тъжни очи. От дясно, над вратата — стари, забравили времето си пушки, добре поддържани. Всичко подредено безупречно, да се замае човек и да не излезе.

Главният механик поиска да опита виното от средната бъчва. Собственикът наля на четиримата по чаша различно за всекиго вино. Аз отказах. Опитаха го и излязохме. Така шефът на машинната команда ни води още на две–три места, докато аз не му казах:

— Къде си ме помъкнал по тези мрачни механи? Нали града щеше да ми показваш? Само изби ли ще гледаме? Заведи ни на нещо по-културно и по-весело.

— Добре. Ще ви заведа — и той пое бързо пак пред нас. Вървим ние, едвам го настигаме. Най-после кривнахме, струва ми се, на края на града. Нашият Виргилий хлътна в една врата. Заведението имаше преддверие. Вътрешна двукрила врата, макар и стъклена, водеше в силно осветено и шумно помещение. Ние смутени влязохме през нея. Никой не ни посрещна. Нашият водач направи знак на един келнер — да ни посочи къде да си закачим палтата. Келнерът сви рамене: „Я по-скоро се изнизвайте навън“. Нашият водач обаче не се отказа. Пристъпи до тезгяха и бутна една банкнота от пет английски лири в ръката на собственика. Само един знак от негова страна и палтата мигновено бяха снети от гърбовете ни и отнесени в гардероба. Две маси бяха освободени на часа и поставени една до друга. Една сервитьорка бързо ги застла с бледожълта ленена покривка. Ние насядахме, а посетителите ни гледат втренчено: „Тези пък що за птици са?“.

— Какво ще обичат господата?

— Две бутилки уиски с пет чаши.

— Шефе, защо пет? Нали знаеш, че не пия?

— Добре, и една бутилка портокалов сок.

— Друго ще обичате ли?

— Другото по-късно.

Другото по-късно, но едва бяхме отпили от чашите си, и на масата пристигнаха пет дами. За всекиго по една. Да не скучаем и… разбира се, да правим по-голяма консумация. Намериха се и пет свободни стола. Запознахме се с дамите и те се разположиха между нас.

— Какво ще обичате? Ние сме вечеряли — трите от „дамите“ също бяха вечеряли, останалите бяха хапнали нещо по-леко.

— Тогава поръчвайте вие, коя каквото обича — разпери ръце шефът.

На масата пристигнаха две блюда с някакво ядене, куп най-различни добавки към него, шоколади, пасти, бадеми, че и едно пикантно шишенце с мастика. За мъжете и за жените — индийски рожкове и едри варени скариди. Поглеждам шефа:

— Прави си сметката. Нямам пари у мен.

— Бъди спокоен. Аз нали ви водя, аз съм на среща.

Според мен сумата вече надвишаваше петдесет паунда, а „забавлението“ едва започваше.

По едно време дамата, която стоеше от лявата ми страна, попремести стола си към мен малко смутена. След малко се повтори същото. Разбрах — на шефа му беше допаднала моята компаньонка. Видях ръката му — през гърба на своята компаньонка бе се протегнал към моята. Станах и предложих на двете момичета да си сменят местата. Оказа се, че „новата“ не пие, така аз и тя се черпехме с оранжада, която беше приблизително с цвета на уискито и никой не се досещаше, че ние не ще се включим изцяло в компанията.

Двете бутилки с „Джони Уокър“ бързо се изпразниха. Келнерите веднага донесоха други две, като не пропуснаха да приберат неизконсумираните шоколади, и то най-скъпите. Музикантите засвириха валс. От нас никой не стана. След танца шефът се поотпусна. Поръча на двете съседни маси по чаша уиски. Вниманието и интересът към нашата маса се удвоиха. Някой каза:

— Приличат на руснаци.

Аз имах глупостта да уточня:

— Българи сме.

Българи? Станахме още по-централна маса. Всички гледат само в нас. Тя ще стане една, мисля си аз, но де да видим.

Елтехникът, който не можеше да се оплаче от липса на апетит, прекрасно здраве и сила, и който обикновено чакаше с нетърпение готвача на кораба да му изнесе на кърмата пълна тепсия с очистени и още топли кокали от говежди джолан, сега изведнъж и неочаквано капитулира. Езикът му надебеля, едва се превърташе. Скоро клюмна глава на масата. Бързо трябваше нещо да се направи, за да не станем за резил на всички. Хванах го под мишница и го изведох навън на чист въздух, дано му попремине. Оставих го на улицата върху едно каменно стъпало.

Върнах се вътре. По високоговорителя обявиха, че госпожица еди-коя си ще изпълни ария от не помня коя опера. За моя почуда моята компаньонка се извини и ни напусна. Салонът замлъкна. Видимо очакваха певицата, но тя се бавеше. Певицата се яви на подиума, облечена само в скъп бански костюм, силно деколтиран. Поклони се към публиката на три страни и като се обърна към нашата посока, аз я познах — щеше да пее моята компаньонка.

Едва дочаках края на песента. Певицата се върна при нас, аз се извиних и отидох да видя какво беше станало с елтехника. Той се бе освободил благополучно от уискито и се чувстваше по-добре. Когато влязохме обратно в заведението, разбрах, че нивото на веселието бе отскочило поне с пет бала нагоре. Шефът бе поръчал на всички по чаша уиски, като бе вдигнал присъстващите на крака с чаша в ръка. А той самият се бе качил на масата и играеше казачок. В тялото му по наследство пулсираше голяма доза казашка кръв.

Веднага усетих, че бяхме изпаднали във финансов крах. Това се потвърди и от двамата собственици на заведението. Чух ги, като минавахме с елтехника покрай тезгяха, да споменават думата „полиция“. Вероятно се съвещаваха да викат ли вече полицаи.

Танцът на шефа привърши с триумф и възгласи до бога. Младежи го свалиха от масата на ръце и бурно го разцелуваха. Масите се сгъстиха плътно до нашата. Явно не всяка вечер можеше да се види такова чудо.

Като поосвободиха шефа от прегръдки и целувки, аз му рекох:

— Хайде да уредим сметката си и да офейкваме!

— Никакво офейкване! Няма страшно! Аз съм насреща — уверява ме той с набъбнал език. Няма страшно, но по моя преценка сумата вече беше над сто и петдесет лири стерлинги. — Няма страшно — продължава да пелтечи шефът. Аз си мислех, че колкото повече време минава, толкова повече опиянението ще отслабва. А то не било така.

Полицията дойде, преди изобщо собствениците да поискат да уредим сметката. Дойде и ни подкара петимата заедно със собствениците. Аз все още се надявах, че с времето хората ще започнат да изтрезняват. Още по пътя се убедих, че съм се лъгал. Моите приятели, вместо да се укротят, ставаха все по-агресивни. Не им спира устата. Клатушкат се и бърборят на висок глас врели-некипели. Шефът започна да псува и полицай, и власт, и Франко. Единият от полицаите, който говореше малко английски, ме предупреди:

— Кажете на колегата си да не псува Франко, че ще си пати. Аз нищо не разбирам от вашия език, но никак не е трудно човек да се досети.

— Не, няма нищо подобно. Напротив — лъжа аз. — Колегата ми казва, че щял да се оплаче на генерал Франко от вас. Ние нито сме се били, нито сме безчинствали. Нямали сме пари. Нямали сме пари, но и не сме отказали да плащаме — полицаят замълча умислен.

Излязохме на централния площад на градчето. Пресякохме го. Полицаите ни подкараха нагоре по каменните стъпала на полицейското управление. Влязохме в голяма, предстълбищна площадка, слабо осветена от една мижава лампа. На три–четири метра пред нас видяхме стълба, която водеше нагоре и надолу — за приземието. В дясно и в ляво имаше по един коридор. Старшията влезе в една стая и потърси връзка по телефона, вероятно за да докладва за изпълнението на задачата. В друга стая отдясно влязоха двама полицаи. При нас на площадката останаха другите двама. Бяхме пет на пет. Те — въоръжени с гумени палки и сигурно със скрито под куртките оръжие. Ние — без нищо. Затова пък сме пийнали и по тоя повод имаме в изобилие кураж.

След приключването на разговора по телефона старшията освободи собствениците и си влезе в стаята, без да ни погледне. Аз застанах до чупката на стълбището. Докато поогледам и попремисля обстановката, и какво може да се направи, за да не преспим в полицейското, шефът влязъл при старшията да протестира. Старшията го изблъскал през вратата, но шефът и третият механик надделяха и успяха да влязат в стаята. Сигурно, за да „завоюват“ терен.

В това време се чу шумотевица в другия коридор. Там бяха отишли електротехникът и четвъртият механик. Започва се истински бой, но те двамата не се отказват. Отстъпват, но се бият юнашки. Шефът и третият помощник, като чуват шума от боя, излизат на помощ. Настана един ужасен бой с палки и юмруци. Българите сякаш изведнъж изтрезняха. Полицаите пердашат с палките, където завърнат, но най-вече по главата. Нашите пердашат с юмруци в гърдите, но най-много удари се сипят по лицата, по очите, по ушите.

Четвъртият механик се оказа много жилав. След като удържа на пет–шест удара по главата, нанесени му с палка, някак сръчно се извъртя и захвана полицая през врата в смъртна сглобка. Полицаят изблещи очи. Краката му се подгънаха в коленете. Стъпалата им се повлякоха по мозайката. А нашето момче хич и не вижда какво прави. Стиска ли, стиска. Стана ми ясно — не се ли намеся веднага, боят ще завърши с убийството на полицая. Скочих. Мушнах дясната си ръка под лявата ръка на четвъртия, обхванах го силно през тесния гръб, притиснах се плътно до гърдите му и с лявата ръка натиснах силно, но постепенно челото му. Сега той трябваше да решава, но нямаше друг избор, освен да пусне полицая. Откопча ръката си. Полицаят се строполи на земята. Елтехникът първи се съвзе от боя и мигновено се наведе и вдигна падналия полицай. Боят приключи без подчертана победа. Моите другари се поуспокоиха.

След пет–шест минути, прекарани в почивка и от двата „отбора“, домакините ни посочиха стълбището надолу и ни подкараха към „дранголника“. Аз отказах да слизам:

— Имайте пред вид, че аз не съм се бил. При това аз никак не съм пиян. И най-после някой трябва да отиде на кораба, за да уведоми капитана за станалото. Иначе и на вас няма да е по-топло. А и пари ще трябва да се намерят.

Докато се разправях със старшията, ключът на дранголника изтрака. Изтрака, но неговата дума не бе последна. Неочаквано в нощта от невидимата в тъмнината килия, отдолу, под стълбището екна едно мощно българско „Ура!“. След него екна песента „Титан Калимански“, придружена от оглушителното дрънкане на желязната решетка на ареста. Пеят нашите и дрънкат решетката, сякаш всеки момент могат да я изкъртят. Допяха песента докрай и притихнаха. А мене полицаите ме освободиха.

Затичах по слабо осветените улици на Алжежирас. На кораба първата ми работа беше да събудя старши помощника. И двамата не посмяхме да събудим капитана. Затова пък събудихме други десетина. Събрахме парите и аз веднага ги отнесох в полицейското. Там отказаха да ги приемат, нямали право. Това можело да стане само чрез банката, но сега е нощ. Все пак идването ми не беше напразно — видях напукани от юмрука на българите устни, посинели слепоочия и нацепени вежди.

На сутринта докладвах на капитана. Още в осем часа отидохме двамата с него в Агенцията. Агентът ни отведе в полицията. Там той помоли да освободят арестуваните. След кратка справка по телефона с някакъв голям началник нашите герои най-сетне излязоха от дранголника.