Баю Баев
Ние, българските моряци (52)

Първа буря в Ламанша

За цялата ми практика в морето имам куража да заявя, че съм си патил и от кучета, които почти винаги биваха случайни спътници на моряците. Сега ще разкажа за двете кучета на параход „Балкан“, като си запазвам правото по-нататък да се спра на други „кучешки“ случки, станали някъде между Бразилия и Либерия.

Та накратко, за микроклимата по корабите и за кучетата. Това може, разбира се, да се каже и за маймуните, папагалите и т.н., но аз ще говоря само за кучетата.

Не е всеизвестна истина, но си е така: психиката на съвременните хора неосъзнато страда от липсата на две неща, съпътствали ги в хилядолетното им развитие — отнетият им от цивилизацията жив огън и домашните животни в бита им. И ето, един ден морякът се прибира от поредното излизане в чуждия град и току някъде, някое бездомно кутре или огромен пес му се изпречи на пътя. Подсвирнеш му и то, макар и колебливо, спира и тъжно те поглежда. Окуражаваш го с глас и мимика. То ти се доверява — та нали и то е самотник като тебе. Ти тръгваш, то след теб. На кораба всички го посрещат с радост и внимание. Всеки му дава по нещо за ядене, а то, гладувало кой знае откога, изяжда всичко, преяжда и после… омърсява палубата с преяденото.

На кораба „Балкан“ заварих две такива кучета. Те бяха плод на такава невероятна кръстоска, че никой не би посмял да ги причисли към някаква кучешка порода дори като далечни роднини. Никак не си приличаха. В подробности няма да ги описвам. Ще кажа само, че едното беше бяло, с много малко черно над едното око и ухо, а другото — сиво и клепоухо. Първото бе подвижно и най-важното — „чакър“, тоест, с едно черно и едно синьо око. Моряците разправяха, че като били последния път в Лондон, англичаните искали да го купят за зоологическата градина, но нашите не се съгласили. Другото куче беше тромаво и бавно, с кафява глава и опашка.

Първото, Чакъра, ако минаваше по външен коридор и там имаше някой загледан в хоризонта член на екипажа, то винаги спираше, изправяше се на задни крака, вдигаше предни лапи и изджавкваше, все едно искаше по всички правила на военния устав разрешение да мине. Същото се повтаряше, но в друг вариант, когато бивахме на котва или на вързала. Вечер то заставаше до горната площадка на трапа и до късно през нощта стоеше там и търпеливо чакаше. Колчем някой пристигнеше от брега и стъпеше на горната площадка, то заставаше този път на задни крака и мълчаливо поздравяваше с „Добре сте дошли“. А на сутринта заставаше пред външната врата на капитанската кабина и щом се появеше капитанът, пак изправено на крака, то му рапортуваше кой, кога и в какво състояние се е завърнал. Моряците го обичаха много, закачаха го, но то не ги допускаше твърде до себе си. И колкото бе взискателно към добрия корабен ред, докато бивахме на котвена стоянка или на ход, толкова по-недисциплинирано беше, когато бивахме на кея.

Него рейс в Анверс престояхме 21 дни. Кучето незабелязано напусна кораба още първия ден и се яви чак, когато чу свирката на кораба за отплаване. Появи се откъм ъгъла на третата от нас магазия. Чудно ни беше при тогавашното многогласно свирене на толкова кораби как моментално и безпогрешно то разпознаваше парната свирка на собствения си кораб.

Второто куче също беше със своите странности. В контраст с неговия флегматичен характер, не минаваше нощ, без то, спотаило се ту при един, ту при друг товарен люк, да убие по 3 — 4 плъха. Това правеше средно по десетина плъха на нощ общо за четирите хамбара. Моряците се радваха на това му хоби. Когато обаче бяхме в пристанище, трябваше да се внимава, защото, както всеки кораб, така и нашият имаше редовно деритизационно свидетелство, в това число и за отсъствието на мишки. Така че, ако не приберяхме мишите трупове, имаше опасност някой ненадеен контролен орган да ги забележи и да състави акт на капитана.

Чакъра беше придобил, след кой знае какъв дресировъчен метод, още едно полезно качество. Тогавашните кораби не разполагаха с каквито и да било камбузни и кабинни хладилници, да не говорим за климатични инсталации. По тази причина ние още от Варна натоварихме две телета със съответния за тях груб и концентриран фураж, та да задоволим нуждите на камбуза от прясно месо. Едното теле заклахме и изядохме на отиване. Другото заклахме на излизане от Ротердам. Ротердам бе първото ни пристанище след Гибралтар. Преди да отплаваме за Анверс, в Ламанша върлуваше силна буря — щорм. Но за моя изненада капитан Томов, въпреки пристанищния сигнал за наличието на силен щорм, заповяда отплаване. Тогава разстоянието между двете пристанища се изминаваше за 12 — 14 часа. Ние го изминахме за повече от едно денонощие. Няма да сбъркам, ако кажа, че това бе първата ми истинска буря и първото ми истинско морско „кръщение“. И миноносците се клатеха и ни правеха на диви петли, но то бе съвсем друго. А тук вървиш по тесния коридор дотолкова, доколкото ти е възможно, и усещаш как ставаш ту по-лек, ту по-тежък, толкова тежък, че краката ти едва те държат. За палубата да не говорим — немислимо е дори да се покажеш. Обливащата я вода веднага ще те отнесе в морето. Нея нощ аз и Абата се прибрахме в каютата си след вахтата 20 — 24. Вълнението ни мяташе в койките и ни остави без сън.

Друга причина за това безсъние беше донякъде и страхът, поне за мен, но не исках да споделям това с Абата. Страхувах се дали машината ще издържи. Когато вълната отминеше под средата на кораба и надигнеше кърмата му, винтът оставаше в безводие и оборотите на машината веднага отскачаха от нормалните 70 на 120, дори повече. Нейните подвижни части пък — колена, бутала, кръстоглави, по начало бяха огромни тежести, които, всяка за себе си, развиваха кой знае какви инерционни сили. Аз много добре осъзнавах това и със спотаен страх чаках дали машината няма да се разлети. Страхът ми се усилваше с всяка следваща вълна. Тя вземаше на високия си гръб носа на кораба, повдигаше го на 1012 метра нагоре, а в същия момент кърмата заедно с винта потъваха дълбоко във водата. Тогава машината, задавена от „пълноводието“, по-точно от дълбоководието на винта, се задъхваше и сякаш спираше. Усещах как сърцето ми замира заедно с нея и си мислех дали машината не се е разбила, докато чаках с трепетно сърце да чуя отново тропота й. Докато премине страхът ми, идва нова вълна нова опасност за корабния корпус и страхотни вибрации за машината. Сякаш целият кораб се срива на парчета.

Сутринта, по време на закуската в салета, научих, че регулаторът на оборотите излязъл от строя и помощник-механикът Манасиев заедно със стажанта Филип Тасев трябвало цяла нощ да дърпат щангата за ръчно регулиране на оборотите — напред за притваряне на парата, назад за впускане на повече пара. Помислих си колко съм нищожен в сравнение с тях — докато аз не мигвах от страх, те със сетни сили са дърпали ръчага напред-назад, предпазвайки корпуса на кораба и машината от гибелна повреда.

Но… да продължа за кучетата. Сутринта, отивайки на вахта, минах по горния външен коридор на надстройката. Тук, пред домакинския хранителен блок, видях заклано и вече одрано второто теле. Двама-трима от моряците го бяха наобиколили. Спрях се и аз да ги погледам с какво се занимават в тази ужасна буря. Те посягаха уж да си откъснат от телето. А там, до телето, което висеше закачено на кука с предницата надолу, бе застанал нашият Чакър на пост. Ръмжеше и се зъбеше на всеки, който посегнеше към повереното му теле. Отминах. Едва се бях закрепил пред едно от предните стъкла на мостика и бях вперил поглед напред в сивия, разпенен хоризонт на морето, и чух, че на вратата на рулевата се почука. Един от моряците, които бяха при телето, със съкрушен вид доложи на капитана:

— Вълнението отнесе Чакъра, господин капитан!

— Какво приказваш? Как така отнесе?

— Отнесе го, господин капитан, както си стоеше на стража пред телето. Много Ви се молим, господин капитан, дайте тревога! Нека спуснем лодката, за да го спасим!

Гласът му беше отчаян, а очите му бяха пълни със сълзи. И пак:

— Много Ви се моля, господин капитан!

Капитан Томов помълча, помълча и отсече:

— А бе, вие луди ли сте в такова време куче да спасявате?!

Излязох на лявото крило, от чиято страна бе закачено телето само на една надстройка под мостика. Наистина, как бе възможно от палуба, отстояща на цели 7 метра над морето, вълна да грабне нещастното животно? Голяма ще да е била ялпата наляво. Ялпа като тези, които аз вече бях започнал да не забелязвам. Погледнах назад. На стотина метра зад кърмата, върху гребена на отминала вълна, видях за миг малкото телце на Чакъра. Слязох за миг при телето. Там заварих мнозина от моряците да подсмърчат.

Вече се здрачаваше. По държанието и недомлъвките на началството в лицето на капитана и първия помощник–капитан започнах да схващам, че никак не сме наясно с мястото на кораба и че може и тая нощ да танцуваме сред бурята в коварното със своите плитчини Немско море. Вече бяхме загубили надежда, когато от ляво, сред мъглата, вятъра и дъжда, на миля и половина от нас изплува силуетът на пилотен кораб. Този кораб беше нашето спасение от мъките на предстоящата нощ, ако не и от нещо много по-страшно. Корабът наближи и вдигна флаг „Следвайте ме!“ и ни поведе напред. На големина беше колкото корабчето „Евдокия“, но по-тесен. Вълните така го люлееха, така го заливаха, че често го губехме от поглед. Само мачтите му едва се виждаха ту отляво, ту отдясно. По тях аз съдех, че кренът му минаваше над петдесет градуса. И тяхната не беше лесна.

В Анверс престояхме 21 дни. Разтоварихме остатъка от житото и зачакахме товар. Започна да пристига и товарът: кокс за Пирея и Солун, каменинови тръби, шоколад и други дреболии за Ла Валета, над две хиляди броя празни железни варела за България и един самолет за Румъния, опакован в един–единствен сандък с размери 8х3, 5х5 метра. Поставихме го на предната палуба, изправен с петте метра нагоре, и здраво го вързахме.