Баю Баев
Ние, българските моряци (139)

Безстопанственото куче

От пиршеството разбраха и няколко безстопанствени кучета, които се въртяха около нас. И нали пустата моряшка душа е чувствителна, милозлива и състрадателна, екипажът прибрал две от тях. Всъщност повод за настоящия разказ е едното от тези кучета.

На другия ден, вече в океана, от прозореца на кабината си го виждам на бака да ходи наляво–надясно, напред-назад, и да души, завирайки нос тук и там. Души и току се спре, наостри уши и гледа хоризонта. Запознава се с корабната обстановка. Още вечерта от преяждане беше измърсило не само моряшкия салет, но и коридорите и част от палубата.

Слязох на главната палуба, преминах по целия кораб и отидох на бака. Срещнахме се отблизо. Кръстосахме погледи. Видът му породи у мен отблъскващо чувство. На десния му заден бут имаше кръгло оголено петно без козина, голямо колкото монета от пет стотинки. Знаех ги аз тези безстопанствени същества, и друг път им бях ял попарата.

На четвъртия ден кучето се умърлуши, залиня. Моряците го отбягваха, но то се вреше между тях. На петия ден получих радиограма да се отбием в Буханан — Либерия, за да натоварим на палубата си 1500 тона дебели дървени трупи за България.

За Либерия знаех само, че столицата й е Монровия и че с националния й флаг се ползват кораби с не дотам добра репутация, а също, че няма собствена валута. Тогава, помислих си аз, там сигурно царства доларът, а щом това е така, то и санитарната контролна служба ще да е по американски тертип. В такъв случай какво ще правя с това куче, което няма никакъв патент и на това отгоре е краставо? Отиде ми нощта да мисля по този въпрос. На разсъмване взех решение — ще заповядам на боцмана да го удави в морето.

Действително заповядах, но по обед видях кучето да се мъкне по палубата. Отидох на бака, където боцманът и моряците подреждаха носовата магазия, с явното намерение да сръбам боцмана. Отивам, но още отдалеч по-скоро усещам, отколкото разбирам, че цялата „боцманска“ команда стои зад своя бос.

— Какво се е случило, боцмане? Защо кучето е още на кораба? — репча се аз, но гласът ми излиза хрипкав и смирен.

— Никой не иска да го хвърли зад борда.

— Тогава хвърли го ти.

— И аз не мога. Вие не може да не знаете, че има поверие: „Ако екипаж удави куче, корабът потъва“.

Бях чувал това по-рано. Зловещата ми мисъл се насочи към корабния лекар. За него мисля да разкажа по-нататък. Тук ще кажа само, че службата си като лекар бе изкарал във Варненската девическа гимназия. Тромавичък, но тих, начетен и културен човек. Правеше опити и да пише хуморески. Отидох при него.

— Докторе, имаш ли стрихнинови инжекции?

— Имам.

— Колко?

— Шест ампули.

— Тогава вземи две и… свърши с кучето. Това е по твоята специалност.

— Убийте ме, не мога. Цял живот съм бил лекар, една инжекция не съм поставил, че сега на куче?… Няма да мога. Това е. — Ръцете му затрепераха, сякаш кучето бе застанало пред него, готово за инжекция. Не настоях, само му казах:

— Донеси три ампули и една спринцовка.

— Защо три — и една му стига.

— Ами, затова. И аз още не съм бил никакви инжекции. Първите две може да похабя при усвояването на вашия занаят.

Цяла нощ се въртях. Сън не ме хваща и колчем позадрямвам, все кучета сънувам. Мотаят се около мен, гледат инжекциите в ръцете ми и сякаш ми казват: „Не сега. Не нас, другарю капитан“. Без да ща, станах, макар и на сън, и кучешки другар.

Към шест часа, преди да стана, под мен, под кабината ми, уж съм буден, пък сънувам кучешки лай. Лаят се повтори. Дяволска работа. Дали пък главният механик (неговата кабина беше под моята) не е решил да вземе кучето под свое покровителство, та още от снощи да го е прибрал в кабината си? Не може да бъде, той е такъв чистник.

На закуска, като използвах случая, че останахме сами, след дълго колебание го запитах:

— Другарю Недков, счу ми се нещо като кучешки лай в кабината Ви. Вярно ли съм чул или заради това краставо куче съм започнал да халюцинирам?

Механикът се поизчерви. Той беше внимателен и стеснителен човек. После ми отговори:

— Добре сте разбрали. При мен е второто. За да не лае, го заплашвах с една тояга, но тая сутрин, докато я намеря, то ме изпревари.

Отидох на бака при моряците, като демонстративно държах в ръка спринцовката. Така, на показ. Моряците ме гледаха учудено — „Какво ли е намислил рано–рано старецът?“

— Къде е кучето? — питам аз. Мълчание. — Къде е кучето, вас питам?

— Няма го.

— Как така го няма?

— Хвърлихме го в морето. Намерихме го мъртво на кораба.

Следващите два–три дни историята с кучето се забрави, но не напълно.