Баю Баев
Ние, българските моряци (121)

От Лисабон до Хамбург в непрогледната мъгла. Новият старпом (1967 г.)

В Лисабон пристигнахме с пълен товар, от който само 200 тона разно бяха за там. Поради лошо време пилотът не можа да ни посрещне на пилотното място пред северния бряг на залива срещу устието на река Тахо. Зачакахме, без да отдаваме котва. Престояхме на дрейф повече от два часа. После, след радиограма от пристанището, без пилот поехме за влизане в устието на Тахо. Там ни чакаше пилот. В Лисабон разтоварихме двестате тона и на тяхно място натоварихме 150 тона корк на бали. И сега ни предстоеше, макар и по тъмно, да преминем през залива по определен път без пилот и при силно вълнение, но това не ни плашеше. Не ни беше за пръв път.

Още преди да завием покрай нос Рокка, нагазихме в гъста мъгла и непрогледна нощ. Навигационната сводка за времето съобщаваше за гъста мъгла по цялото северно крайбрежие на Пиренейския полуостров. Минахме покрай архипелага на Берлинга на пет мили от него, вместо обичайните две, без да го видим. Новата сводка, вече и за Бискайския залив, даваше гъста мъгла и голяма мъртва вълна, седем–осем бала, идваща от северозапад, която се пресичаше с друга, също голяма мъртва вълна, идваща от североизток. Тези две вълни, особено тяхното пресичане, хич не ни харесваха. Но нашата „Софийка“, нали не знае какво я чака, върви ли, върви в мъглата. Минахме и фара на Финистер и, макар и да беше през деня, също не го видяхме. Легнахме на прословутия норд–ост курс 380 за пресичане на Биская по „железния път“.

Времето минава бавно, скучно и поради мъглата неприятно. Вече трябва да сме някъде към средата на Бискайския път. От време на време, на час–два срещаме кораби, видими само в екрана на радара — малки, продълговати светлосиви телца, сякаш амеби, гледани под микроскоп. Страхувахме се да не се спречкаме с такова малко, едва забележимо нещо, но бяхме и радостни, доволни. Все пак щом ни пресрещат, щом някое бавно ни задминава или ние го задминем, значи сме добре — на курса сме.

На третия ден мъглата се поразреди. Хоризонтът, макар и мъглив, се отдалечи на три–четири мили. Вляво, на миля от нас минахме покрай голям кораб. В радара го видяхме от по-рано и дълго се чудихме що за кораб ще да е, още повече, че беше на неустановен курс. Не беше на насрещен курс, но не се и отдалечаваше. Наближихме го. Беше японски танкер с товароподемност поне над 150 000 тона. Съвсем празен. При преминаване на голяма вълна под кърмата му двата му винта излизаха над водата. Лопатите им се въртяха, сякаш бяха пропелери на самолет. Какви ли вибрации изпитваха корабът и хората му при всяко излизане на тези 8 — 10 метрови винтове! Дали беше излязъл на пробни изпитания? Не разбрахме загадката. Така и го отминахме — с винтовете му ту във водата, ту над нея, във въздуха.

Новонастъпилата нощ и мъглата се сляха в едно. Пресичащите се мъртви вълни непрестанно се бореха една с друга, подчинявайки се на закона за интерференцията. Корабът се мяташе сред вълните като празна бутилка, хвърлена в морето. Ту застане за миг успокоен в някоя водна падина, ту се замята наляво и надясно. Понякога се изправяше като козел, за да забие следващия миг носа си в появилата се пред него яма, вдигайки високо кърмата си. Но най-страшното и непоносимо бе, когато две интерферирали вълни, пресрещайки се една над друга, мятаха на общия си гръб кораба на петнадесетина метра височина и го запокитваха в зиналата около тях пропаст. Колкото и да си безстрашен, не може да не ти спре дъхът. После вдигаш ръце и си казваш: „Досега не стана нищо, дано и оттук нататък не стане“.

От мятане и от безсъние хората са като пияни, смазани от умора. Морето не те „лови“, но чувстваш една коварна непоносима болка да смуче вратните ти жили, смуче и дърпа и последната капка от волята ти за живот.

По изчисление трябваше да наближаваме горния край на Бискайския залив. Английският радар, макар че на няколко пъти го спирахме за почивка, сега сякаш бе решил веднъж завинаги да си почине. Пуснахме съветския — никакъв бряг. Спряхме го, че той пък бе твърде остарял.

След закуска заварих на редовна вахта третия помощник–капитан Петко Русинов, изправен пред прикования към стената на навигационната ехолот. Гледа широката един–два сантиметра линия, изписана от огнения писец. После излиза навън да огледа, доколкото е възможно, има ли нещо в мъглата и пак пред писеца. А обгорената ивица върви вертикално и мери ли, мери — 72 метра. Мина час. Петко се е втренчил в ехолота и продължава внимателно да се взира и занимава с ехолота и ето, че вече започва да ругае тези 72 метра. Ругае ги, защото се надява да получи промяна на дъното и, сверявайки я с картата, да може определи, макар и приблизително, мястото на кораба. Най-после аз се намесвам:

— Стига си цъкал с тоя ехолот. Не виждаш ли, че под нас и около нас е тепсия. Нищо няма да ти даде.

— Нищо, другарю капитан. Ленти имаме много. Нека си цъка, нека се върти.

— Добре, твоя работа. Може пък мишката да роди планина.

Късно следобед трябваше вече да сме в Ламанша. Към 16 часа в екрана на стария радар, който работеше от час, далече напред и вдясно се откриха няколко едва забележими петънца. Също като тия, които понякога се явяват по няколко на фона на синьото небе — сиво–бели, пухкави, едно до друго, почти невидими. С труд ги разпознахме. Най-голямото сигурно беше Уесан. Така и излезе. Бяхме закъснели спрямо счислимото място с петдесетина минути. Нищо нещо. Малка корекция на курса и навлизаме в Ламанша. В мъглата, де уловили някой бряг, де напипали със стария радар (новият продължаваше да стачкува, въпреки усилията на елтехника да го съживи) някоя шамандура, плаващ фар или част от бряг, преминахме Ламанша. Навлязохме в Северно немско море. Големите пресичащи се вълни бяха отдавна забравени. Остана само североизточната вълна, подхранвана от силен щурмови студен вятър и мокра сива мъгла.

Сега, драги читатели, докато дойде ред да разкажа по-нататък за нашата съвременна одисея, ще си позволя да привлека вниманието ви към две малки отклонения. Първото от битов характер, второто от навигационен.

За първото: Мисля, че вече споменах, че старпом беше оня симпатичен другар с ангелското име. Трябва още да кажа, че по това време старши помощниците на капитана в параходството бяха „кисат“ — не достигаха. Така че аз неочаквано се бях оказал без старши помощник. От отдел кадри, вместо да ми назначат помощник, повдигнаха рамене: „Така е, какво да се прави, няма“. Но без старши помощник може ли? Първо на първо, корабоплавателната инспекция няма да пусне кораба в рейс, а и капитанът и екипажът какво ще правят без старпом? Затова, така и така бях дошъл в София по своя лична работа, натиснах корабоплавателната инспекция да издадат на въпросния досегашен втори помощник временно удостоверение за правоспособност, валидно докато се яви на изпит. Отказаха ми, и то с право, въпреки че аз много добре знаех, че такива неща стават зад гърба ми още докато бях на работа в управлението на водния транспорт и отговарях за работата на инспекцията по корабоплаването. Тъй като сега на мен ми бе нужен старши помощник, реших да опитам по „кривия“ път.

— Не разрешавате! Тогава дайте ми един празен лист! — дадоха ми учудени. Започнах да пиша, но така, че и те да могат да надзъртат. Пишех молба до министъра на транспорта Кубадински, и то не на лъжа.

— Моля сега и за един плик, че не е удобно да го поднасям съвсем открито. — Те се поуплашиха, но плик ми дадоха. Адресирах плика и го сложих в джоба си. Това хвана дикиш, но не пред Кубадински, а пред тях.

— Добре, ще издадем удостоверение, но на Ваша отговорност и на Ваше главоболие. — Те добре познаваха моя кандидат. Взех разрешението, благодарих и се сбогувах доволен.

И сега на кораба този старпом „делеше“ несгоди и грижи почти наравно с мен по воденето и управлението на кораба.

Дотук всичко хубаво, но той беше веселяк. Обичаше както интимни, в малък кръг, така и шумни компании. Още на втория ден след тръгването ни от Лисабон научих, че на кораба са внесени без мое разрешение три дамаджани от по пет–осем литра хубаво португалско вино — по една за старши помощника и, по негово настояване, за готвача и старши камериера. Така че аз трябваше да помисля какво да направя. Не предприех нищо. Нищо не реших, защото освен старпома другите не бяха се проявявали като любители на чашката, и освен това до Хамбург ни предстояха пет–шест дни преход. Излизаше, че средно на ден се падат три–четири литра вино, от което, така или иначе, ще позакачат и други членове на екипажа. Сметката ми обаче, като човек непиещ, излезе крива.

За второто, навигационното отклонение: Морският път в Северно Немско море от протока Ламанш до устието на Елба, който минаваше навътре в морето покрай европейския бряг по редица причини — за избягване на сблъсквания или засядане, и главно поради честите и продължителни в този район мъгли и усилен трафик — бе маркиран с плаващи светещи шамандури, всяка със своя светлинна характеристика за нощно опознаване и свой пореден номер за дневно опознаване, написан с големи бели цифри върху шамандурата. И двете опознавателни характеристики са отбелязани на пътевата карта до самия символичен знак за изобразяване на шамандурите. Шамандурите бяха разположени една от друга на по пет-шест мили. Всеки кораб, движещ се по така очертания път, трябваше да минава последователно покрай всяка шамандура на разстояние не повече от две мили. Така че корабите, които се разминаваха покрай шамандурите, се движеха по правилото на автомобилния транспорт — ляв борд с ляв борд.

Времето продължаваше да си е все същото, точно такова, каквото на нас не ни трябваше. Всички бяхме изморени, но работата си е работа, на кораба „лабаво“ няма. Към 22.30 оставих третия помощник Петко Русинов за малко сам на мостика. Той бе много умно и будно момче и си знаеше работата много добре. Но сега, в тая обстановка, първа в практиката му, гледах да не го оставям сам на вахта. Отново се качих на мостика към 00.10 часа. Тук заварих двамата младши помощници. Смяната на двамата бе станала, както винаги, навреме и точно по предписанията на правилника. Напуснах мостика към 00.30 часа.

Павел, вторият помощник, беше безупречен. Бях сигурен, че няма да се заплете в никаква ситуация. Отново излязох на мостика в 04.15 часа. Там ги заварих, за мое учудване, пак двамата, Петко и Павел. Би трябвало вахтата от 04.00 часа да поеме старшият помощник, а него го нямаше.

— Къде е старпомът? Направихте ли смяната?

— Ами, той позакъснява.

— Как така закъснява? Защо не сте го събудили навреме?

— Будихме го, но нещо му има. Дори не можахме да го събудим.

Най-после изплюха камъчето. Отидох аз сърдит да го вдигна старпома. Цялата му кабина дъхтеше на алкохол. Не успях да го събудя. Щипах го силно, но не. Поръмжи, поръмжи, прави опит да се съвземе, но не успява. Оставих втория помощник–капитан да продължи вахтата си с мен. Към 05.00 идва старпомът, едва се държи на краката си. То и вълнението му помага, но и той залита. Изгоних го. Да отиде да си отспи. След половин час идва наново. До разсъмване оставаха още два часа и половина. Освободих втория, а аз останах с „махмурлията“. Полегнах на кушетката в навигационната, но едното ми ухо бе нащрек — следях какво става на мостика.

По едно време чух тревожното, но и позаплетено „Ляво на борд!“. Добре, може да му се е сторило, че се е отдалечил повечко от шамандурата надясно. Но счьотчикът на жирокомпасната тохтерна картушка продължава да премята градусите наляво. Тъкмо да скоча, от мостика последва „Дясно на борд!“. Счьотчикът потрака, потрака, и спря. Ново „Ляво на борд!“. Почаках да последва „Тъй дръж!“. Нищо подобно. Скочих и… направо на лявото крило. Старши помощникът беше пропуснал поредната шамандура от дясната си страна. И тъкмо изправил курса, но още в забраненото поле, вижда насрещен кораб от дясната си страна. Старпомът завива наляво. Насрещният кораб минава зад кърмата на „София“ на не повече от петнадесетина метра. Тука аз го заварих. Вдясно от нас налиташе следващият кораб. Бързо извъртях кораба на дясно, но това не бе достатъчно. Добре, че и насрещният кораб си знаеше работата. Веднага избяга с „Дясно на борд!“.

Така ми се полагаше, щом съм роден да правя добро на тоя, който не заслужава. Вятърът постихна, но мъглата се сгъсти съвсем. Аз следя шамандурите в екрана на радара и питам боцмана, когото съм поставил на бака с един моряк:

— Виждаш ли огъня на шамандурата пред вас? Ако го виждаш, кажи ми как свети — питам аз по парлангото.

— Не го виждам, нищо не се вижда.

— Но аз виждам шамандурата на стотина метра пред вас. Гледайте, трябва да мине покрай левия борд.

Мина, но номера й не отчетохме. Точно когато снопът на ретиерната лампа падна върху нея, вълната я извъртя и закри номера й. Същото стана и с втората и третата шамандура. След няколко шамандури предстоеше да „чупим“ курса и пак по шамандурите. Радарът угасна. Предупредих машината и застанах на котва. Обявих вахта при „котва на вода“. Денят е по-мъдър от нощта. Пък може най-после и мъглата да се разсее.

Заспал съм дълбоко. Над мен изсвирва проговорната тръба:

— Другарю капитан, елтехникът оправи радара.

— Тръгваме. Предупредете машината и хората за вдигане на котвата — облякох се бързо и излязох на мостика. Мъглата, гъста, мокра и студена, ме наежи. — На бака — прогърмява гласът ми прегракнал.

— Ес, на бака.

— Вира котвата! — и пак поехме в мъглата.

Повредата на радара тоя път беше чисто електротехническа. Електротехникът, оня, с когото преди година се бихме с франковите полицаи в Алжежирас в Испания, в съня си чува, че машината спира, и, без да го кара някой или да му заповядва, става, облича се, излиза на мостика и пита:

— Защо спря машината?

— Радарът спря и капитанът застана на котва.

— Ще я видя аз тая работа — облича той ватенката си, попреглежда отвътре стария радар, взима един–два ключа, чук и отвертка и със своите сто и няколко килограма поема по мятащата се насам–натам мачта. — Хей, долу на мостика, няма ли кой да ми светне? — проследява проводника — в изправност. Отваря капачката на елмоторчето, която покрива четкодържателя. Две от четките са протрити докрай — вместо въглерод на бронзовите пръстени лежат два бронзови края на четкодържателите. Няма как, ще трябва да се демонтира моторчето. Поисква да му подадат парче фалина. Завързва моторчето и го спуска в ръцете на рулевия, който сега е на вахта при или по-точно под елтехника. Отнася моторчето в машината, приспособява стари, износени и изоставени от друг мотор четки и… пак на мачтата. Моторчето е отново на мястото си. Поснишава се да не го „чукне“ антената по главата и казва:

— Нека някой включи, но само антената на радара… Готово, може да включите и радара.

Ето какво представлява един истински моряк. Никой нито го бе будил, нито го бе пратил на мачтата да се мята в мъглата.

Подкарахме отново кораба по шамандурите. Изгряваше нов, мътен, мъглив северен ден.

От петнадесетина години този „шамандурен“ път е реконструиран. Вместо в една, шамандурите сега са наредени в две върволици, отстоящи една от друга на три мили. Корабите вървят един срещу друг покрай тях от вътрешната страна на морската „корабострада“.