Баю Баев
Ние, българските моряци (125)

Урок по гледане на кафе

През 1964 г. като заместник–началник на управление Воден транспорт оглавявах групата по водния транспорт при глобалните, както сега казват журналистите, преговори с Гърция. Самите преговори, като първи такива между двете страни, бяха доста трудни, но завършиха успешно и за нас, и за тях. Така или иначе, с гръцките ни колеги свършихме добра работа. Накрая дори станахме добри приятели. Предложихме им една едноседмична разходка из България. Те приеха с готовност, но помолиха това да стане след Великден, защото искали на тоя християнски празник да си бъдат у дома. Добре. Назначихме датата. И те дойдоха — г–н Петридис, председател на управителния съвет на Солунското пристанище, заедно с жена си, както и главният технически инспектор на същото пристанище г–н Апостолис.

Още на другия ден ги грабнах. Бяхме приготвили всичко по маршрута. До Видин пътувахме с лека кола. По пътя ремъкът на водната помпа на колата се скъса. Колата загря. Едва се добрахме до попътна машино-тракторна станция. Беше неделя, но там заварихме две–три момчета механизатори. Те с удоволствие ни помогнаха, като ни услужиха и със съвсем нов ремък. Едва тръгнали, г–н Петридис ме попита:

— Г–н Баев, колко заплатихте за поправката?

— Нищо. Те просто ни услужиха. Това бе машино-тракторна станция.

— Но днес е неделя. Би трябвало все пак да Ви поискат нещо.

— Г–н Петридис, станцията е държавна. А и Вие не ги ли видяхте? Те се зарадваха, че можаха да ни услужат.

По Дунава пътувахме, доколкото си спомням, с пътническия кораб „Георги Димитров“ с капитан Димов, когото дотогава не познавах. По покана на капитана обядвахме заедно с него на неговата маса в първокласния ресторант. Още по обеда той предложи на мадам Петридис да й гледа на кафе. Тя прие с изненада и удоволствие. Докато изпие кафето си, капитан Димов ми каза:

— Кажете ми няколко думи за дамата. Колко и какви деца има? Останалото е лесно.

От г–н Апостолис вече бях научил, че мадам Петридис има двама сина и че не е доволна от големия. Ходел с едно бедно момиче, което било от село и нямало да я уважава. Вторият бил много послушен и добре се учел.

Изпихме кафето. Димов се съсредоточи в чашата на мадам Петридис. Като помоли преводачката да превежда колкото се може по-точно, той започна:

— Ах, да. Имате две момчета. Много са мили. Вие се кахърите, че големият Ви син иска да се жени. Но той е още млад и няма да направи тая щуротия, а Вие не разчитайте много на по-малкия си син. За него отделяйте повече внимание.

Димов направи кратка пауза, продължавайки да гледа съсредоточено не толкова в чашата, колкото в лицето на г–жа Петридис.

— Големият няма да се ожени за това момиче. То не му подхожда. Той ще се ожени за хубаво, добро и много богато момиче.

Гъркинята, петдесетгодишна жена, го слушаше, че чак не дишаше. Отдъхна си, едва когато чу последните му „пророчески“ думи. Това бе за мен първият ми и последен урок по гледане на кафе.