Нелсън Демил
Пантерата (84)

83.

Взехме всичко необходимо от джипа и затрамбовахме.

Прекият път до началото на пътеката, ако изобщо я имаше, бе през лагера на Ал Кайда, но той представляваше адска територия с бомбени кратери, димяща земя и трупове, без да броим неизбухналите боеприпаси. Затова тръгнахме покрай низината, с хълмовете отдясно и овъглените руини отляво.

На всеки стотина метра Замо поглеждаше през мерника, за да огледа терена около нас. Веднъж погледна надолу към лагера и каза:

— Виждам стареца. Броди насам-натам.

Тъкмо го изрече, когато проехтя силна експлозия и всички се проснахме на земята.

— Старчето задейства нещо — рече Замо.

Е, дано да беше на път към някое по-добро място от това.

Продължихме напред. Теренът бе истинско предизвикателство с безбройните склонове и сипеи. Под краката ни се търкулваха дребни камъчета.

Отне ни половин час да заобиколим лагера на Ал Кайда и да стигнем до отсрещната страна, където би трябвало да започва пътеката според Алтаир, който вече не можеше да бъде разпитван допълнително.

Спряхме да си починем. Замо ни даде пушката си, за да можем да извършим така нареченото „ориентиране и преценяване на терена“.

Погледнах през оптичния мерник, който осветяваше нощта с шантаво зеленикаво сияние, сякаш си бях сложил цветни очила. Бях минавал на обучение с подобни уреди, така че окото и мозъкът ми свикнаха бързо с монохромната картина и успях да преценя, че цялото място е пустош, по-страшна и от тази на луната. Нямаше дори кози. И никаква следа от Ноевия ковчег.

Погледнах през димящата низина към мястото, от което бяхме тръгнали. Белият „Ланд Крузър“ още си беше там, което бе добър знак, че сделката ни с дявола още е в сила.

Подадох пушката на Кейт и тя я насочи към върха с формата на платно и каза:

— Остават ни около два километра.

Продължихме, като се оглеждахме за пътеката, която би трябвало да пресечем, ако вървим по ръба на низината. Теренът обаче беше толкова каменист, че едва ли щяхме да забележим някакви следи. Освен това ми хрумна, както вероятно бе хрумнало и на останалите, че Алтаир може да е изпързалял полковник Хаким или Хаким да е изпързалял нас, за да може да се разкара оттук и да отиде на някое по-приятно и безопасно място. Обещах ли му пари за вече извършените услуги? Или за резултати?

Разредихме се на по няколко метра един от друг и тръгнахме обратно в търсене на пътеката, взирахме се в земята на слабата лунна светлина.

Дадох си сметка, че пътеката, ако изобщо съществува, няма да е добре отъпкана. Съмнявах се, че Пантерата е канил по стотина джихадисти всяка вечер на бридж и пури в пещерата си. Съмнявах се също, че е слизал много често до лагера. Така че всъщност не търсехме пътека, а по-скоро място, от което да започнем да изкачваме хълмовете.

Кейт с нейното маниакално внимание към мръсни подове забеляза нещо и каза с онзи тих глас, с който трябва да се говори на вражеска територия:

— Вижте.

Отидохме при нея и тя посочи с дулото на автомата си нещо, което едва ли щеше да се набие на очи другаде. Тук обаче, на лунната светлина, то издаваше човешко присъствие. Капачка на пластмасова бутилка.

Кейт я взе и я заразглежда, сякаш бе намерила диамант. Всички се съгласихме, че е сравнително нова и че мърлячът, който и да е той, ни е оставил маркировка.

Значи ако обърнехме гръб на лагера на Ал Кайда, щяхме да имаме отправната точка към мястото, до което трябваше да стигнем.

Така че загърбихме низината и поехме към хълмовете.

Кейт беше запазила капачката за сувенир и се оглеждаше за още като Хензел и Гретел, търсещи сияйни камъчета на лунната светлина.

Оглеждахме се и за вървящата към капачката бутилка, но така и не я открихме.

Не разполагахме с втора точка, която да свържем към капачката, но с напредването ни маршрутът стана по-ясен, тъй като започна да се стеснява между два склона като фуния.

Теренът стана по-стръмен и камъчетата под краката ни вдигаха шум. Не искахме да се издаваме, така че намалихме темпото.

Взехме един завой и стръмната пътека изведнъж свърши. Пред нас имаше огромна купчина камъни, които препречваха пътя.

Приближихме я. Личеше си, че са нападали съвсем скоро. Или Бог ни казваше да се връщаме, или свличането бе причинено от дванайсетте тона експлозиви, разтърсили земята като изригващ вулкан.

Замо предложи да използва катераческите си умения и Бренър взе пушката му, а снайперистът се закатери нагоре с автоматичния си колт в ръка.

Нямаше съмнение, че ако е бил в пещерата си по време на бомбардировката, Пантерата е чул и усетил въздушния удар и вероятно си е дал сметка, че е изгубил базовия лагер и всички в него. Едно обаждане до лагера по сателитния телефон би било достатъчно, за да потвърди това.

Нямах представа какво си е мислел или чувствал, когато пещерата е започнала да се тресе около него, но се надявах да е осъзнал, че светът му изведнъж е станал много по-малък. Това и липсата на новини от колибата на козаря явно му беше казало, че е сам и с проблеми. Може би беше разбрал, че Пърт Амбой в крайна сметка не е чак толкова лошо място.

— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.

Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.

Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.

Замо си взе пушката и огледа терена.

— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…

Бренър взе пушката и също погледна през мерника.

— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…

„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.

— Можем да заобиколим — каза Бренър.

— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.

Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.

Нищо не помръдваше, освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?

Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.

Замо — вървеше пръв — вдигна ръка. Всички спряхме и се отпуснахме на коляно, готови за стрелба.

Бренър отиде до Замо и двамата погледнаха един след друг през мерника.

Бренър ни направи знак да се приближим и ние с Кейт тръгнахме приведени напред.

На петдесетина метра пред нас се намираше клисурата, а в нея беше каменната постройка.

— Аз ще проверя — прошепна Бренър.

Е, щом настояваш… Спомних си обаче чия беше идеята, така че сграбчих Бренър за ръката и ясно му дадох да разбере, че ще отида аз. Кейт поиска да дойде с мен, но тая нямаше да я бъде.

— Прикривайте ме — прошепнах.

Тръгнах на прибежки напред и стигнах до ръба на клисурата, без да откъсвам поглед от каменната постройка. Проснах се на земята и погледнах през оптичния мерник надясно, където клисурата се спускаше между два хълма. Луната се беше издигнала високо в небето на юг и хвърляше добра светлина върху северния склон. Горе като че ли не помръдваше нищо. От лявата ми страна беше дъното на клисурата и колибата.

Насочих мерника към постройката. Подобно на повечето по тези места, тя нямаше прозорци, а само тесен проход без врата. Груба стълба водеше към равния покрив и от мястото ми се виждаше, че горе няма никой. Ако това беше стражеви пост, стражът се намираше вътре, което беше безсмислено от гледна точка на бдителността.

Спуснах се по задник в клисурата, като разделях вниманието си между постройката и всичко останало.

На дъното клекнах между две скали и надникнах към постройката. Имаше два подхода — предпазлив, предпочитан от повечето, и я-да-действаме-бързо, предпочитан от мен. Скочих и се втурнах към входа.

Не очаквах да открия някого вътре, така че когато се спънах в лежащото на пръстения под тяло, бях изненадан точно толкова, колкото и онзи, в когото се бях спънал.

Вътре беше тъмно като в рог, ако не се брои светлината през отвора. Видях, че онзи се изправя едновременно с мен. Беше събуден грубо, така че не бе в най-добрата си форма, но успя да изрита инстинктивно и ме улучи в корема. Сграбчих босото му стъпало, извих го и той тупна на пода и се хвърли към вратата, като пътьом грабна нещо като автомат.

Метнах се отгоре му и той се просна на земята, но отново се опита да изпълзи като гущер навън. Фраснах го здраво в лицето. Вторият ми удар му счупи носа и типът рухна в очакване на броенето.

Изправих се, изскубнах калашника от ръцете му и стоварих приклада в главата му, за да видя дали е забелязал, че е обезоръжен.

Чух нещо отвън, лепнах се за стената отляво на входа и стиснах дръжката на своя М4.

Отвън се възцари тишина. Зачаках. Знаех, че екипът ми ме прикрива отгоре.

— Джон?

— Тук съм. Абдул лежи на прага.

Съекипниците ми влязоха, като прекрачваха проснатия тип.

Нямаше много за казване, освен че типът най-вероятно беше член на Ал Кайда, а не невинен цивилен, и че е заспал на поста си.

Издърпахме го по-далеч от входа и го облегнахме в един ъгъл.

Замо го обискира, докато Бренър го осветяваше с фенерче с червен филтър. Типът имаше 9-милиметров „Браунинг“ и сателитен телефон, а също така счупен нос, сцепена устна и окървавено лице. Преди Бренър да изгаси фенерчето, Кейт го взе и насочи лъча към лицето на пленника. Бива я с физиономиите, дори когато имат нос като камба.

— Набеел — каза тя.

Наистина беше той. Това заслужаваше да се полее. Замо отвори една бутилка и плисна вода в лицето на Набеел, после наля малко между устните му и го шамароса.

Набеел изкашля вода и едва-едва повдигна клепачи.

Нямахме много време за приказки, така че извадих джамбията си и я опрях в гърлото му. Отляво на врата му имаше лепенка, сякаш се беше порязал при бръснене или някой се беше опитал да привлече вниманието му с нож.

— Длъжник си ми за онова кравайче — казах му.

Очите му се фокусираха и в тях се изписа истински ужас. Почувствах се кофти, сякаш аз бях терористът.

— Виж какво, Набеел — казах му. — Можеш да избираш дали да живееш, или да умреш. И под умиране имам предвид, че ще ти резна гърлото като зрял пъпеш. Разбра ли ме?

Той кимна, без да мърда врата си.

— Къде е ал Дервиш?

Набеел се сети какво предстои и каза:

— Моля не убива и аз казва къде той.

— Не, задник, аз казва. Ти ще ми кажеш къде е. Къде?

— Той… той в… магара…

— Пещера — каза Бренър.

— Къде е тази пещера.

— Тук. Близо.

— Можеш ли да си по-конкретен?

— Аз казва… не далеч. Върви… върви към слънце…

— На запад?

— Да. Запад. Вижда къде върви. Нагоре.

Бренър продължи на арабски, после преведе:

— Казва, че ал Дервиш е с двама души. Страж на някаква скала и втори вътре в пещерата.

Да се надяваме, че стражът няма мерник за нощно виждане, макар че най-вероятно имаше. Нищо чудно обаче и той да беше заспал. Ако не спеше, щяхме да го приспим ние.

— Вярваш ли му, че са само двама?

— Скоро ще разберем — отвърна Бренър.

Зададе на Набеел още няколко въпроса на арабски и английски и Набеел заяви, че всъщност никога не бил стъпвал в пещерата, но че входът й е на хълма с характерния връх във формата на корабно платно. Това се връзваше с думите на Алтаир, така че вероятността да е поредната лъжа донякъде намаляваше.

Останах изненадан, че Алтаир и Набеел издават шефа си, и вече започвах да си мисля, че онези, които познават Булус ибн ал Дервиш, не го обичат. Също като някога в Щатите.

— Този тип не трябва ли да докладва за обстановката? — попита Замо.

Бренър преведе въпроса на арабски.

— Казва, че трябва и че е готов да се обади на ал Нумаир още сега.

Всички се съгласихме, че е по-добре Пантерата да не научава от Набеел, че всичко е наред — имаше шанс Набеел да каже кодовата дума за „Опрели са пистолет в главата ми“. Липсата на новини от постовия понякога означава, че постовият спи.

Набеел се опита да потвърди сделката живот вместо смърт и ни предложи да ни упъти до скривалището на шефа си, но да водиш със себе си враг на тайна мисия никога не е било умно.

Както и да е, ако имахме повече време, с радост щяхме да помъчим Набеел с новината, че приятелчетата му са направени на парчета при срещата с шейх Муса. Да не говорим, че лагерът му е превърнат в място за токсични отпадъци. Освен, това носех снимките на белгийците и с удоволствие бих ги натикал една по една в гърлото му. Но основното при Набеел ал Самад беше, че вече беше престанал да бъде полезен.

Е, беше дошъл моментът, който бихме искали да избегнем. Време бе да се сбогуваме с Набеел.

— Ще го обездвижа и ще му запуша устата — каза Замо.

Всички кимнахме и излязохме от колибата. Секунда по-късно чухме кашлянето на заглушител и Замо излезе от постройката, като вкарваше нов патрон в цевта.

Никой не каза нищо, докато снайперистът мяташе калашника на Набеел на рамо. Продължихме напред.

Кейт забеляза, че клисурата е осеяна с пластмасови капачки и други следи от човешко присъствие, и заключихме, че това е място за срещи, нещо като амфитеатър. Може би тук Пантерата беше окуражавал бойците си. Ако наистина беше така, пещерата му не би трябвало да е далеч.

Излязохме от клисурата и продължихме нагоре. Този път водех аз, но Замо ме следваше отблизо и оглеждаше терена отпред, отстрани и зад нас.

Намирахме се на стотина метра от подножието на високия хълм, където би трябвало да се намира пещерата, и усетих ръката на Замо върху рамото ми. Приклекнах и го погледнах. Той оглеждаше нещо нагоре по склона.

Подаде ми пушката си и посочи като куче птичар. Погледнах в посоката, към която сочеше протегнатата му ръка. Приблизително в средата на склона имаше скала, на която бе седнал мъж в тъмни камуфлажни дрехи и нещо като карабина на колене. Докато се фокусирах върху него, мъжът вдигна оръжието и започна да оглежда терена под себе си. За миг проблесна стъкло на оптичен мерник и двамата със Замо се проснахме зад близката скала.

Докато връщах пушката на Замо, Кейт и Бренър изпълзяха до нас.

— Снайперист — казах аз.

Двамата кимнаха и замръзнаха на място.

Замо беше насочил пушката си към снайпериста. Бренър допълзя до него.

— Не можем да мръднем, без да ни види — каза Замо. Иначе казано, искаше разрешение да стреля.

Всички разбирахме, че ако Замо елиминира този тип, ще има още един мъртъв страж, който няма да съобщи за нас. От друга страна, като че ли нямаше друг изход от положението.

Бренър се замисли за момент, после каза:

— Ликвидирай го.

Замо като че ли остана доволен от заповедта.

Също като всички нас, Замо знаеше, че има само една възможност, в буквалния смисъл на думата. Заглушителят щеше да прикрие изстрела му, но ако пропуснеше целта си, куршумът щеше да улучи камък и дори най-некадърният снайперист щеше да се сети, че по него са стреляли и не са го улучили. И докато Замо презареди и се прицели отново, неприятелят щеше да се е скрил зад камъка и да е вдигнал тревога. А после щеше да започне да стреля по нас.

Снайперистът се намираше на петстотин, дори може би шестстотин метра нагоре по склона, в ефективния обхват на мерника на Замо. Изстрелът обаче нямаше да е от лесните заради тъмнината и защото неравният терен изкривява преценката за разстояние до мишената.

Всички бяхме неподвижни като камънаците около нас, докато Замо се прицелваше от коляно. Наоколо нямаше достатъчно висока скала, на която да подпре пушката си, така че се целеше без опора, а си личеше, че има проблем с наранената си лява ръка. Нямаше да издържи дълго в едно положение. И наистина, Замо свали пушката, после отново се прицели и отново се отказа.

Господи. Хайде, човече. Можеш да го направиш. И го направи бързо, преди онова копеле отново да започне да оглежда терена.

Замо пое дълбоко дъх, после стана, пое отново дъх, задържа го и стреля.

Отпусна се на коляно и вкара нов патрон.

— Цел? — попита Бренър.

Замо го погледна, сякаш не можеше да разбере въпроса. После каза:

— Целта поразена.

Така де, защо да си правиш труда да стреляш, ако няма да улучиш?

Е, Замо беше доволен от себе си, а аз смятах, че сме страшни късметлии — нещо, което не можеше да се каже за Пантерата.

— Трябва да действаме, преди Пантерата да е чул цялата тази тишина — предложих.

Всички се съгласиха с мен и тръгнахме тихомълком и предпазливо по пътеката, която се виеше около подножието на върха с платното отгоре. След стотина метра Замо спря до някакъв тесен процеп, погледна нагоре и каза:

— Тук. Не виждам вход на пещера обаче… ами нещо като скален корниз…

Погледнах нагоре през оптичния мерник и различих скални пластове, които се издаваха от хълма и хвърляха сенки по склона. Входът на пещерата можеше да е под някой от тях.

Планът ли? Ако Чет и Бък бяха с нас, щяхме да останем тук цяла седмица с карти и диаграми, после да се обадим на Хауард и да го помолим да звънне във Вашингтон за разрешение. Аз обаче имах по-добър план — да се качим горе, да намерим пещерата, да убием Пантерата и да слезем долу.

Бренър обаче имаше някои добавки — Замо трябваше да остане тук и да ни прикрива, а ние тримата да потърсим входа, но само един от нас да влезе вътре. И кой по-точно? Е, ами който го е измислил.

— Внимавайте за опънати жици — прошепна Бренър. — Може да е заложил сигнални ракети или експлозиви.

Благодаря за предупреждението.

Тръгнах пръв, Бренър беше зад мен, а Кейт остана последна. Пътеката минаваше предимно по плоски скали, подобно на стръмно стълбище, разчистено от камъни. От време навреме по някой камък все пак се търкулваше и вдигаше ужасен шум, за който знаех, че не е толкова силен, колкото го чувах в главата си.

Бях доволен от малкия М4, който напълно отговаряше на рекламата си — лек и компактен и със сигурност щеше да свърши отлична работа в пещерата. Луната беше достатъчно ярка да осветява пътя, но не и да различим опъната жица, така че напредвах внимателно, като опипвах ръбовете на каменните стъпала.

Напредвахме бавно, но идеята бе да изненадаме Пантерата, без да бъдем изненадани ние от някоя жица и да бъдем направени на парчета. Или най-малкото да задействаме сигнална ракета, която щеше да ни освети като попаднали в светлините на фарове елени, след което да последва откос от АК-47.

Нямаше начин да знаем със сигурност дали има някакви подобни капани по пътя към пещерата, но ако аз живеех на подобно място, със сигурност щях да се погрижа да заложа на пътеката нещо, което да ме предупреждава за посетители.

И ето го наистина. Напипах го с ръката си — опъната жица на петнайсетина сантиметра над широкия корниз, на който ми предстоеше да изпълзя.

Обърнах се и дадох знак на Бренър, който бе на три метра зад мен, като използвах сигнала за опъната жица, който, ако случайно се интересувате, е като пантомима, в която опъвате ластик.

Бренър кимна. Обърнах се и внимателно прекрачих странично жицата. Не можеш да я срежеш, защото освобождаването на напрежението ще задейства капана. Затова я оставяш, маркираш я и продължаваш напред. Увих жицата с бялата си носна кърпа и продължих нагоре.

Бренър преодоля капана, Кейт го последва.

Намирахме се приблизително по средата на склона, който бе висок някъде около четиристотин и петдесет метра. Постепенно обаче преставаше да е толкова стръмен и в резултат ставаше по-трудно да видим какво ни очаква след поредното скално стъпало.

Зърнах с периферното си зрение нещо отдясно и замръзнах. Някакъв човек седеше на петнайсетина метра от мен, на същото стъпало, на което се намирах. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това е снайперистко гнездо и че мъжът, който се бе облегнал на скалата, не помръдва, защото е мъртъв.

Дадох знак на Бренър, който предаде сигнала на Кейт, и двамата се изкатериха на стъпалото под мен, откъдето можеха да видят мъртвеца.

Тръгнах странично надясно и стигнах до седналия мъж, чиято глава бе отметната назад, сякаш се взираше в луната. Видях, че Замо е улучил целта си право в гърдите, малко вдясно от сърцето, но въпреки това фатално.

Пушката, която лежеше до него, имаше характерната форма на съветската снайперистка карабина „Драгунов“ и вероятно си беше точно такава. По-важното бе, че оръжието имаше оптичен мерник за нощно виждане, който все още светеше, и аз посегнах да го взема.

Изведнъж тишината се разцепи от пронизителен писък, от който подскочих. Звънящите телефони винаги ме стряскат, а този така и не спираше. Е, не беше сателитният ми телефон, който бе умрял, така че трябваше да е на снайпериста, който също бе мъртъв. Ако арабският ми беше по-добър, щях да отговоря и да докладвам, че тук цари мъртвешко спокойствие.

Телефонът най-сетне замлъкна и аз погледнах надолу към Бренър и Кейт. Явно снайперистът беше пропуснал да докладва, Набеел също, и онзи, който ги търсеше — може би не друг, а Пантерата, — започваше малко да се тревожи. И имаше основателна причина. Ние обаче вече също имахме проблем. Но нямаше какво друго да направим, освен да продължим нагоре и да се отървем от него.

Бренър яростно жестикулираше, че той трябва да мине пръв, и Кейт кимаше утвърдително и ми правеше знаци да ида при нея. Аз обаче бях твърде напред, за да отпадам толкова близо до финала, и продължих нагоре с новата си снайперистка пушка. Стигнах до следващия корниз и използвах оптичния мерник, за да огледам склона.

На по-малко от десет метра от мен имаше огромен навес, дълга скална плоча, която играеше ролята на покрив на дълбок тъмен заслон — пещера. Фокусирах мерника и видях някакво движение в мрака.

Изведнъж от навеса се появи фигура с калашник в ръка и аз се прицелих в нея. Докато натисках спусъка, осъзнах, че фигурата носи балто. Куршумът я улучи точно там, където се целех, право в сърцето. Автоматът полетя във въздуха, докато фигурата политаше назад и падаше на земята.

Копелето, което още бе вътре в пещерата, вече знаеше местоположението ми и преди да успея да се прикрия, видях проблясъците от дулото, а половин секунда по-късно чух кухия трясък на калашник, стрелящ на автоматична. Трасиращ куршум одраска бедрото ми, друг ме улучи в бронежилетката и ме запрати на долното стъпало. Пушката отлетя нанякъде. Трябваха ми няколко секунди да си поема дъх и когато вдигнах глава, видях зелени трасиращи куршуми да прорязват тъмнината точно над мястото, на което лежах.

Кейт и Бренър отвръщаха на огъня, но бяха останали с малко патрони след престрелката при Крепостта на гарвана и не бяха превключили на пълен автоматичен. Стрелбата от пещерата спря, Кейт и Бренър също прекратиха огъня. Изведнъж стана много тихо.

Лежах по гръб на скалата и не виждах Бренър или Кейт, но можех да видя всеки, който се появи на стъпалото над мен, а автоматът ми беше на гърдите ми, готов за стрелба по всичко, което се движи.

Само един калашник бе стрелял по нас и приех, че това е Пантерата. Другият човек, споменат от Набеел, явно бе жената. Не знаех коя е, приятелка или съпруга, но подобно на всички жени тук, животът й нямаше стойност и ал Дервиш я беше използвал, за да привлече огъня. Готин тип. И сега се чудеше дали съм жив, или мъртъв. Името на тази игра е търпение, измама и изненада, а аз съм добър в две от трите.

Минутите се изнизваха и започвах да се тревожа, че ал Задник се опитва да ни излезе във фланг или по-лошо, че може да е поел нагоре по хълма към някакво друго скривалище. Но ако беше заел добра позиция, Замо можеше да забележи подобно движение и да вземе мерки. Въпреки това Пантерата имаше преимуществото, че се намираше на по-висок терен.

Когато те улучват, отначало невинаги го усещаш и аз не бях почувствал нищо, но сега болката ядеше лявото ми бедро и пулсираше в гърдите ми там, където бронежилетката бе поела втория куршум. Усетих и малко топла кръв, но не течеше на тласъци. Все пак бедрото ми щеше да започне да изтръпва, когато първоначалният шок отмине и тялото каже: „Улучиха те, тъпако“.

Мина още минута и вече започвах да се тревожа, че Бренър или Кейт също са били улучени, но точно в момента не можех да мисля за подобни неща. Не можех и да лежа тук цяла нощ и да чакам Пантерата да направи своя ход или да се пръждоса. Поех дълбоко дъх, надигнах се бързо и пуснах дълъг откос нагоре по склона. Куршумите рикошираха от скалите, а аз залегнах, смених пълнителя, претърколих се надолу по склона, станах и отново открих огън.

Никой обаче не отвърна на стрелбата ми и отново се възцари тишина. Бръкнах в джоба на елека за нов пълнител и открих, че съм останал без патрони. Мамка му.

Извадих колта и останах да лежа напълно неподвижно. Не можех да се сетя какво е намислил онзи задник, но паническата му стрелба се беше сменила с предпазливо мълчание. Или вече се намираше в съседната провинция.

— Булус! — извиках. — Задник! Лайноядец!

Той не реагира на името си, така че се отдалечих максимално по стъпалото, все така по гръб, тъй като само така можех да виждам над себе си, без да вдигам глава.

— Задник! — извиках отново. — На теб говоря, Булус. Разбираш ли английски?

Отговор не последва.

Добре, време беше.

— Прикривайте ме! — извиках и се втурнах нагоре по склона, докато Кейт и Бренър отдясно откриха огън с автоматите си. Тичах на зигзаг по равните корнизи към широкия вход на пещерата, като пътьом стрелях няколко пъти с пистолета. Бренър и Кейт пускаха дълги преградни откоси в и около пещерата и куршумите рикошираха около мен, но не привличах никакъв ответен огън, така че кучият му син или беше изчезнал, или се криеше, или бе мъртъв.

Стигнах до надвисналата скала, прескочих мъртвата жена и се претърколих през рамо във входа на пещерата. Останах да лежа неподвижно на една страна и вперих поглед в мрака.

Осъзнах, че лежа на много смрадливо одеяло. Под навеса проникваше малко лунна светлина и когато очите ми свикнаха с тъмното, видях, че в прахта и по килима има нещо като лагерно оборудване. Значи вонящата дупка наистина бе леговището на Пантерата, ума зад атаката срещу „Коул“, лидера на Ал Кайда в Йемен и мишената на най-голямата сила на света. Нали разбирате, очаквах нещо подобно, но след като вече се бях озовал тук ми бе трудно да повярвам, че този кенеф е мястото, където Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, живее, крои плановете си и управлява.

Г-н ал Дервиш опря дулото на калашника си в главата ми и на перфектен английски каза:

— Хвърли оръжието на земята. Веднага!

Хвърлих колта на няколко стъпки от мен.

Той се бе отдръпнал, за да не мога да сграбча цевта на автомата.

— Ръцете на тила.

Сложих ръце на тила си. Къде се губеха Кейт и Бренър?

— Кой си ти? — попита той.

— Най-лошият ти кошмар.

— Не, аз съм твоят най-лош кошмар.

— Отвеждам те у дома, Булус. Мама те чака — напомних му.

Той ме срита в кръста.

— Колко още са с теб?

— Повече, отколкото с теб. Всичките ти хора са мъртви.

Той нямаше какво да отговори на това и последва дълго мълчание.

— Как намери това място?

— Един реещ се орел ми каза. Алтаир — преведох му, ако случайно не ме е разбрал.

Той не отговори, така че влязох в полицейската си роля.

— В капан си, Булус. И ако не се предадеш, ще умреш.

— Не смей да използваш името ми.

Лайноядец ли? Реших да направя нещата официални.

— Арестуван си.

Той реши, че това е смешно.

— И как се казва арестуващият? Като американски гражданин имам право да знам името ти.

Задник.

— Джон Кори от Антитерористичната спецчаст.

— Значи най-сетне ме намери. Или аз намерих теб? Къде е жена ти, господин Кори?

— А твоята? Да не е умряла?

Мислех си, че това ще го извади от равновесие и ще се опита да ме изрита отново, което този път нямаше да му се размине, но той не реагира. Може би имаше още жени.

— Да не би да си въобразяваш, че тази пещера има само един вход? — попита ме вместо това. — За глупак ли ме мислиш?

Да, определено те мисля за глупак и да, смятах, че пещерата има само един вход. Но явно май бяха поне два. Мамка му.

— След десет минути аз ще съм от другата страна на хълма, ти ще си мъртъв и всеки, който ме последва през пещерата, ще се натъкне на мини и ще бъде разкъсан — уведоми ме той.

Ама наистина мамка му.

— Така че ще се сбогувам с господин Кори, а задочно и с госпожа Кори.

Сигурен бях, че няма да стреля, защото знаеше, че отвън има и други, които ще се втурнат вътре и ще открият огън. Значи щеше да го направи тихо, с джамбията си.

Рязко се завъртях по задник и видях, че наистина държи ножа в дясната си ръка, автоматът му беше метнат на рамо и посягаше с лявата си ръка към косата ми. Краката ми го улучиха под коленете и той изгуби равновесие и падна настрани.

Извадих своята джамбия, която той не беше видял. Пантерата изпълзя по-далеч от мен и смъкна автомата.

Преди обаче да успее да го насочи към мен, аз се хвърлих отгоре му и го притиснах с цялата си тежест. Той се замята, опита се да намери поза за стрелба, но нямах намерение да му позволя подобно нещо. Беше изпуснал джамбията си, но сега посягаше към нея. Успя да сграбчи дръжката, замахна и заби острието в гърба ми. Осъзна, че не се получава нищо, и замахна отново, като този път се целеше във врата или главата ми.

Отвърнах с добрия стар ритник с коляно в топките, който разфокусира вниманието му, после опрях извитото острие на джамбията си в гърлото му под гъстата брада.

— Помни „Коул“, задник такъв.

Погледите ни се срещнаха за момент, после натиснах силно и прокарах острието през гърлото, през югуларната вена и двете сънни артерии. Топлата кръв плисна по ръката ми.

— Имаш право да мълчиш — уведомих го.

Продължих да натискам, режех месо, трахея, мускули и сухожилия, докато не стигнах до гръбначния стълб, който разделих с острието и продължих, докато ножът не опря пода на пещерата.

Надигнах се, поех дълбоко дъх, сграбчих главата му за косата и я вдигнах.

— Разплата, шибан кучи сине. Разплата за момчетата на „Коул“, разплата за убитите мъже, жени и деца, лайно миризливо. Разплата…

— Джон… Джон… успокой се… успокой се… спри… — викаше Кейт.

Бренър хвана отрязаната глава за косата, издърпа я от ръката ми, хвърли я на пода на пещерата и каза:

— Да вървим.

Кейт хвана ръката ми и аз се изправих.

Да вървим. У дома. Такъв е планът.