Баю Баев
Ние, българските моряци (84)

Предаване на влекача „Раковски“ на Съветската армия

Десетина дни след гореописания случай издадох влекача „Раковски“ на съветското морско командване. По това време всички наши колеги от Варна и Русе, а сигурно и от други пристанищни градове, които бяха отишли на работа в Беломорието, се завърнаха. От пристанище Бургас нямаше такива, но със заповед от София бяха пратени някои уж на работа при нас. Спомням си двама от тях — Атанас Георгиев и още един, на който вече съм забравил името.

Ние, екипажът на „Раковски“, също останахме свободни, без работа. Каменоломна Атия фактически прекрати работата си. Имаше за извозване гранитни блокчета „павета“ за пристанище Лом. Ние започнахме да ги извозваме с дизеловата моторна лодка „Екрене“ — съвсем малък влекач, с мощност 15 конски сили. От една страна мъка, от друга — играчка. Мен почнаха да ме ползват от време на време за пилот в пристанището. Но работа нямахме.

Наближаваше първият свободен Първи май. Решихме да се отсрамим, ако не за друго, то поне на първомайския парад. Аз вече имах „опит“ в планиране на малки кораби — модели. Направеният от мен собственоръчен проект за гемия, която бе одобрена от В. Т., ми даде кураж да направя план и да поема ръководството и изпълнението на един модел на малък пътнически кораб, дълъг 1.70 метра. Моделчето изработихме в пристанищната работилница, майсторите и работниците там също не бяха особено натоварени. Моделчето стана за чудо и приказ.

Излязохме на манифестацията с него, пред колоната на пристанищните работници. Щяхме да бъдем класирани на първо място, но след нас минаха общинарите с една магарешка каручка, импровизираща катафалка, теглена от едно истинско куцо магаре. В катафалката — ковчег. Пред ковчега съборен пречупен кръст. Зад каручката вървяха двама есесовци и подсмърчаха опечалени. Нямаше как, ние изтървахме наградата. Все пак не се отчаяхме. Още същия ден след обед пуснахме корабчето в движение да обикаля в басейна на фонтана в приморската градина на Бургас. Там корабчето има голям успех. После някой го препоръчал на Дирекция Водни Съобщения и аз го заварих през 1948 г., поставено върху балкончето на входа на ДВС, която тогава се помещаваше в горния етаж на Министерството на външната търговия.

Всички очаквахме с нетърпение и увереност да стане някакво чудо, та да не стоим без работа и да не получаваме заплати на вятъра. Пристанищното управление бе предоставено на съветското морско командване. Ние всички се постеснихме и приехме семействата, които живееха в пристанищното управление. Пайчо дойде да живее у нас, но не за дълго. Съвестта му не изтрая да получава пари от държавата нахалост. Напусна и стана директор на бащината си оцетна фабрика. Често идваше у нас, колчем отиваше в Поморие да купува развалени вина за фабриката си. При национализацията национализираха и неговата фабричка. Той беше доволен, че новата власт снела от плещите му такава голяма отговорност — да е директор на фабрика. Скоро след национализацията Павел се върна на работа в пристанище Бургас.

Аз отдавна боледувах от бъбречно-каменна болест. Лекарите ми бяха казали, че това било болест на хапването и пийването, въпреки че аз никога не съм бил любител на хапването и пийването. Кризите ми зачестиха — през ден, през два. Загубих много кръв. Отслабнах. Отидох на почивка на частни разноски в Хисаря. Там кръвотечението спря. Аз се посъвзех и реших да отида на операция при някой си препоръчан ми лекар Иванов. Но във влака неочаквано получих ужасна криза. В същия влак случайно пътуваше противопожарният ж.п. командир от гара Бургас. Той ми помогна да сляза от влака. Заведе ме в ж.п. болницата. Там се оказа на работа д–р Пройчев, лекарят на Атия. Спряха ми кризата. Не ме пуснаха при д–р Иванов, а и на мен не ми бе удобно да изразя недоверие към тях. Оперираха ме съвсем успешно. След два месеца започнах да поработвам като пилот, но все още се числях като капитан на „Раковски“, чиито следи бяхме загубили.