Баю Баев
Ние, българските моряци (147)

Старши помощникът Димитър Къдрев

М/к „Вола“ отдавна се славеше с прекрасен колектив, който бе успял така да се сработи помежду си, така да пасне към кораба, че на едно показно събрание, проведено на кораба, макар и да се поизсилих, аз заявих: „С такъв екипаж, ако ми наредят, и на луната ще ида!“. И планът се изпълняваше, и преходни знаменца като снежец се сипеха върху нас.

Но… неусетно настъпи промяна. Дали успехите не ни замаяха? Една част от палубната команда слезе принудително на брега. Беше нагазила по-навътре, тайно и незаконно в „териториалните“ води на митницата. На следващия рейс стана нещо сред машинната команда. Една значителна част от нея също слезе. Слязоха и други, чийто служебен растеж и дълг ги задължаваше да преминат на други кораби.

На този кораб бях капитан почти две години, през което време направих следните рейсове:

• два рейса до Мурманск с вулканична пяна (пемза) от остров Нисерос за Амстердам и оттам под баласт до Мурманск за фосфат за Варна;

• два рейса до Рио Гранде за взимане на пълен товар соев шрот за Бургас;

• три–четири „кръгови“ рейса в Средиземно и Черно море.

Четири пъти влизах за ремонт на кораба: в Анверс, Триест, Скараманга и Ротердам.

През това време в допълнение на по-горе казаното, се смениха четирима старши помощници, четирима помощник–капитани по политическата част, двама палубни и трима машинни боцмани и десетина помощник–капитани и механици. Без промяна остана само главният механик Васил Недков. Преди него е бил Атанас Митев, мой съвипускник, който при един ремонт в Швеция бе снабдил кораба с достатъчно резервни части, което много ни улесняваше.

Назначиха ни новия рейс. Този път екипажът претърпя сравнително малки промени, по-значителни сред палубата. Попълването обаче стана в последния момент преди заминаването. Не можахме дори да се видим един друг. Тръгнахме и си мисля: „Какви ли зрънца ни изпраща личният състав, щом е успял едва в последния момент да ги намери?“. Пък и, обективно погледнато, други не могат и да бъдат. Никой капитан не изпуска добрите, а и добрите моряци не обичат да сменят корабите си. Ще ни предстои дълга и настойчива работа за откриване и изглаждане на „ръбовете“ на неканените пришълци.

На 26 септември застанахме на ремонтния кей в кораборемонтния завод в Скараманга. Работата по ремонта започна с пълна сила. Ние пък бяхме взели всички мерки да използваме престоя на кораба за подобряване на външния му вид непосредствено пред настъпващия зимен период. Но стана друго.

Още първата вечер двама от тримата „нови“ не се върнаха в определеното време. Върнаха се в шест часа сутринта, но в такова състояние, че дори и аз не можах да ги събудя, камо ли да ги изпратя на работа. Това разстрои работата на палубната команда. Барометърът на трудовия ентусиазъм и на дисциплината стремително полетя надолу. При това постъпката им представляваше грубо нарушение на корабния устав. На обяда в моряшкия салет аз обявих, че такива хора не са ми нужни и че ще ги репатрирам. Нека си вървят там, откъдето са дошли. Старши помощникът удари на молба:

— Моля Ви, не ги репатрирайте. Какво ще правя без хора? Двама от осем са много, а както знаете, ни предстои срочно зазимяване на кораба и заминаване на север, зад полярния кръг. Не е шега това, нали? Кой ще работи? Оставете ги на мен. С помощта на другите ще ги оправим. Млади са. Нека не ги губим, като моряци, като хора. Е, ще ни създадат някоя и друга беля, но ще ги оправим.

Отстъпих, но на следващото общокорабно събрание, като говорих за това, здравата настъпих старши помощника. Нека всички, особено провинилите се, да разберат каква отговорност бе взел върху себе си старши помощник–капитанът. По-късно, вече в океана, като гледах същите другари с какво майсторство под ръководството на боцмана заплитат скъсаните в Нисерос дебели корабни въжета, си казах: „Старши помощникът беше прав тогава, като настоя да ги оставим. Но до сработването им с екипажа е още много далеч и много рано“.

Ремонтът в Скараманга привърши четири дни предсрочно. В Нисерос пристигнахме през нощта, в пълна тъмнина. Добре, че бяхме идвали и друг път, а и радарът като по чудо работеше безотказно. Загубихме три дни в чакане на котва. Времето възпрепятстваше заставането ни под транспортьора. Въпреки това направихме опит, но без успех. Едва не съборихме транспортьора в морето.

Най-после времето се подобри, но вълнението още ни създаваше много трудности, както за кораба, така и за транспортьора на силоза. Тук липсваше каквото и да било съоръжение, наподобяващо пристанище. Корабът застава на котва на открито до самия скалист бряг, под хобота на транспортьора, обвързан с осем въжета. Четири се завързват на специално, но неудачно за нашия кораб, поставени шамандури и четири се подават на брега. Така че корабът, като се гледа високо от стръмния бряг, прилича на паяк, оплетен в паяжината си. Трудността идваше и от това, че корабът трябваше постоянно да се мести назад, наляво, надясно, напред, за да нагажда товарните си люкове под неподвижния допотопен транспортьор.

Разбира се, при такава обстановка авариите са обичайни спътници и врагове на кораба и товаренето му. През втората нощ на товаренето, пет часа преди завършването му, внезапно духна силен шквал. Корабът леко се подаде назад, натисна хобота, деформира го и го извади от строя. Последният, най-задният хамбар остана не донатоварен с 1200 тона. Първа сериозна причина за неизпълнение плана на новия рейс. При това положение носът на кораба се оказа „забит“ във водата един метър по-дълбоко от набелязаното.

Ето, че дойде време, драги читатели, да ви срещна по-отблизо със старши помощника, със старпома, както казваме ние. Старши помощникът на капитана е голяма фигура в нашия търговски флот. В негови ръце е корабната администрация, работата на мостика, на палубата, на домакинската команда. Товарното дело е също в неговите ръце. Прието е капитанът да поставя задачите, а старши помощникът да организира и провежда изпълнението им. Дори нещо повече: капитаните, например, избягват да правят промени или допълнения в разпорежданията на старши помощника за взетите от него решения. И това е логично, защото всеки капитан, преди да стане такъв, обезателно е бил старши помощник–капитан. Капитан Георги Генов обичаше често да повтаря: „Да се карам със старши помощника си ли? Че знам ли къде мен или кораба ще подведе? Никога!“

Сега на нашия старпом предстоеше нелеката задача да повдигне „забития“ в морето корабен нос. Иначе как и накъде? Как се минават 3500 мили със забит един метър нос? Впрочем, това той вече го бе правил, но в обратно направление. Преди два рейса, за да влезем в лагуната на Порто Алегре, трябваше да се повдигне не носът, а кърмата. (Той е същият старпом, който „предизвика“ крена пред Буханан, от който другарят журналист, пътуващ с нас, сътвори цяло събитие със страшен завършек). Много е слаб. Тънък и висок. По палубата ходи с фино кожено яке. Я облече шинел, я го издухал вятърът в морето. Не е заядлив, но и никак не е отстъпчив. Работата си разбира много добре и я лови изкъсо.

На разсъмване носът на кораба изплава един фут над газенето на кърмата. От това по-хубаво — здраве му кажи! Огледахме съвместно с товарача повредата на допотопния хобот. Не стана нужда да правим констативен протокол. „Вира котвата!“, „Пълен напред!“. Средиземно море се оказа благосклонно, океанът също. Сутринта на десетия ден хвърлихме котва пред Хук оф Холанд, всред необикновено струпване на кораби. Пилотната служба не успяваше да ги поеме своевременно. Зачакахме и ние. Все пак ни провървя. За да отидем до мястото на разтоварването, поради голямото ни газене можехме да минем само по време на максимума на прилива в 22.00 часа. Това беше непоклатим довод да прередим 10 — 15 кораба, дошли преди нас.

След 30 часово разтоварване поехме за Мурманск, при необичайно за този район и сезон спокойно море. Още на сутринта, непосредствено преди заминаването ни, на закуска старпомът се оплака от бодежи в гърдите, високо под дясната ключица. Предната вечер, като се връщал от града, в таксито нещо го прорязало. Изплашили се и той, и шофьорът. Отбил се в един попътен бар, където изпил една бира, надявайки се да му премине. Поотболяло го и се прибрал. Ние го взехме на подбив. Вторият механик на шега му предсказа, че това е два дни преди края. Други се надпреварваха да го успокояват — нещо мускулно ще да е. Не е ни дроб, ни сърце. Простудил се е от едната, ако е била само една, студена бира.

При маневрата за заминаването едва успях да го склоня да се прибере в кабината си, да си легне и да почива. Може да се окаже нещо по-сериозно. След пет минути го гледам пак на мостика. Инат човек, но при моето ново твърдо настояване изчезна. След четири часа, вече в открито море, докторът дойде при мен на мостика и ми докладва:

— Току-що бях при старши помощника. Прегледах го отново. Не ми харесва. Нещо сериозно има около десния му дроб, а ми повери, че в левия имал калцирани каверни, но това било преди много време.

— Докторе, как мислиш, да се върнем и да го оставим в някоя болница на брега, а?

— Смятам, че поне засега не е необходимо.

— А той какво мисли?

— За болница не ще и да чуе. Ще мине, казва, като на куче.

Разместих вахтите на помощниците. Вторият стана старши, третият — втори, а аз заедно с боцмана поехме вахтата на третия.

На следващата сутрин докторът заварил старпома прав, уловен с две ръце за рамката на отворения илюминатор, да лови с уста малкото свеж въздух, влизащ през него.

— Докторе, въздухът не ми стига. Иначе нищо ми няма.

— Дай да видим пак. — Докторът залепва ухо на гърба му. Долната половина на десния дроб въобще не се чува. Сигурно е плеврит, но какъв и защо? Откъде тоя плеврит? Температура няма. Въпреки това докторът му назначил антибиотици.

Отидох да го видя. Беше отпаднал съвсем. Помолих го да ми разкаже все пак от какво предполага, че се е разболял. Решил да поизлезе надвечер в града. Излязъл през предната, челната двойна врата. Когато прекрачвал високия праг, външната, желязната врата, подета от силния насрещен вятър, силно го ударила в гърдите, като същевременно го притиснала в ръба на желязната рамка на вратата. Едва си поел дъх. Седнал на съседния кнехт. Поотпочинал си и излязъл в града. Но скоро усетил, че от разходката няма да излезе нищо, и се върнал с такси.

На следващия ден горната дясна половина на гърдите и гърба му станаха светло жълто резедави. И той сам се досети. Оная врата, дето му беше избила въздуха, ще да му е спукала плеврата. Аз уж се шегувам:

— Никакво спукване. Само контузия е. Не виждаш ли как отива на бледозелено? Старпом, ти като си толкова слаб, тая врата не можа ли поне едно ребро да ти счупи, та лесно да ти определим диагнозата? Сега щеше да оздравяваш с бинтовани гърди в някоя амстердамска болница, а сестрите щяха да обикалят около теб като бели ангели с пернатите католишки бонета на главите им. А то какво? Отървал си се с нищо и никаква контузия! Все пак внимавай, защото тази контузия може да те остави в някоя мурманска болница.

Наближавахме островите на Лофотен. От тук някъде подводницата на Жул Верн „Наутилиус“ се бе потопила, за да изплава под Европа и Азия чак на Тайнствения остров. Шушуканията между мен и доктора зачестиха. Старши помощникът, след като престана да пуши, престана и да яде. Той и по-рано колко ли ядеше… но сега престана съвсем. Колкото беше слаб, сега съвсем изсъхна. Какво да правим? Не остава нищо друго, освен да се бърза. Наближавахме района, обявен за ракетни стрелби. Реших за избягване на евентуално забавяне или при неочаквано влошаване на времето последната третина от пътя да изминем през фиордите.

Оставихме островите на Лофотен вляво, без да ги видим. Задуха насрещен силен вятър със снеговалеж. На смрачаване, към два часа следобед, бяхме в района на пилотната станция, откъдето трябваше да вземем пилот за провеждане през фиордите. Пристигнахме, но не бях сигурен, че точно тук ще ги намерим. Намалихме хода и внимателно продължихме да подхождаме към брега. Снегът продължаваше да вали. Внезапно блесна фарът, и то точно навреме — тъкмо бяхме започнали да нервничим: „Какво чакат още, че не го запалят?“. След малко нова радостна изненада. Най-неочаквано нашият УКВ, стар и износен, проговори! Дадохме си координатите. Последва нова изненада: „Дръжте се така! Ние ви виждаме. Идваме“. Откъде щяха да дойдат тези синове на севера, ние не знаехме.

Продължихме да се движим бавно напред, сравнявайки внимателно очертанията на дъното по ехолота с тези на картата. В дясно по носа откъм дъното на невидимия залив изплава в снега едва забележимо пилотно корабче. Борис дърводелеца спусна зад борда дългия десетметров щормтрап. Корабчето застана на борда под трапа. След минута двата норвежки пилота се представиха на мостика. И пак „пълен напред“. Отдъхнахме си. В моята дългогодишна практика на море съм имал много случаи да се възхищавам от много хора и служби. Но най-много се възхищавам на фаропазачите и веднага след тях на добрите пилоти. Те, обикновените фаропазачи и факирите-пилоти, са най-добрите помощници на моряците. Навсякъде и винаги по цялото земно кълбо, акуратни и всеотдайни, те са готови да ни помогнат точно тогава, когато са ни най-необходими.

Минавахме сред блеснали електрически градове, промушвахме се под нощните гирлянди на невидими мостове. Преминавахме през опасни теснини и надвесени над нас заснежени скали. И като сверявах пътя на кораба по картата, когато корабът в непрогледна тъмнина минаваше на 40 — 50 метра от крайбрежните скали, не можех да не се възхитя от майсторството на нашите рулеви. Някои от тях минаваха за пръв път по тия опасни места, но не трепнаха. Затова много ми се щеше да простя на двамата рулеви, които бяха закъснели в Скараманга. Заради тяхното майсторство и хладнокръвие при управлението на кораба. Но… не го сторих.

Докато ние на мостика се тревожехме за живота на старши помощника, заобикаляйки възможно най-близо зъбери и рифове, докато гонехме кораба да печели всяка минута и докато гълтахме милите една след друга и ни се струваше, че времето шеметно лети покрай нас, едва дишащият старпом се бе надигнал в леглото си. Укрепил се с възглавници и одеяла, взел товарната тетрадка и, подпирайки се на подгънатите си колене направил разчетния план за следващото товарене. После… начертал и самия карго план. Какъв човек! Душа бере, и пак не се предава!

Пред нас в нощта се откри по-просторен път. Оставих вахтения помощник с пилота и слязох в кабината на старпома. Заварих го със свити в колената крака, самият той свит на кълбо, хъхри и с молив и линия в ръка. Погледнах го с мек въпросителен укор. Съвестно му било. Как да остави втория помощник, още неопитен, без да му помогне?

В 14.00 часа под Нордкап, при 8 бала вятър свалихме пилотите. До Мурманск оставаха още САМО 18 часа. Да бързаме! Само да побързаме! Вятърът с все сила наду зад нас. Момчетата долу в машината включиха на максимални обороти — 112. Корабът летеше със 17 мили напред, а долу в кабината здравият ляв бял дроб на старши помощника едва успяваше да достави минималната дажба кислород.

— Ако някакво чудо го спаси — изказваше гласно възхищението си докторът, — това ще да е само сърцето му. Чудесно сърце! Като включи на 80 оборота, и не мръдна — ни нагоре, ни надолу. Часовник! Вълшебен часовник, а не сърце!

С радиограма поисках в Мурманск незабавното му приемане в болнично заведение още при пристигането ни.

Пред нас бе мъгливото пристанище на Мурманск. Познатото пилотно корабче ни чакаше. Взехме пилота. От него научихме, че радиограмата бе получена навреме и че в пристанището ни очакват. В момента размествали корабите по кея, за да ни направят място да го снемем направо на брега. Тоя път пристанището за по-бърза маневра ни предостави четири влекача, вместо два. Линейката на транспортната болница, с цял антураж от лекари и сестри, ни чакаше на кея. Спуснахме трапа. Санитарите изнесоха носилката. Отнесоха старпома, придружен и от нашия лекар.

Взехме гориво и вода, преместихме се на апатитния кей и товаренето започна. Докторът се върна по обед и още в салета докладва:

— Всичко мина от хубаво по-хубаво! Всички се чудеха как е могъл да оживее толкова слаб. И докато разпитат за името му, а то нали е едно такова, че те не могат да го произнесат, камо ли да го напишат, аз гледам — устните му посиняха съвсем. Извиках „Кислород!“. Но и колегите не спяха. Една сестра веднага му затисна лицето с кислородната възглавница. Той вдъхна седем–осем пъти, ококори очи и ми рече: „Докторе, хубаво да знаеш, след 5 — 6 дни съм във Варна!“. Вдъхна отново и продължи: „Много ще се радвам, ако капитанът или някои други ме посетят“. Видях рентген-снимките му още мокри. Диагноза — спукване на плеврата. Въздухът отлепил десния дроб от гръдната кухина и го свил на топка, голяма колкото юмрук. Прогноза за оздравяването — гарантират не повече от тридесет дни на легло.

Натовариха ни светкавично, но бях сигурен, че това е било най-тежката нощ на втория помощник Александър Станков, защото товарното дело нощес бе легнало на неговите плещи, още повече, че това бе първото му товарене. На сутринта той ми каза:

— Какво нещо е човекът! За една нощ научих всички таблици от алманаха, които са свързани с товаренето, а по-рано не ги поглеждах!

— Нищо, другарю старпом — казвам аз, като нарочно натъртвам на думата „старпом“. — То е така. За съжаление обикновено човек учи в последния момент това, което най-много му трябва — а си мисля: „Нека сам се напъва. Аз ще гледам отстрани. Сигурен съм, че докато пристигнем във Варна, вълчето ще стане готов морски вълк. Нищо, че времето е кратко“.

И все пак, нощес в работата на Сашо не всичко бе наред. Корабът можеше да приеме още триста тона товар. Отидох в управлението на пристанището да искам да ни дотоварят. Разрешиха, но след голямо настояване от моя страна, и чак след като голямото началство си даде съгласието — самото пристанище бързаше много и не му се щеше ние да ги бавим за някакви си 300 тона. Действително, и те бяха прави. Имаха нареждане до края на месеца да натоварят още два кораба, а беше вече 30 октомври, десет часа сутринта.

Отплавахме по обед, при намалена, но все пак достатъчна видимост. Тихо, спокойно море. Лек снежец се сипеше и като падаше в морето, тихичко щипеше. Снежинките целуваха морето и изчезваха. Така че попътната обстановка беше оптимистична. Хубаво начало — хубав край! И навярно в този тих, зимен, мъглив следобед всеки отправяше невидим взор към Родината, към близки и скъпи същества. Какво са 15 — 16 дни път до там? Нищо. А сега там берат гроздето и наливат виното…

Още в Мурманск се бе получила радиограма — отговор на нашето съобщение за разболяването на старпома:

„Организирайте завръщането на кораба без старши помощник.“

То и без това беше ясно, че иначе няма как. Но не ще да е лесно на помощниците. Та те са толкова млади. Единият правеше първия си рейс като старши помощник, а другият — едва приключваше първата половина на първия му рейс, и хоп — изпълнявай вахтата и задълженията на втория помощник!

Не можахме да посетим старпома, но му изпратихме сърдечна радиограма с пожелание за бързо оздравяване и заповед да ни посрещне на кея при пристигането ни в Бургас.