Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Капитанът трябва да знае и умее всичко

Урок по гледане на кафе

През 1964 г. като заместник–началник на управление Воден транспорт оглавявах групата по водния транспорт при глобалните, както сега казват журналистите, преговори с Гърция. Самите преговори, като първи такива между двете страни, бяха доста трудни, но завършиха успешно и за нас, и за тях. Така или иначе, с гръцките ни колеги свършихме добра работа. Накрая дори станахме добри приятели. Предложихме им една едноседмична разходка из България. Те приеха с готовност, но помолиха това да стане след Великден, защото искали на тоя християнски празник да си бъдат у дома. Добре. Назначихме датата. И те дойдоха — г–н Петридис, председател на управителния съвет на Солунското пристанище, заедно с жена си, както и главният технически инспектор на същото пристанище г–н Апостолис.

Още на другия ден ги грабнах. Бяхме приготвили всичко по маршрута. До Видин пътувахме с лека кола. По пътя ремъкът на водната помпа на колата се скъса. Колата загря. Едва се добрахме до попътна машино-тракторна станция. Беше неделя, но там заварихме две–три момчета механизатори. Те с удоволствие ни помогнаха, като ни услужиха и със съвсем нов ремък. Едва тръгнали, г–н Петридис ме попита:

— Г–н Баев, колко заплатихте за поправката?

— Нищо. Те просто ни услужиха. Това бе машино-тракторна станция.

— Но днес е неделя. Би трябвало все пак да Ви поискат нещо.

— Г–н Петридис, станцията е държавна. А и Вие не ги ли видяхте? Те се зарадваха, че можаха да ни услужат.

По Дунава пътувахме, доколкото си спомням, с пътническия кораб „Георги Димитров“ с капитан Димов, когото дотогава не познавах. По покана на капитана обядвахме заедно с него на неговата маса в първокласния ресторант. Още по обеда той предложи на мадам Петридис да й гледа на кафе. Тя прие с изненада и удоволствие. Докато изпие кафето си, капитан Димов ми каза:

— Кажете ми няколко думи за дамата. Колко и какви деца има? Останалото е лесно.

От г–н Апостолис вече бях научил, че мадам Петридис има двама сина и че не е доволна от големия. Ходел с едно бедно момиче, което било от село и нямало да я уважава. Вторият бил много послушен и добре се учел.

Изпихме кафето. Димов се съсредоточи в чашата на мадам Петридис. Като помоли преводачката да превежда колкото се може по-точно, той започна:

— Ах, да. Имате две момчета. Много са мили. Вие се кахърите, че големият Ви син иска да се жени. Но той е още млад и няма да направи тая щуротия, а Вие не разчитайте много на по-малкия си син. За него отделяйте повече внимание.

Димов направи кратка пауза, продължавайки да гледа съсредоточено не толкова в чашата, колкото в лицето на г–жа Петридис.

— Големият няма да се ожени за това момиче. То не му подхожда. Той ще се ожени за хубаво, добро и много богато момиче.

Гъркинята, петдесетгодишна жена, го слушаше, че чак не дишаше. Отдъхна си, едва когато чу последните му „пророчески“ думи. Това бе за мен първият ми и последен урок по гледане на кафе.