Баю Баев
Ние, българските моряци (127)

Какво „имаше“ в чашката на политкома

Сутрин членовете на комсъстава обикновено си пиехме кафето на бара, където имаше няколко въртящи се столчета. Пиехме кафето си заедно и заедно си гледахме да минава времето. Всички се изреждаха да гледат в чашата на всеки един и кой, каквото му дойде на ум, си измисля, но сред многото лъжи и измислици все ще излезе и нещо вярно. Практиката ми на познавач на кафе тук се утвърждаваше.

Една сутрин поех чашката на първия заместник-капитан по политическата част и дълго се загледах в нея, за да си придам важност. Първият ми помощник по политическата част беше „пришелец“ — направо от сушата в морето. Беше кротък 47–годишен мъж, на това отгоре ерген. Гледах в чашата му повече, отколкото беше необходимо. Изведнъж „видях“ на дъното едно момиченце, не по-голямо от сантиметър. Гледам го и започвам:

— Драги ми (отдавна съм забравил името му), може ли да карам направо?

— Ами може, защо да не може — смутено изломотва той.

— Виждам едно младо момиче в ученическа униформа, в бяла блузка и синя рокличка. Много красиво девойче, но чакай, чакай, вече не е ученичка, защото е на 27 — 28 години. Рокличката й обаче е точно като на ученичка, спусната до средата на коляното. Има хубаво, овално русоляво личице.

Говоря аз, гледам втренчено в чашата, но с дясното си око поглеждам и върху ръката на политкома, който е седнал до мен и ръката му е легнала на латунения бруствер на бара. Той я натиска, но тя от време на време трепва. Значи до тук съм на прав път. Сега да видим по-нататък.

— Има права косичка, счесана на път и назад. Не, не е точно на средата, а малко над лявото ухо. И още нещо. Едва сега го видях — носи фльонга. Да, тъмночервена фльонга, точно с цвета на тъмночервена роза — тук ръката му потрепера пак, но аз не бях сигурен дали не отидох много напред, затова дадох „малък назад“. — Чакай, невинаги панделката е тъмночервена. Някога е светлосиня като пролетно небе, току–що измито от дъжда.

Ръката на политкома пак трепна, но и по лицето му изплува издайническа червенина. До тук беше тежкото, сега вече е лесно:

— Момичето е разтревожено. Чака обещаното писмо, а то не идва — и т.н., и т.н.

Иди, разправяй, че не съм изпекъл и тоя занаят!