Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Едно почти нормално провлачване на баржа (1940 г.)

Правителството обяви нашите териториални води за минирани. Как стана това и кога стана, аз не разбрах, макар че всеки ден бяхме в морето. Ние нито веднъж не излязохме да поставяме мини. Напротив. Преминахме на северния, на търговския пристан на Варна, и започнахме нормалната си работа. Дори започнахме по редовно разписание да превозваме пътници между Варна и новоосвободения Балчик. „Левски“ бе изпратен в Бургас вместо нас. След известно време, за да се избегнат някои неудобства за екипажите, ни разрешиха да си разменим корабите. Ние поехме влекача „Левски“, а нашият „Раковски“ с екипажа на „Левски“ остана във Варна. Още във Варна бях научил от Никола Йорданов, че шлепчията на Дунавския шлеп „Арда“ Слави разправял, че ние от влекачите сме страхливци. От къде на къде? На два пъти „Левски“ (Йорданов беше там помощник–капитан) излизал с баржата му от Бургас за Варна, но екипажът му се плашел от морето и затова се връщал от път. „Че откога ли този дунавски спец започна толкова много да разбира и от морето? Ще трябва някой ден, ако ми се случи сгода, да го попипам оттук–оттам. Да му видя морския кураж, че повече да не си отваря устата“, си мислех аз и зачаках.

Току–що бяхме поели „Левски“, и получих записка да откарам баржата „Арда“, пълна с въглища, от Бургас за Варна. Беше точно 30–ти декември и ние се приготвихме. (Аз бях видял един кухненски бюфет във Варна, който ми бе харесал, а като младо семейство ние с жена ми имахме нужда и от печка. Взех жена си и тя да си каже думата). Мирчо Йорданов Мирчев, втори механик, и той взе жена си, варненка — та да посрещнат Нова година във Варна. Павел Паскалев, младоженец от два–три месеца, угодил на жена си да я поразходи. Добре, че бай Васил не беше вече на работа при нас, иначе щеше да се побърка от притеснение — толкова жени на кораба!!!… Тръгнахме, но още преди да минем траверса на Несебър, аз разбрах, че зад Емине ще сърбаме страшна попара. Жените започнаха да повръщат. Уж бях изпитал жена си като „морско“ чедо от Царево, но морето хвана и нея. Пред мен се изправи дилемата да се връщам или да не се връщам. Ако се върна, ще се получат две одумки: от шлепчията на „Арда“ — Слави, че сме страхливци, а и от другите, че капитан Баев се върнал, защото на жена му й станало лошо от морето.

По това време вятърът „предеше“ пушека от комина на „Левски“. По обед все пак сносно стигнахме Емине и си подадохме носовете — „Левски“ се заблъска с вълните като козел. Двадесет и седем метровият му корпус зацапа сред водната стихия като ранена патица. Баржата с капитан Слави още се държи. Само че той не се вижда никакъв. На Паскалев за пръв път му се падна да го гази такава мечка. Пратих го при жените. Неговата съпруга се оказа в най-трудно положение — ранна бременност.

Североизточният вятър наду още по-силно. Вълнението отскочи на 5 — 6 бала, а още не сме минали траверса на Ираклия. Вървим с по две мили на час, а до Варна има още поне двадесет и пет. „Левски“ се люлее, подскача, яростно се бие с вълните, а машината му със своите сто и тридесет оборота в минута тупа ли, тупа — „няма страшно, няма страшно“. Лошото ставаше с „Арда“. Вълните просто се надбягваха по палубата й — от носа до кърмата, като метяха всичко по пътя си. За коритото й не се боях. Бях чул, че някакъв големец казал: „Баржата е окачествена за седем бала вълнение, и който го е страх да я влачи, да вземе шапката си и да си отива“. Не знаех колко вярно е това, но ако баржата се пречупеше, въобще не знаех аз къде ще отида. Надстройките й бяха на кърмата. Там беше и управлението й. Между палубата и надстройката имаше 60 — 70 сантиметра съвсем свободно пространство. Там именно се разбиваха препускащите вълни. И те спокойно биха отхвърлили цялата надстройка. Някога бях свидетел на такова отхвърляне: втората класа на параход „Бургас“ една нощ едва не отнесе и мен със себе си.

Но, макар и посред нощ, вече наближавахме Галата. Към три часа през нощта „пуснах“ котва в западния басейн на Варненското пристанище. Докато моряците оберат буксира, „Арда“, движейки се по инерция, мина покрай нас. Слави си подаде главата от дясната филистрина и се провикна:

— Ти друг път да не си посмял да вършиш такива глупости!

— А ти пък навярно не ще посмееш повече да разправяш, че тия от влекачите са страхливци! — отвърнах му аз.

След шест месеца разменихме и влекачите. Всичко си отиде на мястото. Останаха само не демонтираните минни линии и шестте противоподводни бомби.