Баю Баев
Ние, българските моряци (113)

Лявата лодбалка отказва да работи (1969 г.)

Как всичко по корабите е пълно с изненади! И какво ли не може да се случи на кораба и със самия кораб.

От Казабланка пътят ни беше за Хавана, под баласт. Попътно трябваше да се отбием в Лас Палмас за взимане на гориво и провизии.

Лас Палмас е прочут като целогодишен курорт. Пристанището му от изток е заградено с голям, две хиляди метра дълъг вълнолом. Тук морето, в аванпорта, почти по цялото протежение на вълнолома е с удобни за заставане на котва дълбочини, но е открито за източните и североизточните ветрове. Поради тази причина, а също и поради бързото снижаване на морското дъно, акваторията за закотвяне е много ограничена, въпреки голямата дълбочина покрай вълнолома.

Пристигнахме преди разсъмване. Пред нас на котва, грейнали с всичките си светлини, изключая пътевите, бяха се струпали множество кораби. Други в ляво и дясно от нас дрейфуваха с намален ход. Това морско корабно стълпотворение чакаше ред за взимане на гориво. Пред мен се изправи въпросът къде бихме могли да се закотвим. Имахме обаче късмет. Тъкмо когато наближихме акваторията на аванпорта, видях един английски кораб да се снема от котва. Побързах да се настаня на неговото място.

По това време, поради закриването на Суецкия канал, пътят около Африка се бе развил като главен морски път за и от басейна на Индийския океан. Това развитие предостави големи стопански перспективи на някои попътни пристанища, и особено на Лас Палмас, бързо да се разраснат. Конкретно Лас Палмас се ползваше като надеждна база за бързо снабдяване на корабите с гориво, вода, провизии, за ремонт и други корабни услуги. Наличните резервни възможности на пристанището за бързо вземане на гориво бяха много скоро изчерпани. Това бе наложило на пристанищното ръководство бързо да пристъпи към направата на нов вълнолом, успореден на съществуващия, с което щеше да се получи надеждно ограждане на досегашния аванпорт и да се създадат условия за построяването на още една бункеровъчна база. По време на нашето пристигане от този вълнолом бяха изградени 300 — 400 метра, което беше направило началото на аванпорта много удобно, но доста ограничено място за заставане на котва.

Сутринта пред очите ми се откри смайваща картина — тази малка площ бе „натъпкана“ с огромно количество кораби. Цяло сборище от най-различни типове и флагове. Но най-често се развяваха аленочервените знамена на съветските кораби, и то на съветските риболовни кораби, дошли тук за бункероване, провизии и ремонт. В центъра на това корабно струпване нощес бяхме се настанили и ние с нашия трибагреник.

След двудневно чакане, на третия ден, дойде и нашият ред. Влязохме в пристанището и много скоро взехме гориво, вода и провизии.

Още с приставането ни на кея разреших половината от екипажа да излезе на брега, като уточних, че отиването в града ще стане кой както може, с всякакви подръчни средства. Сборен пункт за връщане в 13 часа на лодъчния пристанищен пристан. Там ще чака наша корабна лодка, докарана от втората смяна, която ще отиде в града, а първата ще се върне със същата лодка. При втората смяна, също като първата, всеки за себе си ще си търси начин за връщане. Краен час на завръщане е 17 часа.

Това добре… но колкото и да се мъчихме, не можахме да спуснем лодката на вода. Всички скрипци на лодбалките, винчовете и самите лодбалки бяха обездвижени от ръжда. Много време и сили загубихме, но всичко бе напразно. При това положение, ща не ща, пристанището ме застави да изляза на рейда. Застанах почти на предишното котвено място, непосредствено и плътно до стоящите на котва кораби в акваторията, заградена от двата вълнолома. Надвечер излезе силен източен вятър и вълнение, които направиха невъзможно завръщането на първата смяна. Къде и как щяха да нощуват в чуждия град, само един бог би могъл да знае.