Баю Баев
Ние, българските моряци (45)

Първото учебно плаване зад граница

През тези две „созополски“ години направихме и две учебни плавания зад граница с параход „Бургас“, собственост на Българското Търговско Параходно Дружество „Постоянство“. Първото — през зимата на 1935/1936 година, а второто — през лятото на 1936 г. Няма да описвам в тази книга безбройните ни впечатления и преживявания както на кораба, така и в посетените градове и пристанища. Ще се спра единствено на първия рейс, и то само на това, което се отнася до учебната ни практика на голям търговски кораб.

При първия рейс на мен се падна една самостоятелна кабина на кърмата на кораба под палубата, с единствено подпалубно прозорче на преградната стена на хамбар № 4, което трябваше да държа постоянно отворено. В коридора на хамбар № 4, моят хамбар, бяха натоварени петдесет вола. През прозорчето влизаше миризма на застоял въздух, говежди тор и прясно сушено сено.

Първата нощ, още в Черно море, излезе вълнение. Коридорът, хамбарът и кабината ми затанцуваха. Животните си изпокъсаха юларите и изпопадаха на палубата. А на мен ми беше толкова интересно и весело. Дойде Босфора. Преминахме го. Навлязохме в Мраморно море. Дарданелите преминахме през нощта. След нови три денонощия на разсъмване влязохме в пристанището на Александрия. След ветеринарен преглед пристанищните работници разтовариха воловете. Загубихме един ден, докато накрая получихме радиограма поради липса на товар да се върнем направо във Варна.

Вече по сумрак излязохме от Дарданелите. Навлязохме в Мраморно море. Дойде време за следобедната вахта. Всичко беше нормално. Само че най-малкото и най-тихото море в света беше решило да си поиграе с нашия „старец“. Излезе силен насрещен вятър. Аз даже се почудих как тоя кораб, празен и с такава голяма, полупасажерска надстройка, успява да му противостои. Но той не се даваше. Къде по-големи битки с морето бе печелил!

Стъмни се съвсем. Стоя изправен до стъклото на едно от шестте прозорчета и гледам напред. Това ми е работата. Видимостта е чудесна. Напред по пътя ни няма нищо. И си мисля: „Хубаво беше, но привършва. Утре сме в Черно море. Още малко и пак в казармата“.

Долу, под ходовия мостик от първокласния салон излизат звуци на грамофон. Пътници и свободни от вахта офицери се забавляват. Зная, че там е мичман Кутевски, водач на групата ни. Там е и комендантът на кораба Димитър Фурнаджиев. Сред тях е поетесата Яна Язова. Всичко на кораба и покрай него е нормално.

Далече пред нас, малко вляво от носа на кораба, засвятка бял, мигащ огън. Навярно това е фар. Влизам в щурманската да го потърся на картата. Не го намирам. Е, напред е Босфора, но дотам е още далече. Би трябвало, щом се вижда фарът, да се вижда и сиянието на големия град. Тогава?

Слабият, бял огън продължава да светва и да угасва. Сега пък си мисля: няма съмнение, че това не е фар, но и на ум не ми идва, че това може да е фарът на „Сан Стефано“. Да попитам ли вахтения помощник–капитан? Престраших се. Последва отговор: „Никакъв фар не е. Рибари, нарочно си играят със запален фенер в лодката си. Имитират фар. Искат да ни объркат“.

Отговорът не ме задоволи, въпреки авторитета на стария морски вълк. Излезли са да ловят риба. Нима ще губят нощта да си правят шеги, вместо да си гледат работата? Проверих периодичността на проблясъците. Стеснявах се да поискам секундарника. Опитах вместо секундарник да използвам ударите на корабната машина. Установих, че огънят припламва и угасва през точно определени интервали. Такава точност човешка ръка не би могла да постигне.

Аз съм стеснителен по начало и не посмях отново да безпокоя вахтения — възрастен трети помощник–капитан. Времето минаваше. Застанах до рулевоя да отчета незабелязано курса. Как бих могъл аз, едно хлапе, стъпило за пръв път на истински кораб, да се съмнявам в работата на опитния рулевой?!

Отчетох курса и влязох в навигационната да го сверя с истинския. Сверката показваше голяма разлика. И… така намерих на картата фара на „Сан Стефано“. Бързо изскочих на пеленгатора да взема засечка. Върнах се в навигационната да реализирам наблюдението си. Още не привършил, чувам сподавения глас на коменданта:

— Дясно на борд! Какво правите, Алексиев? Къде гледате? Не виждате ли, че отиваме право на брега?

Фарът, мигайки с огненото си око, бързо премина покрай левия борд и остана почти зад кърмата на „Бургас“. Бяхме го разминали на някакви си 400 — 500 метра. „Бургас“ дълго бе вървял по неверен път. Само неспокойното сърце на капитана спаси кораба от гибел. И човека от позор за цял живот.