Баю Баев
Ние, българските моряци (32)

Изтърваният фенер

Просторните помещения и белите чаршафи на училището бяха вече минало. Настъпи първото разочарование, но то мина много скоро. Не си струваше да се съжалява чак толкова, макар че по-късно бивахме щастливи, когато имахме възможност да си измием ръцете с пакли преди ядене.

Назначиха ни: мен и Божан в машината, Михо Василев — в огнярната. За една седмица паснахме отлично по местата си. Казвам „паснахме“, но не беше много лесно. Още през първата вечер, след вечерната проверка, когато влязох в кубрика, заварих всички койки вече опънати. Едва намерих една захвърлена тесновата койка. Занимавах се с нея дълго, докато най-после успях да я закача опъната за куките между другите койки. Най-сетне, след две–три падания успях да си легна. По-късно разбрах, че койката била маломерна и най-вече тясна. Затова ми беше плитка и лесно се обръщаше.

Стана ми задушно. Защипа ме и ме засърбя по цялото тяло. Бяха сигурно дървеници. Така и излезе. На разсъмване, едва-що заспал, чувам дудката на стражника за ставане, а на миноносците се ставаше в четири часа и тридесет минути. Бързо се облякохме. Сгънахме койките. Само след пет минути започна уборката на кораба — боси, с платнени ведра, със стирки, метли и пасти за лъскане на медачката.

Първото петдневно плаване премина. Премина, но като бяхме на котва в Созопол, още същата вечер се случих стражник. Нищо, че през целия ден и предходната нощ бях на вахта в машината. По едно време, към единадесет часа вечерта, чувам, че се свири от брега — три точки и тире. Това бяха позивните на „Строги“. Това значеше, че командирът иска лодка. Потърсих в шкафа лодъчния фенер, който не бях виждал още. Напипах го в тъмното, беше триъгълен бронзов фенер. Отгоре, над отвора за излизане на изгорелите газове, имаше малък похлупак. Хванах фенера за похлупака, пренесох го през палубата, спуснах го в котелното да го запалят. Поех го обратно вече запален и пак преминах по палубата до кърмата. Прескочих през леера в първата лодка (двете лодки по време на котвена стоянка се спускаха на вода, завързани една зад друга) и когато понечих да прескоча във втората лодка, фенерът цопна във водата. Цопна и угасна. В ръката ми остана само капачката. Какво да правя? Да се хвърля подир него, бих го настигнал, но как ще го видя в тъмното? Отвързах лодката и загребах към пристанището умърлушен. Командирът влезе в лодката и ме запита:

— Защо си без фенер?

— Тъй вярно, господин лейтенант. Фенерът падна в морето.

— Гарван такъв. Как можа? Та това беше фенер — оригинал, още от получаването на миноносците от французите. Това беше единственият останал оригинал в целия отряд. Ще го лепна на задника ти! Хубаво да знаеш, струва 460 лева!

Каза и го лепна, но не веднага и не с лесна ръка. Шалапатов си беше Шалапатов — честен и съвестен до безкрайност. Но за това по-нататък.