Баю Баев
Ние, българските моряци (152)

Сънят

Не вярвам на никакви пророчески свойства на сънищата. Всяко предсказване, откъдето и да идва то, е чиста проба измислица. Твърдя това, защото имах случай да се запозная от добре написана книга със съвременните постижения на науката по отношение устройството и работата на човешкия мозък. Когато мозъкът е буден, той командва и контролира всичко. Обаче, когато човек спи, спи и главният му мозък, но не и всичките му подразделения. Контролната му дейност е силно намалена, особено що се отнася до „технологията“ на съня. Много от отделните органи на мозъка, като усетят отслабналия контрол, започват да си правят „шеги“ един на друг. Така се формират сънищата, които ние сънуваме и в съня си преживяваме. Във всички случаи това са взаимни най-причудливи „игри“ на съответните мозъчни центрове. Така сънищата се оказват ясновидство само ако по някаква случайност съвпаднат със случилото се след тях събитие в живота на човека.

Написах горното, за да подчертая още веднъж, че не вярвам на никакви бабини деветини. Разбира се, това не ми пречи да сънувам най-причудливи неща, но най-вече свързани с корабите и морето: корабите излизат на брега, придобиват най-странни конструкции, спускат се по стръмни и сухи долчини. Да се чуди човек. Или пък във винта се заклещил грамаден камък, винтът се върти във въздуха, а корабът върви по сушата. Друг път върви по някаква лагуна и току се завре в някоя тясна, криволичеща, заблатена рекичка. Косата ми настръхва, а той върви, режейки брега, като не признава ни завои, ни камъни. Върви по сушата и се насочва към кейовата стена на пристанището, за да влезе в басейна му. Ти се чудиш как ще стане това, но не можеш нищо да направиш. Няма ли тоя развилнял се непослушник да се пречупи надве? Какво ще стане с винта, когато дойде на ръба на кея? И обикновено в този момент от съня се събуждаш, изпотен и смазан.

Нощес обаче сънувах съвсем друг, съвсем нормален, реален сън, и то много цветен. Чудно красив сън. Да, понякога сънищата биват чудно оцветени — същински пейзажи:

Следобед е — към два часа. Слизам по една уж позната ми балканска долчинка (аз съм родом от Балкана и може би затова обичам да се разхождам и на сън в такива долчинки). Слънцето е горе, високо пред мен, затова не го виждам, но го усещам. Пролетта е в разгара си. Рекичката, почти планинска, лъкатуши, бълбука в репей и ракитак. Тук–там стари, грохнали, изкорубени, но шумнали върби са спуснали зелени клони чак до земята, че дори и във водата. Птички прелитат от дърво на дърво, от клон на клон, гонят се и чуруликат. Огласят с небесната си музика цялата долина. От време на време чувам и рекичката, когато пътечката ме изведе по-близо до някой неин завой. Пътечката е затревена и аз, за да я следвам, непрекъснато трябва да се взирам в новите зелени треволяци и в старите стръкове на миналогодишните високостеблени треви и ниски храсталаци. Вървя надолу по пътеката, любувам се на неповторимата красота на природата, а на душата ми е леко, леко. Отдавна не бях попадал в такава „позната“ ми долина. Дишам, дишам свежия топъл въздух на пролетта, с всичките й миризми и аромати на треви и пролетни горски цветя.

И така, както безгрижно си вървях, пред мен, на двадесетина метра мярнах стрелец. Мина над реката и се шмугна в треволяка. „Не ме забеляза“ мисля си аз и продължавам с едно око да наблюдавам мястото, където се приземи. Не бях изминал и десет крачки, когато стрелецът изскочи и профуча като стрела покрай лявото ми ухо, малко над главата ми, и отмина. „Не ме забеляза“ мисля си отново аз. Умишлено запазвам същия безгрижен ход. Иска ми се да се обърна, за да видя не ме ли гледа изпод някой храст, но не смея, за да не възбудя подозрението му. И тъкмо да забравя за него, той кацна на врата ми. Сви се на кълбо. Елипсовидната му глава, голяма колкото длан, заедно с шията му, малко по-тънка от китката ми, се извисиха пред лицето ми. „Нищо, ще се правя, че не съм го видял. Може да ме е помислил за пън. Ще постои на слънчицето и ще си замине“. Но не познах. Стрелецът протегна бавно глава надолу и захапа китката на дясната ми ръка в горната й страна. Аз още не давам признак на живот. Кротувам си и спокойно си вървя, като мисля какво да предприема, за да се отърва от този кръвопиец. По ръката ми потече алена кръв. Проточи се и по пръстите ми, по зелената трева закапаха капки кръв. Работата ставаше опасна. Да се правя повече на сляп беше безсмислено. Какво да измисля?

Забавих ход и полека заприкляках, като едновременно с това спусках захапаната си ръка. Още малко и може би ще успея да затисна главата му с крака си. Той продължава да смуче кръвта ми и сякаш не забелязва каква „примка“ му готвя. Опрях длан на земята. Бързо затиснах главата му с левия си крак. Измъкнах ръката си и мигновено затиснах шията му и с другия крак. Той се гърчи, плющи с опашка, но аз натискам ли, натискам. Земята се продъни. Оказа се, че съм се намирал на някакво тресавище със засъхнала повърхност. Потънах до прасците в черната, мазна кал. Стрелецът продължава да се гърчи. Мята се и шиба с опашка. Аз яростно натискам. По едно време започна да хърка. Аз още по-настървено натискам. Той ту се гърчи на кълбо, ту с цялото си тяло отскача, но аз натискам, иначе изтърва ли го — сбогом, живот… събудих се, когато тялото на змея беше омекнало.

„Страшен сън, страшна работа“, беше първата ми мисъл. „Добре, че наистина не вярвам на сънища“.