Баю Баев
Ние, българските моряци (58)

Началник на пристанище Царево (1937 г.)

В края на месец април 1937 г. получих записка да замина за Царево, за да приема пристанището. Като в мъгла приех пристанището от Георги Аренс, който отиваше за капитан на влекача „Раковски“. Първо, страшно мразех канцеларската работа без, когато и да било да съм я опитвал, и второ, нямах никаква представа от книжа, образци, приходо-разходни документи, списъци и т.н. На всичкото отгоре трябваше да ръководя и правя ежедневно по седем метеорологични наблюдения от метеорологичната станция, която бе монтирана в пристанищната градинка на Царево. Бях жив умрял, ако не беше дългогодишният служител в пристанището, старши морякът Трифон Георгиев, служил вече при няколко началника на пристанището.

Скоро навлязох в работата, но и скоро разбрах, че старши морякът трябва да бъде държан изкъсо. По-късно, като се поразрових из старите архиви, разбрах какво значи да си държавен чиновник, но нямах вкус към такива началници. Така например, преди Георги Аренс началник на пристанище Царево бил някой си Попов. Както по мое време, така и по времето на този Попов, районът на пристанището е бил от Синеморец до Приморско. От пристанището и от товарните пунктове годишно се изнасяха за Цариград 10000 — 12000 тона дървени въглища. Те се превозваха изключително с турски гемии. Годишно една четвърт от тях се товареше от пристанище Царево. Останалите три четвърти отплаваха от товарните пунктове по крайбрежието ни. Трябваше да се оформят документите на гемиите за отплаване. За да стане това, началникът на пристанището или старши морякът трябваше да посетят въпросните гемии. За отиването и връщането се полагаше командировка, оформяна от началника на пристанището. Една такава командировка средно възлизаше на 60 лева пътни и 80 лева дневни пари или всичко 140 лева. Добре, но моите предшественици намерили вече излезли от употреба образци за командировъчни, и ако някой ден заминават 3, 4 или 5 гемии, но не едновременно, може да се направи така, че да заминат в един ден, като на всяка се връчва отделна сметка за цяла командировка. Тоест, така само за еднодневно отиване да се получат 360 до 600 лева. Аз, с целия си акъл, делях сумата за командировката съответно на броя на заминаващите него ден гемии. Затова казвам, че трябваше да държа изкъсо старши моряка. Колко съм успял, един бог знае.

Или да вземем началника на митницата. Той по цял ден играеше на моникс. Таксата му беше за петнадесет минути игра пет лева, за час 20 лева. Ами ако играеш по четири часа на ден? Питах се откъде ли той взема тези пари. По-късно разбрах. Той имал право да взема по 200 лева за изпратена гемия, без той да бие пътя до съответното товарище. А това годишно прави 200 гемии по 200 лева, т.е. 40 000 лева. Ще играе моникс началникът на митницата, разбира се, и то не по четири часа на ден, а по колкото си иска. Но това между другото.

Пристанище Царево се обслужваше навигационно от два фара автоматично на светилен газ. Фаропазач беше Георги Дормушлийски, родом някъде от Добричко. Беше по-хитър и от шоп. Как не го учих, как не го мъчих поне на вечерното, в 21 часа, наблюдение да отчете двата термометъра и барометъра. Научих го, но той като вземе да отчита се прави на улав — отчита само целите градуси. От време на време го пращах да занесе документите на някоя гемия, срещу командировъчно, разбира се.

Аз вече казах, че съм бил по-рано, през 1929 г., в Царево за десет дни, още когато името му беше Василико. Там аз, петнадесетгодишен, участвах в ремонта на Околийското управление. Макар че тогава не разбирах нищо от море, от пристанища и от корабоплаване, може би точно поради това много ми бе интересно да наблюдавам строежа на пристанището в Царево по това време. Наблюдавах го, разбира се, отдалече, от високия стръмен бряг, на ръба на който се намираше самото Околийско. Все пак, и оттам ясно се виждаше малкото локомотивче някъде откъм дерето да влачи вагонетки, пълни с ломен камък. Влакчето минаваше покрай свлечения бряг, точно под мен, и ги извозваше по-нататък, към самия строеж. Там работници набутваха вагонетките една по една и ги обръщаха в шалани на специално направено разтоварително скеле — мост. (Това скеле стоеше там до 1978 г.). Друго малко локомотивче влачеше две-три вагончета, натоварени с по един голям четириъгълен зидан каменен блок и ги отвозваше нататък по насипа към морето. Там с плаващ кран с висока А-образна стрела тези блокове ги вземаше един по един, отнасяше ги към морето и, като съскаше с парната си машина, ги спускаше в морето. Нямаше шега, голяма работа кипеше тук.

Гледах всичко това и се мъчех да определя бъдещите контури на пристанището. И нали не бях виждал други пристанища, освен Бургас и Созопол, най-накрая реших: вълноломът ще стигне от брега почти до скалата, отстояща на около 700 — 800 метра на изток. Там някъде ще бъде входът на пристанището. Басейнът му ще се затвори напълно, когато се направи друг, по-малък вълнолом от другия край на скалата до носа на Стария квартал (жителите на Царево го наричаха квартал „Шарон“). Кеят за приставане на корабите ще бъде навярно там, където големият кран спуска големите каменни блокове. Такива блокове вече бях виждал в Бургас, складирани до брега, при изгорелия, но все още плаващ танкер.